Начало    За нас    Вашето мнение   
 
Енциклопедии Речници Библиотека За студента За ученика За най-малките
 Търсене
 Разглеждане по:
Заглавия
Автори
Категории
 


Избрани повести и разкази
Кибритената клечка
I част
II част
  
Виж още:
Преводна художествена литература /Руска литература /Повести
Преводна художествена литература /Руска литература /Разкази
Избрани повести и разкази
Автор:
Чехов, Антон Павлович

I част

Криминален разказ

Сутринта на 6 октомври 1885 година в канцеларията на становия пристав1 на 2-ри участък в С-ка околия влезе прилично облечен млад човек и съобщи, че господарят му, гвардейският корнет2 в оставка Марк Иванович Кляузов, е убит. Когато съобщаваше това, младият човек беше блед и необикновено развълнуван. Ръцете му трепереха и ужас изпълваше очите му.
– С кого имам честта да говоря? – запита го приставът.
– Псеков, управител при Кляузов. Агроном и механик.
Когато пристигнаха заедно с Псеков на местопроизшествието, приставът и свидетелите завариха следната картина. Около пристройката, в която живееше Кляузов, се тълпяха хора. Вестта за произшествието светкавично се бе разнесла из околността и понеже бе празник, от всички околни села към пристройката се стичаше народ. Царяха глъч и врява. Тук-там се срещаха бледи, облени в сълзи лица. Вратата към спалнята на Кляузов бе заключена. Ключът беше отвътре.
– Изглежда, злодеите са се вмъкнали при него през прозореца – отбеляза при огледа на вратата Псеков.
Отидоха в градината, към която гледаше прозорецът на спалнята. Прозорецът имаше мрачен, зловещ вид. Беше закрит със зелено избеляло перде. Единият край на пердето бе малко повдигнат и даваше възможност да се надникне в спалнята.
– Гледал ли е някой от вас през прозореца? – попита приставът.
– Съвсем не, ваше високородие – каза градинарят Ефрем, дребно белокосо старче с лице на унтерофицер в оставка. – Къде ще ти гледаме, нас ни треперят краката!
– Ех, Марк Иванич, Марк Иванич! – въздъхна приставът, загледан в прозореца. – Казвах ти аз, че зле ще свършиш! Казвах ти, клетнико, ама не ме слушаше! Блудството не води към добро!
– Да благодарим на Ефрем – каза Псеков, – ако не беше той, ние нямаше и да се сетим. На него пръв му дойде на ум, че тук работата не е чиста. Идва тази сутрин при мене и казва: “Защо ли нашият господар толкоз дълго не се събужда? Цяла седмица не е излизал от спалнята си!” Като ми рече това, сякаш нещо ме парна... Веднага си помислих: “Не е излизал от миналата събота, а пък днес е неделя! Седем дни – не е шега!”
– Да, горкият... – въздъхна още веднъж приставът. – Умен човек, образован, такъв добър. Беше, тъй да се каже, душата на всяка компания. Но развратник, царство му небесно! Аз всичко очаквах! Степан – обърна се той към един от свидетелите, – върви веднага у дома и прати Андрюшка да съобщи на началника! Да каже: Марк Иванич убили! Па се отбий при урядника3 – какво се мае там! Да дойде тук! Чакай, ще му напиша бележка.
Приставът постави стража около пристройката, написа бележка за следователя и отиде да пие чай при управителя. След десетина минути седеше на едно столче, внимателно отхапваше захар и гълташе горещия като жарава чай.
– Ето... – разправяше той на Псеков. – Ето на... Дворянин, богат човек... любимец на боговете, тъй да се каже, както се изразява Пушкин, а какво излезе от него? Нищо! Пиянстваше, развратничеше и... ето на – убиха го!
След два часа пристигна следователят. Николай Ермолаевич Чубиков (така се казваше следователят), висок набит старец на около шестдесет години, вече четвърт век се подвизаваше на своето поприще. Цялата околия го знаеше като честен, умен и енергичен човек, който обичаше работата си. На местопроизшествието заедно с него дойде и неизбежният му спътник, помощник и деловодител Дюковски, висок млад човек на около двадесет и шест години.
– Вярно ли е, господа? – заговори Чубиков, като влезе в стаята на Псеков и се здрависа набързо с всички. – Вярно ли е? Марк Иванич? Убит? Не, това е невъзможно! Не-въз-мож-но!
– Както виждате... – въздъхна приставът.
– Господи Боже мой! Та миналия петък го видях на панаира в Тарабанково! Пихме заедно водка, моля ви се!
– Както виждате... – въздъхна още веднъж приставът.
Повъздишаха, повъзмущаваха се, изпиха по чаша чай и тръгнаха към пристройката.
– Стори път! – кресна урядникът на тълпата.
Като влезе в пристройката, следователят се зае преди всичко да огледа вратата на спалнята. Вратата беше чамова, боядисана с жълта боя и без повреди. Особени белези, които биха послужили като някакви указания, не бяха открити. Пристъпено бе към разбиване.
– Моля, господа, другите да се отдръпнат! – каза следователят, като след дълго чукане и тряскане вратата отстъпи пред брадвата и длетото. – Моля, в интереса на следствието... Урядникът, никой да не се пуска вътре!
Чубиков, помощникът му и приставът отвориха вратата и плахо, един подир друг влязоха в спалнята. Пред очите им се разкри следната картина. До единствения прозорец имаше голям дървен креват с огромен пухен дюшек. Върху измачкания дюшек се въргаляше събрано накуп, измачкано одеяло. Възглавницата в басмена калъфка, също много смачкана, лежеше на пода. На масичката пред кревата имаше сребърен часовник и сребърна монета от двадесет копейки, а също и кутия обикновен кибрит. Освен кревата, масичката и единствения стол в спалнята нямаше никакви други мебели. Като погледна под кревата, приставът видя двадесетина празни бутилки, стара сламена шапка и четвъртинка водка. Под масичката се търкаляше един ботуш, потънал в прах. Следователят огледа стаята, сви вежди и почервеня.
– Мръсници! – измърмори той и стисна юмруци.
– Но къде е Марк Иванич? – тихо попита Дюковски.
– Моля ви да не се бъркате! – грубо му каза Чубиков. – Бъдете така добър да огледате пода! Това е втори такъв случай в практиката ми, Евграф Кузмич – обърна се той към пристава, като сниши глас. – През хиляда осемстотин и седемдесета година имах също такъв случай. Ама вие сигурно помните... Убийството на търговеца Портретов. И там беше така. Мръсниците го бяха убили и бяха измъкнали трупа през прозореца...
Чубиков отиде до прозореца, дръпна пердето настрана и внимателно бутна крилата. Прозорецът се отвори.
– Отвори се, значи е бил само притворен... Хм!... Следи по перваза. Виждате ли? Ето следи от коляно... Някой се е прекачвал оттук... Ще трябва хубаво да се огледа прозорецът.
– На пода не се забелязва нищо особено – каза Дюковски. – Нито петна, нито драскотини. Намерих само една обгоряла клечка шведски кибрит. Ето я! Доколкото си спомням, Марк Иванич не пушеше: обикновено употребяваше серен кибрит, но в никой случай шведски. Тази клечка може да служи като улика...
– Ах... млъкнете, моля ви се! – махна с ръка следователят. – Току ни навира своята клечка! Не мога да понасям разпалените глави. Вместо да дирите кибритени клечки, по-добре огледайте леглото!
След огледа на леглото Дюковски рапортува:
– Нито кървави, нито каквито и да било други петна... Нови разкъсвания също няма. По възглавницата – следи от зъби. Одеялото е залято с течност, която има мирис на бира и същия вкус... Общият вид на леглото дава право да мислим, че на него се е водила борба.
– И сам зная, че се е водила борба! Не ви питам дали е имало борба. Вместо да дирите борба, по-добре да бяхте...
– Единият ботуш е тук, а другият не е налице.
– Е та какво?
– Ами това, че са го удушили, когато си е събувал ботушите. Не е успял да изуе втория си ботуш, когато...
– Заплещи ги!... А откъде знаете, че са го удушили?
– По възглавницата има следи от зъби. Самата възглавница е много омачкана и хвърлена на два метра от кревата.
– Разяснява, бъбрицата! Я по-добре да идем в градината. По-добре да бяхте видели в градината, вместо да се ровите тук... Това аз и сам ще го свърша.
В градината следствието се залови преди всичко с оглед на тревата. Тревата под прозореца беше стъпкана. Репеят под прозореца до самата стена бе също стъпкан. Дюковски успя да намери в него няколко скършени стръка и късче памук. По плодовете на върха бяха открити власинки от тъмносин вълнен плат.
– Какъв цвят беше последният му костюм? – попита Дюковски управителя.
– Жълт, ленен.
– Отлично. Значи те са били в синьо.
Няколко топчета от плода на репея бяха отрязани и грижливо увити в хартия. В това време пристигнаха полицейският началник Арцибашев-Свистаковски и докторът Тютюев. Началникът се здрависа и веднага почна да задоволява любопитството си, а докторът, висок и извънредно мършав човек с хлътнали очи, дълъг нос и остра брадичка, без да поздрави никого и без да пита нищо, седна на един пън, въздъхна и каза:
– А сърбите пак се вълнуват! Не мога да разбера какво искат! Ах, Австрия, Австрия! Твоя работа е това!4
Огледът на прозореца отвън не допринесе абсолютно нищо; но огледът на тревата и на най-близките до прозореца храсти даде на следствието много полезни указания. Дюковски например успя да проследи в тревата дълга тъмна ивица от петна, проточила се на няколко метра от прозореца навътре в градината. Ивицата свършваше под един люляков храст с голямо тъмнокафяво петно. Под същия храст бе намерен ботуш, който се оказа ешът на ботуша, намерен в спалнята.
– Това е отдавнашна кръв! – каза Дюковски, като разглеждаше петната.
При думата “кръв” докторът стана и лениво, отгоре-отгоре хвърли поглед върху петната.
– Да, кръв е – измърмори той.
– Значи не е удушен, щом има кръв! – каза Чубиков и погледна злъчно Дюковски.
– В спалнята са го удушили, а тук от страх да не оживее са го ударили с нещо остро. Петното под храста показва, че е лежал там сравнително дълго, докато са търсили как и с какво да го изнесат от градината.
– Добре, ами ботушът?
– Този ботуш още повече потвърждава мисълта ми, че са го убили, когато си е събувал ботушите преди лягане. Събул е единия ботуш, а другия, тоест този, е успял да изуе само наполовина. Наполовина изутият ботуш сам се е събул при тръскането и падането на трупа...
– Брей че съобразителност! – усмихна се иронично Чубиков. – Сече ли, сече! Кога най-сетне ще се отучите да ни навирате разсъжденията си? Вместо да разсъждавате, по-добре да бяхте взели за анализ малко окървавена трева!
След огледа, като начертаха план на мястото, следствените власти отидоха в жилището на управителя да напишат протокол и да закусят. По време на закуската се разприказваха.
– Часовникът, парите и другото... всичко е непокътнато – заговори Чубиков. – Ясно като бял ден – убийството не е извършено с користни цели.
– Извършено е от интелигентен човек – вметна Дюковски.
– По какво заключавате това?
– Имам предвид клечката шведски кибрит, с какъвто тукашните селяни още не знаят да си служат. Такъв кибрит употребяват само помешчиците, и то не всички. Впрочем убийците са били не един, а най-малко трима: двамата са държали, а третият е душил. Кляузов беше силен и убийците трябва да са знаели това.
– За какво е могла да му послужи силата, щом той, да речем, е спял?
– Убийците са го заварили да си събува ботушите. Събувал си е ботушите – значи не е спял.
– Я оставете! По-добре яжте!
– А пък аз както разумявам, ваше високоблагородие – рече градинарят Ефрем, като слагаше самовара на масата, – тази пакост я е сторил само Николашка и никой друг.
– Много е възможно – каза Псеков.
– А кой е този Николашка?
– Прислужникът на господаря, ваше високоблагородие – отвърна Ефрем. – Кой друг, ако не той? Разбойник е, ваше високоблагородие! Пияница и такъв развратник, пази Боже! Той носеше всякогаж водка на господаря, той го туряше да спи... Та кой ще е, ако не той? И друго, осмелявам се да загатна на ваше високоблагородие, веднъж се хвалеше в кръчмата, дяволът неден, че щял да убие господаря. Зарад Акулка е станало всичко, зарад жена... Имаше той една такава войнишка невеста... Господарят є хвърли око, направи я своя любовница, пък той... не ще и дума, пощръкля... Сега се търкаля пиян в кухнята. Плаче... разправя, че уж му било мъчно за господаря...
– И наистина заради Акулка човек може да пощръклее – каза Псеков. – Тя е жена на войник, селянка, но... Не току-тъй Марк Иванич я беше нарекъл Нана. В нея има нещо, което напомня Нана... привлекателно...
– Виждал съм я... Зная... – каза следователят, като се секнеше в червената си кърпа.
Дюковски пламна и сведе очи. Приставът забарабани с пръст по чинийката. Полицейският началник се закашля и, кой знае защо, бръкна в чантата си. Само на доктора, както изглежда, не направи никакво впечатление напомнянето за Акулка и за Нана. Следователят нареди да доведат Николашка. Николашка, млад щръклест момък с дълъг сипаничав нос и хлътнали гърди, със старо сако, наследство от господаря му, влезе в стаята на Псеков и се поклони до земята на следователя.
Лицето му бе сънливо и мокро от сълзи. Беше пиян и едва стоеше на краката си.
– Къде е господарят ти? – попита го Чубиков.
– Убиха го, ваше високоблагородие.
Като каза това, Николашка замига и се разплака.
– Знам, че са го убили. Но къде е той сега? Тялото му къде е?
– Разправят, че го измъкнали през прозореца и го заровили в градината.
– Хм!... Резултатите от следствието вече са известни в кухнята... Лошо. Ти, любезни, къде беше през онази нощ, когато са убили господаря ти? Тоест в събота?
Николашка вдигна глава нагоре, проточи врат и се замисли.
– Не мога да знам, ваше високоблагородие – каза той. – Бях си пийнал и не помня.
– Alibi – прошепна Дюковски, като се усмихна и потри ръце.
– Тъй. Ами от какво е тази кръв под прозореца на господаря ти?
Николашка вирна глава и се замисли.
– По-бързо мисли! – каза полицейският началник.
– Сегинка. Тази кръв е от нищо и никакво, ваше високоблагородие. Кокошка клах. Клах я най-обикновено, както всякога, ама тя да вземе, че да се изскубне от ръцете ми, да вземе, че да побегне... Точно от това е и кръвта.
Ефрем даде показания, че наистина Николашка всяка вечер коли кокошки и на различни места, но никой не бил видял недоклана кокошка да бяга из градината, което все пак не може да се отрича безусловно.
– Alibi! – усмихна се Дюковски. – И какво глупаво alibi!
– С Акулка имаше ли вземане-даване?
– Не крия.
– А господарят ти я прилъга?
– Съвсем не. Мене Акулка ми я отне ето този, господин Псеков, Иван Михайлович, а на Иван Михайлович му я отне господарят. Така беше.
Псеков се смути и зачеса лявото си око.
Дюковски впери очи в него, прочете смущението му и трепна. Видя, че управителят носи сини панталони, на които по-рано не бе обърнал внимание. Панталоните го подсетиха за сините власинки, намерени по репея. Чубиков на свой ред изгледа подозрително Псеков.
– Отивай си! – каза той на Николашка. – А сега позволете да ви задам един въпрос, господин Псеков. Вие, не ще и дума, сте били тук в събота срещу неделя?
– Да, в десет часа вечерях с Марк Иванич.
– А след това?
Псеков се обърна и стана от масата.
– След това... след това... Наистина не помня – замънка той. – Пих много тогава... Не помня къде и кога съм заспал... Защо всички ме гледате така? Сякаш аз съм убиецът!
– Къде се събудихте?
– Събудих се на печката в кухнята за слугите... Всички могат да потвърдят. Как съм се озовал на печката, не зная...
– Не се вълнувайте... Акулина познавахте ли?
– В това няма нищо особено...
– От вас ли тя мина при Кляузов?
– Да... Ефрем, дай още гъби! Искате ли чай, Евграф Кузмич?
Настана тежко, досадно мълчание, което продължи около пет минути. Дюковски не проронваше дума и не откъсваше острия си поглед от пребледнялото лице на Псеков. Мълчанието бе нарушено от следователя.
– Ще трябва – каза той – да идем в голямата къща и да поприказваме там със сестрата на покойния, Маря Ивановна. Може би тя ще ни даде някакви сведения.
Чубиков и помощникът му благодариха за закуската и тръгнаха към господарската къща. Те свариха сестрата на Кляузов, Маря Ивановна, четиридесет и пет годишна мома, да се моли пред високия фамилен иконостас. Като видя гостите с чанти и фуражки с кокарди, тя пребледня.
– Преди всичко поднасям извиненията си, задето нарушихме, тъй да се каже, вашето молитвено настроение – започна галантният Чубиков, като се поклони угоднически почтително. – Имам една молба към вас. Вие, разбира се, вече сте научили... Съществува подозрение, че брат ви по някакъв начин е убит. Божа воля, знаете ли... Никой няма да избегне смъртта, нито царят, нито пъдарят. Не можете ли вие да ни помогнете с някакво указание, разяснение...
– Ах, не ме питайте! – каза Маря Ивановна, като пребледня още повече и закри лицето си с ръце. – Нищо не мога да ви кажа! Нищо! Моля ви! Аз нищо... Какво мога аз? Ах, не, не... нито дума за брат ми! Да умра, няма да кажа!
Тя заплака и отиде в другата стая. Следователите се спогледаха, дигнаха рамене и си тръгнаха.
– Вещица! – изруга Дюковски, когато излизаха от голямата къща. – Вижда се, че знае нещо, но крие. И по лицето на прислужницата е изписано нещо... Ама чакайте, дяволи! Всичко ще разберем!
Вечерта Чубиков и помощникът му се прибираха вкъщи под светлината на бледоликата луна; те седяха в кабриолета и мислено правеха равносметка на изминалия ден. И двамата бяха уморени и мълчаха. Чубиков изобщо не обичаше да говори из пътя, а бъбривецът Дюковски мълчеше, за да угоди на стареца. Все пак към края на пътуването помощникът не издържа мълчанието и заговори.
– Че Николашка е замесен в тази работа – каза той, – non dubitandum est5. И по мутрата му личи каква е лисица... Alibi-то го издава напълно. Също така няма съмнение, че в тази работа той не е инициаторът. Той е бил само глупаво наемно оръдие. Съгласен ли сте? Немалка роля в тази работа играе също така и скромният Псеков. Сините панталони, смущението, лежането на печката от страх след убийството, alibi-то и Акулка.
– Мели ли, мели врели-некипели. Според вас значи убиец е този, който е познавал Акулка? Ех вие, запалянко! Биберон трябва да смучете, а не дела да разследвате! Вие също задиряхте Акулка – значи и вие сте участник в тази работа?
– Акулка беше и при вас един месец като готвачка, но... нищо не казвам. Онази нощ срещу неделя аз играх на карти с вас, виждах ви, инак щях и вас да ви заям. Важното е не жената, драги. Важното е подличкото, долно, мръсно чувство... На скромния младеж е станало неприятно, че, виждате ли, друг е взел връх. Самолюбието, виждате ли... Поискал е да си отмъсти. Освен това... Дебелите му устни основателно говорят за чувствителност. Помните ли как примляскваше с устни, когато сравняваше Акулка с Нана? Че той, мръсникът, изгаря от страст, не подлежи на съмнение! И тъй: оскърбено самолюбие и неудовлетворена страст. Това е достатъчно, за да извърши човек убийство. Двама са в ръцете ни; но кой е третият? Николашка и Псеков са държали. А кой е душил? Псеков е плах, стеснителен, изобщо страхливец. Такива пък като Николашка не знаят да душат с възглавница; те действат с брадвата, с тъпото... Душил е някой трети, но кой?
Дюковски нахлупи шапката си до очите и потъна в мисли. Мълча, докато кабриолетът спря пред дома на следователя.
– Еврика! – каза той, когато, влизайки в къщичката, събличаше палтото си. – Еврика, Николай Ермолаич! Не зная само как по-рано не ми е дошло на ума. Знаете ли кой е третият?
– Оставете ме на мира, моля ви се! Ето, вечерята е готова! Сядайте да вечеряме!
Следователят и Дюковски седнаха да вечерят. Дюковски си наля чаша водка, стана, изпъна се и каза със светнали очи:
– И тъй, знайте, че третият, който е действал заедно с негодника Псеков и е душил, е била жена! Да, господине! Говоря за сестрата на убития, Маря Ивановна!
Чубиков се задави с водката и втренчи очи в Дюковски.
– Вие да не сте... такова? Главата ви... в ред ли е? Не ви ли боли?
– Здрав съм. Добре, да кажем, че съм се побъркал, но с какво ще обясните смущението є при вашето появяване? Как ще обясните нежеланието є да даде показания? Да приемем, че това не значи нищо – добре! Така да бъде! В такъв случай спомнете си за техните отношения! Тя мразеше брат си! Тя е староверка, той е развратник, безбожник... Ето къде се корени омразата! Разправят, бил успял да я убеди, че е нечист дух. Пред нея се е занимавал със спиритизъм!
– Е та какво?
– Не разбирате ли? Тя, староверката, го е убила от фанатизъм! Не само че е унищожила един плевел, един развратник – очистила е света от един антихрист и е вярвала, че е нейна заслуга, неин религиозен подвиг! О, вие не познавате тези стари моми, староверките! Я четете Достоевски! А какво пишат Лесков, Печорски!... Да ме убиете – тя, и само тя е! Тя го е удушила! О, коварна жена! Нима не стоеше пред иконите, когато влязохме, само за да ни замаже очите? Чакай да взема аз значи да се моля и те ще помислят, че съм спокойна, че не ги очаквам. Това е методът на всички престъпници новаци. Миличък Николай Ермолаич! Скъпи мой! Оставете ми това дело! Позволете ми сам да го доведа докрай! Мили мой! Аз го започнах, аз и ще го завърша!
Чубиков поклати глава и се намръщи.
– Ние и сами можем да разнищваме трудни дела – каза той. – А вашата работа е да не се бъркате, дето не трябва. Пишете си под диктовка, когато ви диктуват – това е вашата работа!
Дюковски пламна, тръшна вратата и излезе.
– Умен е, дяволът! – измърмори Чубиков, като гледаше подире му. – Мно-ого е умен! Само че се пали излишно. Ще трябва да му купя от панаира една табакера за подарък...
На другия ден сутринта при следователя доведоха от Кляузовка млад момък с голяма глава и заешка устна, който каза, че е овчарят Данилка, и даде много интересно показание.
– Бях пийнал – каза той. – До среднощ прекарах у кръстницата. Като се прибирах, нали бях пиян – влязох да се къпя в реката. Къпя се аз... и поглеж! По яза минават двама души и носят нещо черно. “Хей!” – викнах им. Те се уплашиха и търтиха презглава към Макариевите бостани. Бог да ме убие, ако не са мъкнели господаря!
Същия ден привечер Псеков и Николашка бяха арестувани и изпратени под конвой в околийския град. В града ги тикнаха в затвора.

1 Началник на полицейско административно подразделение.
2 Офицерски чин в конната гвардия, равен на подпоручик в пехотата.
3 Провинциален или селски полицай в дореволюционна Русия.
4
Става дума за Сръбско-българската война от 1885 г., подстрекавана от Австрия.
5
Няма съмнение (лат.).

  << >>
Начало : За нас : Вашето мнение : Защита на личните данни : Защита на авторските права : За рекламодатели
Галерии : Атлас : Таблици : Мерни единици : Хроника на човечеството : Статистика
Игра : Най-четено : На днешния ден : Личност на деня
Книгоиздателска къща Труд  Сирма Груп  Сирма Медия   Със съдействието на: Oracle Българска телекомуникационна компания