Начало    За нас    Вашето мнение   
 
Енциклопедии Речници Библиотека За студента За ученика За най-малките
 Търсене
 Разглеждане по:
Заглавия
Автори
Категории
 


Избрани повести и разкази
Три години
Глава 1
Глава 2
Глава 3
Глава 4
Глава 5
Глава 6
Глава 7
Глава 8
Глава 9
Глава 10
Глава 11
Глава 12
Глава 13
Глава 14
Глава 15
Глава 16
Глава 17
  
Виж още:
Преводна художествена литература /Руска литература /Повести
Преводна художествена литература /Руска литература /Разкази
Избрани повести и разкази
Автор:
Чехов, Антон Павлович

Глава 1

Беше още светло, но тук-там в къщите вече светеха лампи и в края на улицата, иззад казармите, започна да се издига бледа луна. Лаптев седеше на пейката и чакаше да свърши вечернята в църквата “Св. Петър и Павел”. Той се надяваше, че Юлия Сергеевна ще мине край него на връщане от вечернята, и тогава той ще я заговори и може би ще прекара с нея цялата вечер.
Седеше вече час и половина и въображението му рисуваше московския апартамент, московските приятели, лакея Петър, бюрото; с почуда гледаше тъмните неподвижни дървета и му се струваше странно, че не живее на вилата в Соколники, а в провинциално градче, в къща, край която сутрин и вечер минава голямо стадо, вдига страшни облаци прах и свирят на рог. Спомняше си дългите московски разговори, в които не толкова отдавна участваше и той – разговори за това, че без любов може да се живее, че страстната любов е психоза, че в края на краищата няма никаква любов, а има само физическо привличане на половете, и други подобни; спомняше си и мислеше с тъга, че ако сега го попитаха какво е любов, нямаше да може да отговори.
Вечернята свърши, появиха се хора. Лаптев се взираше с напрежение в тъмните фигури. Архиереят вече замина в каретата си, престанаха да звънят и на камбанарията една след друга угаснаха червените и зелените светлини – илюминация по случай храмовия празник, – а хората все се точеха, разговаряйки, спираха под прозорците. Ето най-после Лаптев чу познат глас, сърцето му заби силно и се изпълни с отчаяние, защото Юлия Сергеевна не беше сама, а с някакви две дами.
– Това е ужасно, ужасно! – ревниво шепнеше той. – Това е ужасно!
На ъгъла, при завоя в пресечката, тя се спря, за да се сбогува с дамите, и в това време видя Лаптев.
– Запътил съм се към вас – каза той, – да поговоря с баща ви. Вкъщи ли е?
– Вероятно – отговори тя. – Още му е рано за клуба.
Уличката беше цялата в градини и край оградата растяха липи, които сега, на луната, хвърляха широка сянка, оградите и вратите от едната страна бяха потънали в мрак; от там се чуваха женски шепот и приглушен смях и някой тихо-тихо свиреше на балалайка. Миришеше на липа и сено. Шепотът на невидимите и този мирис възбуждаха Лаптев. Изведнъж страстно му се прииска да прегърне спътницата си, да обсипе с целувки лицето є, ръцете, раменете, да заридае, да падне в краката є, да є разкаже колко дълго я е очаквал. От нея се носеше лек, едва доловим аромат на тамян и това му напомняше за времето, когато той също вярваше в Бога, ходеше на вечерня и страстно мечтаеше за чиста, поетична любов. Възможното щастие, за което мечтаеше преди, сега му изглеждаше безвъзвратно загубено, защото тази девойка не го обичаше.
Тя заговори със съпричастие за здравето на сестра му Нина Фьодоровна. Преди два месеца я оперираха от рак и сега всички очакваха възобновяване на болестта.
– Бях при нея сутринта – каза Юлия Сергеевна – и ми се стори, че през последната седмица тя е не толкова отслабнала, колкото посърнала.
– Да, да – съгласи се Лаптев. – Рецидив няма, но забелязвам, че от ден на ден става все по-слаба и се топи пред очите ми. Не разбирам какво става с нея.
– Господи, а каква беше здрава, пълна, червенобуза! – проговори Юлия Сергеевна след едноминутно мълчание. – Тук всички я наричаха “синигерката”. Как волно се смееше! На празниците се обличаше като обикновена селянка и много є отиваше.
Докторът Сергей Борисович си беше вкъщи: пълен, червендалест, в дълъг до под коленете сюртук и както изглеждаше, късокрак, той кръстосваше кабинета си от ъгъл до ъгъл с ръце в джобовете и си тананикаше полугласно: “Ру-ру-ру-ру!” Побелелите му бакенбарди бяха разрошени, главата – несресана, сякаш току-що беше станал от постелята. И кабинетът му с възглавници по диваните, с купчини стари хартии по ъглите и с болния мръсен пудел под масата оставяше същото впечатление за немара и запуснатост, каквото и той самият.
– М‚сю Лаптев желае да те види – каза дъщеря му, като влизаше в кабинета.
– Ру-ру-ру-ру! – запя по-силно той, свърна към гостната, подаде ръка на Лаптев и попита: – С какво ще ме зарадвате?
В гостната беше тъмно. Лаптев, без да сяда и с шапка в ръце, започна да се извинява за безпокойството; попита какво да се направи, че сестра му да спи през нощта, и защо така страшно слабее, като се смущаваше от мисълта, че днес май вече беше задавал същите въпроси по време на сутрешната си визита.
– Какво ще кажете, дали да не поканим от Москва специалист по вътрешни болести? Как мислите?
Докторът въздъхна, повдигна рамене и направи неопределен жест с двете ръце. Очевидно се обиди. Беше прекомерно обидчив, мнителен лекар, на когото винаги му се струваше, че не му вярват, не го признават и не го уважават достатъчно, че хората го експлоатират, а приятелите се отнасят недоброжелателно към него. Все се глумеше над себе си и казваше, че глупаци като него са създадени да ги яздят.
Юлия Сергеевна запали лампата. В църквата тя се бе уморила и това си личеше по бледното є посърнало лице, по вялата є походка. Искаше є се да си почине. Седна на дивана, постави ръце на коленете си и се замисли. Лаптев знаеше, че не е красавец, и сега му се струваше, че дори физически усеща тази своя неугледност. Беше нисък, кльощав, с руменина на бузите, а и косите му бяха силно оредели, така че главата му мръзнеше. В израза му нямаше изящната простота, която прави симпатични дори грубите грозни лица; в женска компания беше несръчен, излишно бъбрив, маниерен. И сега почти се презираше за това. За да не скучае Юлия Сергеевна в компанията му, трябваше да говори. Но за какво? Пак ли за болестта на сестра си? И заговори за медицината онова, което обикновено се говореше за нея, похвали хигиената и каза, че отдавна му се ще да отвори нощен приют в Москва и че дори вече има бюджет. Според плана му работникът, който вечер идва в приюта, за пет-шест копейки трябва да получи порция гореща супа с хляб, топло сухо легло с одеяло и място за сушене на дрехите и обувките.
В негово присъствие Юлия Сергеевна обикновено мълчеше и по странен начин, може би с усета на влюбения, той отгатваше нейните мисли и намерения. И сега съобрази, че щом след църквата тя не се прибра да се преоблече в стаята си и да пие чай, значи тази вечер щеше да ходи още някъде на гости.
– Аз не бързам с приюта – продължаваше той вече с раздразнение и досада, като се обърна към доктора, който го гледаше някак погаснало и недоумяващо, без да разбира защо му трябваше да повежда разговор за медицината и хигиената. – И сигурно няма да се възползвам скоро от нашия бюджет. Боя се приютът да не попадне в ръцете на московските лицемерни набожници и дворянки филантропки, които затриват всяко начинание.
Юлия Сергеевна се изправи и протегна ръка към Лаптев.
– Извинете – каза тя, – трябва да тръгвам. – Поздравете сестра си, моля ви се.
– Ру-ру-ру-ру! – запя докторът. – Ру-ру-ру-ру!
Юлия Сергеевна излезе и след малко Лаптев се сбогува с доктора и си тръгна. Когато човек е неудовлетворен и се чувства нещастен, колко пошли му изглеждат липите, сенките, облаците и прочие природни красоти, самодоволни и равнодушни! Луната вече се беше издигнала високо и под нея бързо се носеха облаци. “Каква наивна, провинциална луна, какви немощни, жалки облаци!” – мислеше си Лаптев. Срамуваше се, че току-що беше говорил за медицина и за нощен приют, ужасяваше се, че утре пак няма да му достигне мъжество и отново ще се опитва да я види и да говори с нея и още веднъж ще се убеди, че є е чужд. Вдругиден – пак същото. Защо? Кога и как ще свърши всичко това?
Вкъщи влезе при сестра си. Нина Фьодоровна беше още здрава на вид и изглеждаше добре сложена силна жена, но с рязката бледност приличаше на мъртвец, особено когато лежеше по гръб със затворени очи както сега; до нея седеше по-голямата є дъщеря – Саша, около десетгодишна, и є четеше нещо от христоматията си.
– Альоша дойде – продума болната тихо, като на себе си.
Между Саша и вуйчо є отдавна се беше наложило мълчаливо споразумение: те се сменяха един друг. Сега Саша затвори христоматията си и тихо излезе от стаята, без да продума. Лаптев взе от скрина историческия роман и като намери нужната страница, седна и зачете на глас.
Нина Фьодоровна беше родена в Москва. Детството и юношеството є, както и на двамата є братя, бяха преминали на улица “Пятницкая” в семейството на търговци. Детството є беше дълго и скучно; баща є се отнасяше сурово с нея и дори три пъти я би с пръчки, а майката боледува дълго от нещо и умря; прислугата беше мръсна, груба, лицемерна; в къщата често идваха попове и монаси, също груби и лицемерни; те ядяха и пиеха и нескопосано се подмазваха на баща є, когото не обичаха. Момчетата имаха късмет да постъпят в гимназията, а Нина така си и остана неука, цял живот пишеше нечетливо и четеше само исторически романи. Преди седемнадесет години, когато беше на двадесет и две години, на вила в Химки се запозна със сегашния си съпруг помешчика Панауров, влюби се в него и се омъжи тайно въпреки волята на баща си. За баща є красивият, леко нагъл Панауров, който палеше цигарата си от кандилото и си подсвиркваше, беше пълно нищожество. После, когато в писмата си зетят започна да си търси зестрата, старецът написа на дъщеря си, че є изпраща в селото шубите, среброто и разни вещи, останали от майка є, и тридесет и три хиляди в брой, но без родителска благословия; после изпрати още двадесет хиляди. Тези пари и зестрата бяха прахосани, имението – продадено и Панауров се пресели със семейството си в града и постъпи на служба в губернската управа. В града си създаде друго семейство и това предизвикваше ежедневно много одумки, защото незаконното семейство живееше, без да се крие.
Нина Фьодоровна обожаваше мъжа си. И сега, докато слушаше историческия роман, тя си мислеше колко много беше преживяла, колко беше страдала през цялото време и че ако някой се захванеше да опише живота є, би се получило много сърцераздирателно. И тъй като туморът беше в гърдите є, тя беше сигурна, че боледува от любов, от семейния живот и че ревността и сълзите я бяха повалили на легло.
Алексей Фьодорович затвори книгата и каза:
– Край и Богу слава. Утре ще започнем нова.
Нина Фьодоровна се засмя. Тя беше винаги готова да се засмее, но сега Лаптев започна да забелязва, че от болестта като че ли разумът є се замъгляваше понякога и тя се смееше от най-малката глупост дори и без причина.
– Предобед, докато те нямаше, тук дойде Юлия – каза. – Доколкото разбирам, тя не вярва особено на баща си. Нека, казва, ви лекува татко, но вие все пак напишете скришно на светия старец да се помоли за вас. Появил се е тук някакъв старец. Юлечка си забрави чадъра при мен, изпрати є го утре – продължи тя след кратка пауза. – Не, когато дойде краят, не помагат нито доктори, нито старци.
– Нина, защо не спиш през нощта? – попита Лаптев, за да промени темата.
– Така. Не спя и толкова. Лежа и си мисля.
– За какво си мислиш, мила?
– За децата, за теб..., за живота си. Нали знаеш, Альоша, какво не мина през главата ми. Като започна да си спомням, като си спомня... Господи, Боже мой! – тя се засмя. – Шега ли е, пет пъти съм раждала, три погребах... Било е, болките почват, а моят Григорий Николаич в това време е при другата, няма кого да пратиш при акушерката или при бабата; отидеш в пруста или в кухнята за прислуга, а там евреи, бакали, лихвари – чакат го да се върне у дома. Свят да ти се завие. Не ме обичаше той мене, макар че не го казваше. Сега се примирих, олекна ми на сърцето, а преди, когато бях по-млада, ми беше обидно – обидно, ах, колко обидно, мили! Веднъж – беше още на село – го сварих в градината с една дама и си тръгнах, аз... тръгнах, където ми видят очите, и не зная как се озовах на църковния вход, паднах на колене: “Царице, казвам, небесна!” А е късно, месечината свети...
Тя се умори, започна да се задъхва; после, като си почина малко, хвана ръката на брат си и продължи със слаб беззвучен глас:
– Какъв си ми добър, Альоша, какъв си ми умен... Какъв добър човек излезе от тебе!
В полунощ Лаптев се сбогува с нея и на излизане взе със себе си чадъра, който бе забравила Юлия Сергеевна. Въпреки късния час слугите – и мъжете, и жените – пиеха чай в трапезарията. Какво безредие! Децата също не спяха и бяха тук, в трапезарията. Говореха тихо, полугласно и не забелязваха, че лампата примигва и скоро ще угасне. Всички тези големи и малки хора бяха обезпокоени от редица неблагоприятни поличби и настроението беше тягостно: счупило се беше огледалото в антрето, самоварът всеки ден бучеше и като че нарочно бучеше и сега; говореше се, че когато Нина Фьодоровна се обличала, от обувките є изскочила мишка. Страшното значение на всички тези поличби не беше тайна за децата; по-голямото момиченце, Саша, слабичка брюнетка, седеше вкаменено на масата, лицето є беше наплашено и тъжно; а по-малкото – Лида, седемгодишна пълна блондинка, стоеше до сестра си и гледаше настръхнало към огъня.
Лаптев се прибра на долния етаж в стаите с ниски тавани, където неизменно миришеше на здравец и беше душно. Панауров, мъжът на Нина Фьодоровна, седеше в гостната и четеше вестник. Лаптев му кимна и седна насреща. Двамата седяха и мълчаха. Понякога мълчаха цели вечери и това мълчание не ги стесняваше.
Слязоха момиченцата за “лека нощ”. Панауров мълчаливо, без да бърза, няколко пъти прекръсти и двете и им даде да му целунат ръка, те направиха реверанс и се приближиха към Лаптев, който беше длъжен също да ги прекръсти и да им даде ръката си за целувка. Церемонията с целувките и реверансите се повтаряше всяка вечер.
Когато момиченцата излязоха, Панауров остави вестника настрана и каза:
– Скучно е в нашия благословен град! Откровено казано, драги мой – добави той с въздишка, – много се радвам, че най-накрая си намерихте развлечение.
– Накъде биете? – попита Лаптев.
– Одеве ви видях, когато излизахте от къщата на доктор Белавин. Надявам се, че не сте ходили там заради татенцето.
– Разбира се – каза Лаптев и се изчерви.
– Да, разбира се. Между другото такъв дръвник, като това татенце, и със свещ не може да се намери. Не можете да си представите колко нечистоплътно, бездарно и недодялано говедо е той! Там при вас, в столицата, и до ден днешен се интересуват от провинцията само откъм лиричната є страна, така да се каже, откъм пейзажа и Антон Горемика1, но, кълна ви се, приятелю мой, никаква лирика няма, а само диващина, подлост, мръсотия и нищо повече. Вземете днешните жреци на науката, днешната, така да се каже, интелигенция. Можете ли да си представите, тук в града има двадесет и осем лекари, всички са натрупали състояния и живеят в собствени къщи, а населението, както и по-рано, се намира в най-безпомощно положение. Ето, наложи се да се направи на Нина операция, всъщност нахалос, и трябваше да докараме хирург от Москва, от тукашните нито един не се нае. Не можете да си представите. Нищо не знаят, не разбират, не се интересуват. Попитайте ги например какво е ракът? Какво? Защо и как се появява?
И Панауров започна да обяснява какво е това рак. Той беше специалист по всички науки и обясняваше научно всичко, за каквото и да станеше дума. Но обясняваше някак по своему. Имаше си собствена теория за кръвообращението, своя химия, своя астрономия. Говореше меко, убедително и думите “не можете да си представите” произнасяше с умоляващ глас, примижаваше с очи, въздишаше мъчително и се усмихваше милостиво, като цар, и се виждаше, че е много доволен от себе си и съвсем не мисли, че е вече на петдесет години.
– Нещо ми се прияде – каза Лаптев. – С удоволствие бих хапнал нещичко солено.
– Колко му е? Веднага ще го уредим.
След малко Лаптев и зет му седяха горе в трапезарията и вечеряха. Лаптев изпи чашка водка и премина на вино, Панауров нищо не пи. Той никога не пиеше и не играеше карти и все пак разсипа своето и на жена си състояние и беше потънал в дългове. За да пропилееш толкова много за толкова кратко време, трябва да имаш не пороци, а нещо друго, някакъв особен талант. Панауров обичаше вкусните ястия, обичаше красиво подредената трапеза, музиката по време на ядене, наздравиците, поклоните на лакеите, на които небрежно подхвърляше бакшиш по десет и дори по двайсет и пет рубли; участваше винаги във всички подписки и лотарии, изпращаше на познатите именници букети, купуваше чашки, чинийки, копчета за ръкавели, връзки, бастуни, парфюми, цигарета, лули, кученца, папагали, японски вещи, старинни предмети; пижамите му бяха копринени, креватът – от черно дърво, със седеф, халатът – направо от Бухара и т.н., и за всичко това се пръскаха “маса пари”, както се изразяваше самият той.
По време на вечерята все въздишаше и поклащаше глава.
– Да, всичко на този свят си има край – казваше тихо, премрежил тъмните си очи. – Вие ще се влюбите, ще обичате и ще страдате, ще разлюбите, ще ви изневерят, защото няма жена, която не би изневерила, ще страдате, ще изпаднете в отчаяние и сам ще изневерите. Ще дойде време, когато ще остане само споменът, вие ще разсъждавате хладнокръвно и всичко това ще ви изглежда съвсем глупаво...
А Лаптев, уморен, подпийнал, гледаше красивата му глава, черната му подстригана брада и му се струваше, че разбира защо жените толкова обичаха този разглезен, самоуверен и физически обаятелен човек.
След вечерята Панауров не остана вкъщи, а отиде в другото си жилище. Лаптев излезе да го изпрати. Панауров единствен от целия град носеше цилиндър и сред сивите огради, жалките къщурки с по три прозорчета и избуялата коприва изящната му контешка фигура, цилиндърът и жълтите му ръкавици пораждаха всеки път и странно, и тъжно впечатление.
След като се сбогуваха, Лаптев бавно пое към къщи. Луната светеше ярко, всяка сламчица по земята можеше да се види и на него му се струваше, че лунната светлина гали непокритата му глава, като пух докосва косите му.
– Обичам! – произнесе той гласно и му се прииска да затича, да догони Панауров, да го прегърне, да му прости, да му подари много пари, после да избяга някъде в полето, в гората и да бяга, без да се обръща назад.
Вкъщи върху стола видя чадърчето, забравено от Юлия Сергеевна, грабна го и страстно го целуна. Чадърчето беше копринено, доста употребявано, пристегнато със старо ластиче; дръжката беше от обикновена бяла кост, евтина. Лаптев го отвори и му се стори, че около него дори ухае на щастие. Намести се по-удобно и без да изпуска чадърчето от ръце, започна да пише на един от своите приятели в Москва:
“Мили, скъпи Костя, ето Ви новина: аз отново обичам! Казвам отново, защото преди шест години бях влюбен в една московска актриса, с която не успях дори да се запозная, и през последната година и половина живеех с известната Ви “особа” – немлада и некрасива жена. Ах, скъпи, как никак не ми провървя в любовта! Никога не съм имал успех сред жените и ако казвам отново, то е, защото е някак тъжно и обидно да осъзнаеш, че младостта ти е отминала съвсем без любов и че едва сега – на тридесет и четири години, обичам истински за пръв път. Нека да бъде отново обичам.
Да знаете само какво момиче е! Не може да се нарече красавица – лицето є е широко и е много слаба, но пък какво прекрасно излъчване на доброта, как се усмихва! Гласът є, когато говори, пее и звънти. С мен тя не заговаря, не съм я опознал, но когато съм около нея, чувствам рядкото, необикновено същество, обзето от високи стремежи и разум. Тя е религиозна и не можете да си представите доколко този факт ме трогва и я извисява в очите ми. По този пункт съм готов да споря с Вас безкрай. Вие сте прав, нека бъде по Вашему, но все пак аз обичам, когато се моли в църквата. Тя е провинциалистка, но е учила в Москва, обича нашата Москва, облича се като московчанка и затова я обичам, обичам, обичам... Виждам как се мръщите и се готвите да прочетете дълга лекция за същността на любовта и за това, кого трябва да обичаме и кого не, и пр., и пр. Но, мили Костя, докато сам не обикнах, също отлично знаех какво е любов.
Сестра ми Ви благодари за поздравите. Тя често си спомня как някога е возила Костя Кочевой да го записва в подготвителния клас, и до ден днешен Ви нарича клетия, защото в спомена є Вие сте момчето сираче. И така, клето ми сираче, аз обичам. Засега това е тайна, не казвайте нищо там на известната Ви “особа”. Мисля, че всичко ще си дойде на мястото или както казва лакеят у Толстой, ще се уталожи...”
Като завърши писмото, Лаптев си легна. Очите му сами се затваряха от умора, но, кой знае защо, не можеше да заспи; струваше му се, че уличният шум му пречи. Наблизо премина стадо, свириха на рог, после зазвъняха за литургия. Ту каруца ще премине със скърцане, ту ще се разнесе гласът на някоя жена, тръгнала на пазар. И врабчетата чирикат безспир.

1 Герой от едноименната повест на руския писател Д. В. Григорович (1822–1899), в която се описва тежката съдба на селянина.

  << >>
Начало : За нас : Вашето мнение : Защита на личните данни : Защита на авторските права : За рекламодатели
Галерии : Атлас : Таблици : Мерни единици : Хроника на човечеството : Статистика
Игра : Най-четено : На днешния ден : Личност на деня
Книгоиздателска къща Труд  Сирма Груп  Сирма Медия   Със съдействието на: Oracle Българска телекомуникационна компания