Начало    За нас    Вашето мнение   
 
Енциклопедии Речници Библиотека За студента За ученика За най-малките
 Търсене
 Разглеждане по:
Заглавия
Автори
Категории
 


Избрани повести и разкази
Йонич
Глава 1
Глава 2
Глава 3
Глава 4
Глава 5
  
Виж още:
Преводна художествена литература /Руска литература /Повести
Преводна художествена литература /Руска литература /Разкази
Избрани повести и разкази
Автор:
Чехов, Антон Павлович

Глава 1

Когато в губернския град С. новопристигналите се оплакваха от скука и еднообразен живот, местните жители казваха, сякаш се оправдаваха, че, напротив, в С. е много хубаво, че в С. има библиотека, театър, клуб, стават балове, че, най-сетне, има умни, интересни, приятни семейства, с които може да се завърже познанство. И сочеха семейство Туркини като най-образовано и най-талантливо.
Това семейство живееше на главната улица до губернатора в собствена къща. Самият Туркин, Иван Петрович, пълен красив брюнет с бакенбарди, уреждаше любителски спектакли с благотворителна цел, играеше ролите на стари генерали, като кашляше много смешно. Той знаеше доста анекдоти, шаради, поговорки, обичаше да се шегува и да пуска остроти и винаги с такъв израз, че не можеше да се разбере дали се шегува, или говори сериозно. Жена му, Вера Йосифовна, слабичка миловидна дама с pincenez, пишеше повести и романи и с охота ги четеше на глас пред гостите си. Дъщеря им, Екатерина Ивановна, младо момиче, свиреше на роял. С една дума, всеки член от семейството имаше някакъв свой талант. Туркини приемаха гости радушно и им показваха талантите си весело, със сърдечна простота. В голямата им каменна къща беше просторно и през лятото прохладно, половината от прозорците гледаха към старата сенчеста градина, дето през пролетта пееха славеи; когато вкъщи имаше гости, в кухнята тракаха ножове, навън миришеше на пържен лук и това винаги предвещаваше обилна и вкусна вечеря.
И на доктор Старцев, Дмитрий Йонич, който току-що беше назначен за земски лекар и се установи в Дялиж, на девет версти от С., също казваха, че като интелигентен човек той трябва да се запознае с Туркини. Веднъж през зимата на улицата го представиха на Иван Петрович; поговориха за времето, за театъра, за холерата, последва покана. През пролетта, на един празник – Възнесение, – след прегледа на болните Старцев се запъти към града, за да се поразсее малко, пък и да си купи туй-онуй. Вървеше пеша, без да бърза (още нямаше свои коне), и през цялото време си тананикаше:

От чашата житейска още сълзи не бях пил...1

В града похапна, поразходи се из градината, после някак от само себе си му дойде на ум за поканата на Иван Петрович и реши да отиде в Туркини, да види що за хора са.
– Здравейте, моля – посрещна го Иван Петрович на стълбището. – Много, много ми е драго да видя такъв приятен гост. Да вървим, ще ви представя на моята благоверна. Аз му казвам, Верочка – продължи той, като представяше доктора на жена си, – казвам му, че няма никакво римско право да стои в болницата си, длъжен е да отдаде своето свободно време на обществото. Не е ли така, душичке?
– Седнете тук – говореше Вера Йосифовна, като настаняваше госта до себе си. – Вие можете да ме ухажвате. Моят мъж е ревнив, Отело, но ние ще се постараем да се държим така, че нищо да не забележи.
– Ах ти, пиленце, глезла... – промърмори нежно Иван Петрович и я целуна по челото. – Тъкмо навреме дойдохте – обърна се той към госта, – моята благоверна е написала едно големско романче и днес ще го чете на глас.
– Жанчик – рече Вера Йосифовна на мъжа си, – dites que l'on nous donne du thе2!
Представиха на Старцев Екатерина Ивановна, осемнадесетгодишна девойка, която много приличаше на майка си, също такава слаба и миловидна. Изразът на лицето є беше още детски и талията – тънка, нежна; и девствените, вече развити гърди, красиви, здрави, говореха за пролет, за истинска пролет. Сетне пиха чай със сладко, мед, бонбони и много вкусни бисквити, които се топяха в устата. С настъпването на вечерта малко по малко почнаха да се събират гостите и към всеки от тях Иван Петрович обръщаше своите смеещи се очи и казваше:
– Здравейте, моля.
После всички седяха в гостната с доста сериозни лица и Вера Йосифовна четеше своя роман. Тя започна така: “Студът се засилваше...” Прозорците бяха широко отворени, чуваше се как в кухнята тракаха с ножовете и се носеше миризма на пържен лук... В меките дълбоки кресла беше уютно, светлините мигаха тъй ласкаво в полумрака на гостната; и сега, в тая лятна вечер, когато от улицата долитаха гласове и смях и лъхаше на люляк, трудно беше да се проумее как така се е засилвал студът и как залязващото слънце е осветявало със студените си лъчи снежната равнина и пътника, крачещ самотно по пътя; Вера Йосифовна четеше как младата красива графиня откривала в своето село училища, болници, библиотеки и как обикнала странстващия художник – четеше за нещо, което никога не става в живота, и все пак да се слуша, беше приятно, удобно и в главата идваха все такива едни хубави, спокойни мисли – не ти се искаше да станеш.
– Нелошичко... – тихо продума Иван Петрович.
А един от гостите, заслушан и унесен с мислите си някъде много, много далеч, рече едва чуто:
– Да... наистина...
Мина час, втори. Наблизо в градската градина свиреше оркестър и пееше мъжки хор. Когато Вера Йосифовна затвори тетрадката си, пет минути мълчаха и слушаха “Лучинушка”3, която пееше хорът, и тази песен предаваше това, което нямаше в романа и което става в живота.
– Вие публикувате ли вашите произведения в списанията? – запита Старцев Вера Йосифовна.
– Не – отвърна тя, – никъде не публикувам. Напиша и ги скрия в шкафа си. За какво да публикувам? – поясни тя. – Ние си имаме средства.
И всички, кой знае защо, въздъхнаха.
– А сега, Котик, изсвири нещичко – каза Иван Петрович на дъщеря си.
Вдигнаха капака на рояла, разтвориха нотите, които лежаха вече готови. Екатерина Ивановна седна и с две ръце удари по клавишите; и сетне веднага пак удари с все сила, и пак, и пак; раменете и гърдите є се тресяха, тя упорито удряше все на едно и също място и изглеждаше, че нямаше да спре, докато не набиеше клавишите вътре в рояла. Гостната се изпълни с гръм; гърмеше всичко: и подът, и таванът, и мебелите... Екатерина Ивановна свиреше труден пасаж, интересен именно със своята трудност, дълъг и еднообразен, и Старцев слушаше и си представяше как от висока планина се търкалят камъни, търкалят се и се търкалят, и му се искаше по-скоро да престанат да се търкалят, а в същото време Екатерина Ивановна, розова от напрежението, силна, енергична, с къдрица, паднала на челото, много му харесваше. След зимата, прекарана в Дялиж сред болните и селяците, да седи в гостната, да гледа това младо, изящно и вероятно чисто същество и да слуша тези шумни, досадни, но все пак културни звуци, беше така приятно, така ново...
– Е, Котик, днес ти свири като никога – каза Иван Петрович със сълзи на очите, когато дъщеря му свърши и стана. – “Да се убиеш, но по-хубаво няма да напишеш”4.
Всички я наобиколиха, поздравяваха я, учудваха се, уверяваха, че отдавна не са слушали такава музика, а тя слушаше мълчалива, леко усмихната и в цялата є фигура беше изписано тържество.
– Прекрасно! Превъзходно!
– Прекрасно! – каза и Старцев, поддавайки се на общото увлечение. – Къде сте учили музика? – попита той Екатерина Ивановна. – В консерваторията ли?
– Не, за консерваторията аз още се готвя, а досега учих тук, при мадам Завловская.
– Завършили сте курса на тукашната гимназия?
– О, не! – отговори вместо нея Вера Йосифовна. – Викахме учители вкъщи, в гимназията или института, съгласете се, можеше да има лоши влияния; докато расте, момичето трябва да се намира единствено под влияние на своята майка.
– Но все пак в консерваторията ще отида – каза Екатерина Ивановна.
– Не, Котик обича своята мама. Котик няма да огорчава татко и мама.
– Не, ще отида! Ще отида! – каза Екатерина Ивановна, като се шегуваше и капризничеше, и тупна с краче.
А след вечерята вече Иван Петрович показваше своите таланти. Смеейки се само с очи, той разправяше анекдоти, пускаше остроти, предлагаше смешни задачи и сам ги решаваше и през цялото време говореше на своя необикновен език, изработен от дълги упражнения на остроумия и очевидно отдавна вече станал негова привичка; големски, нелошичко, напъна ме да ви поблагодаря...
Но това не беше всичко. Когато гостите, сити и доволни, се тълпяха в антрето, за да вземат палтата и бастуните си, около тях се суетеше лакеят Павлуша или както го наричаха тук – Пава, момче на около четиринадесет години, остригано, с пълни бузи.
– Хайде, Пава, я представи! – рече му Иван Петрович.
Пава зае поза, вдигна ръка нагоре и произнесе с трагичен тон.
– Умри, нещастнице!
И всички се закискаха.
“Занимателно” – помисли си Старцев, като излизаше.
Той се отби в един ресторант и пи бира, после тръгна пеша за Дялиж. Вървеше и през целия път си тананикаше:

За мене твоят глас и ласкав, и нежен...5

Като измина деветте версти и после легна да спи, не чувстваше ни най-малка умора, напротив, струваше му се, че с удоволствие би извървял още двадесетина версти.
“Нелошичко...” – спомни си, като заспиваше, и се засмя.

1 “От чашата житейска…” – из стихотворението на А. А. Делвиг “Елегия”, превърнато в романс от М. Л. Яковлев.
2 Кажи да ни дадат чай (фр.).
3 Руска народна песен.
4
Фраза, която княз Потьомкин казал на Фонвизин, след като прочел комедията му “Недорасъл”.
5 Парафраза на първия стих от романса на А. Г. Рубинщайн “Нощ”, написан по думи на Пушкиновото стихотворение.

  << >>
Начало : За нас : Вашето мнение : Защита на личните данни : Защита на авторските права : За рекламодатели
Галерии : Атлас : Таблици : Мерни единици : Хроника на човечеството : Статистика
Игра : Най-четено : На днешния ден : Личност на деня
Книгоиздателска къща Труд  Сирма Груп  Сирма Медия   Със съдействието на: Oracle Българска телекомуникационна компания