Начало    За нас    Вашето мнение   
 
Енциклопедии Речници Библиотека За студента За ученика За най-малките
 Търсене
 Разглеждане по:
Заглавия
Автори
Категории
 


Избрани повести и разкази
Дуел
Глава 1
Глава 2
Глава 3
Глава 4
Глава 5
Глава 6
Глава 7
Глава 8
Глава 9
Глава 10
Глава 11
Глава 12
Глава 13
Глава 14
Глава 15
Глава 16
Глава 17
Глава 18
Глава 19
Глава 20
Глава 21
  
Виж още:
Преводна художествена литература /Руска литература /Повести
Преводна художествена литература /Руска литература /Разкази
Избрани повести и разкази
Автор:
Чехов, Антон Павлович

Глава 1

Беше осем часа сутринта – време, когато офицерите, чиновниците и новопристигналите обикновено се къпеха в морето след горещата задушна нощ и след това отиваха в павилиона да пият кафе или чай. Дошъл да се къпе, Иван Андреич Лаевски, млад човек на около двадесет и осем години, възслаб, блондин, с фуражка на министерството на финансите и по пантофи, завари на брега сред многото познати своя приятел военния доктор Самойленко.
С голяма стригана глава, късоврат, червендалест, с едър нос, рошави черни вежди и посивели бакенбарди, дебел, отпуснат, че и с пресипнал казармен бас отгоре на всичко, Самойленко правеше на всеки новопристигнал неприятно впечатление на грубиян и троснат субект, но само два-три дни след първото впечатление лицето му започваше да ви се струва необикновено добро, симпатично и дори хубаво. Въпреки недодялания си и грубоват тон той беше кротък, безгранично добър, благодушен и услужлив човек. С всички в града беше на “ти”, на всички даваше пари назаем, всички лекуваше, сватосваше, помиряваше, организираше пикници, на които печеше шишчета и вареше много вкусна чорба от кефал; непрекъснато се застъпваше и молеше за някого и винаги на нещо се радваше. Всички бяха единодушни, че той е безгрешен и беше известен само с две слабости: първо, срамуваше се от добрината си и се мъчеше да я прикрива със суров поглед и привидна грубост и, второ, обичаше фелдшерите и войниците да го наричат ваше превъзходителство, макар да беше само статски съветник1.
– Отговори ми, Александър Давидич, на един въпрос – започна Лаевски, когато влезе заедно със Самойленко до рамене във водата. – Да предположим, че си обикнал някоя жена и сте се събрали с нея, да предположим, че сте прекарали заедно повече от две години, след което, както често се случва, си престанал да я обичаш и си започнал да чувстваш, че ти е станала чужда. Как би постъпил в подобен случай?
– Много просто, махай ми се от главата, любезна – и точка.
– Лесно ти е! Ами ако няма къде да иде? Ако е самотна, без близки, без пукнат грош в джоба, ако не умее да работи...
– Какво пък, подхвърли є еднократно пет стотака или є давай по двадесет и пет на месец – и толкова. Много просто.
– Да предположим, че ги имаш тия петстотин или пък двадесет и пет на месец, но жената, за която е думата, е интелигентна и горда. Би ли се решил да предложиш пари на такава жена? И под каква форма?
Самойленко искаше да отговори нещо, но в този момент една голяма вълна ги заля, след което се удари о брега и шумно се оттегли назад по дребните камъчета. Приятелите излязоха на брега и започнаха да се обличат.
– Разбира се, не е лесно да живееш с жена, която не обичаш – каза Самойленко и изтръска пясъка от ботуша си. – Но трябва, Ваня, да се разсъждава по човешки. Ако е с мен, не бих є дал да разбере, че съм я разлюбил, и бих живял с нея до края на живота.
Но изведнъж изпита неудобство от думите си, сепна се и каза:
– А ако ме питаш, най-добре е съвсем без жени. Да вървят по дяволите!
След като се облякоха, влязоха в павилиона. Тук Самойленко беше свой човек и за него се пазеха дори отделни прибори. Всяка сутрин му поднасяха кафе, висока ръбеста чаша с вода и лед и чашка коняк; отначало той изпиваше коняка, сетне горещото кафе и накрая водата с леда. Това трябва да беше много вкусно, защото след цялата тая процедура очите му ставаха маслени, той приглаждаше с две ръце бакенбардите си и казваше с поглед към морето:
– Изумително великолепна гледка!
След дългата нощ, изпълнена с нерадостни и безполезни мисли, които не му даваха да спи и сякаш усилваха задухата и мрака, Лаевски се чувстваше разнебитен и умърлушен. От къпането и кафето не му стана по-добре.
– Да продължим разговора си, Александър Давидич – каза той. – Няма да крия и ще ти кажа откровено като на приятел: зле я караме нещо с Надежда Фьодоровна... съвсем зле! Извинявай, че те посвещавам в тайните си, но имам нужда да си излея душата.
Подразбрал за какво ще става дума, Самойленко сведе очи и забарабани с пръсти по масата.
– Живях с нея две години и я разлюбих... – продължи Лаевски – тоест по-точно, разбрах, че никога не съм я обичал... Тези две години бяха заблуждение.
Лаевски имаше навика по време на разговор да оглежда внимателно розовите си длани, да гризе ноктите си или да мачка с пръсти маншетите си. И този път вършеше същото.
– Много добре знам, че с нищо не можеш да ми помогнеш – каза той, – но на нашего брата несретника и излишния човек какво друго му остава освен разговорите? Трябва да обобщавам всяка своя постъпка, да търся обяснение и оправдание за нелепия си живот в нечии теории или литературни типове, в това например, че ние, дворяните, се израждаме, и прочие... Миналата нощ се утешавах с това, че през цялото време си мислех: ех, колко е прав Толстой, безжалостно прав! И ми беше някак по-леко. Наистина велик писател, брат! Както и да въртим и сучем.
Самойленко, който никога не бе чел Толстой и всеки ден се канеше да прочете нещо от него, се сконфузи и каза:
– Да, всички писатели пишат по въображение, а той – от натура...
– Боже мой – въздъхна Лаевски, – до каква степен сме осакатени от цивилизацията! Влюбих се в омъжена жена; и тя в мене... Почнахме с целувки, с тихи вечери, с клетви, със Спенсър2, с идеала, с общи интереси... Какъв фалш! Ние избягахме всъщност от мъжа є, но се залъгвахме, че бягаме от празнотата на нашия интелигентски живот. Представяхме си бъдещето така: отначало в Кавказ, докато свикнем с мястото и хората, аз ще навлека вицмундира3 и ще служа, после ще се сдобием с парче земя и ще се трудим на свобода с пот на челото, ще си имаме лозе, нива и прочие. Ако на мое място беше ти или този твой зоолог Фон Корен, навярно щяхте да изкарате с Надежда Фьодоровна тридесет години и да оставите на наследниците си доходно лозе и хиляди хектари с царевица, докато аз се почувствах банкрутирал от първия ден. В града е непоносима жега, скука, безлюдно, но излезеш ли на полето, под всеки храст, под всеки камък ти се привиждат тарантули, скорпиони и змии, а оттатък полето са планини и пустиня. Чужди хора, чужда природа, жалка култура – всичко това, брат, не ти е като да се разхождаш в шуба по “Невски” под ръка с Надежда Фьодоровна и да мечтаеш за топлите краища. Тук е необходима борба не на живот, а на смърт, а какъв борец съм аз? Жалък неврастеник, мамино синче... От първия ден разбрах, че мислите ми за трудовия живот и лозето са вятър работа. Що се отнася до любовта, трябва да ти кажа, че да живееш с жена, която е чела Спенсър и те е последвала накрай света, е толкова безинтересно, колкото и с всяка Анфиса или Акулина. Пак така мирише на ютия, на пудра и на лекарства, същите хартийки за косата всяка сутрин и същото самозалъгване...
– В едно домакинство не може без ютия – каза Самойленко, почервенял от това, че Лаевски говори с него така откровено за познатата му дама. – Ти, Ваня, не си в настроение днес, личи си. Надежда Фьодоровна е прекрасна жена, образована, а ти – човек с изключителен ум... Разбира се, не сте венчани – продължаваше Самойленко и поглеждаше към съседните маси, – но вие не сте виновни и освен това... трябва да се отърсим от предразсъдъците и да бъдем на равнището на новите идеи. Аз самият съм за гражданския брак, да... Но според мен, щом веднъж сте се събрали, трябва да живеете така до смъртта си.
– Без любов?
– Да ти обясня – каза Самойленко. – Преди седем-осем години имахме тук един възстар пълномощник, човек с изключителен ум. Та той разправяше: главното в семейния живот е търпението. Чуваш ли, Ваня? Не любовта, а търпението. Любовта не може дълго да трае. Година-две си живял в любов, а сега вече семейният ти живот е навлязъл очевидно в период, когато ти, за да запазиш равновесието, така да се каже, ще трябва да пуснеш в ход цялото си търпение...
– За теб думите на твоя пълномощник значат нещо, а за мен те са безсмислица. Твоят старец би могъл да лицемери, да се упражнява в търпение и да гледа при това на нелюбимия човек като на предмет, необходим за неговите упражнения, но аз не съм паднал още толкова ниско; ако поискам да се упражнявам в търпение, ще си купя гимнастически гири или някой необязден кон, но човека ще го оставя на мира.
Самойленко поръча бяло вино с лед. Когато изпиха по чаша, Лаевски изведнъж запита:
– Кажи, моля ти се, какво значи размекване на мозъка?
– Това е... как да ти го обясня... такава болест, при която мозъкът омеква... като да се втечнява.
– Лекува ли се?
– Да, ако болестта не е занемарена. Студени душове, пластир с испанска муха... Е, и нещо вътрешно.
– Така... Та виждаш ли какво ми е положението. Не мога да живея с нея: повече не е по силите ми. Докато съм с тебе, мога и да философствам, да се усмихвам, но вкъщи напълно падам духом. Такова отчаяние ме обхваща, че ако ми кажеха например, че ще трябва да живея с нея още месец макар, струва ми се, бих си теглил куршума. И в същото време не мога да се разделя с нея. Тя е самичка, не я бива да работи, нито аз, нито тя имаме пари... Какво ще прави? Къде ще иде? Нищо не мога да измисля... Ето, кажи ти: какво да правя?
– М-да... – избуча Самойленко, затруднен в отговора си. – Обича ли те?
– Да, дотолкова, доколкото на нейните години и при нейния темперамент є трябва мъж. С мен ще є бъде толкова трудно да се раздели, колкото с пудрата или хартийките си за коса. За нея аз съм необходима съставна част от будоара є.
Самойленко се сконфузи.
– Днес, Ваня, не си в настроение – каза той. – Сигурно не си се наспал.
– Да, лошо спах... Изобщо, брат, зле се чувствам. Главата ми е празна, сърцето ми примира, някаква слабост... Трябва да бягам!
– Къде?
– Там, на север. При боровите гори, гъбите, хората, идеите... Бих дал половината от живота си, за да бъда сега някъде в Московска или Тулска губерния, да се изкъпя в някоя рекичка, да помръзна, знаеш, а след това да се пощурам два-три часа и с най-калпавия студент и да бърборя, да бърборя... Само сеното как ухае! Помниш ли? А вечер, като излезеш в градината, долитат от къщи звуците на рояла, чува се как минава влакът...
Лаевски се засмя от удоволствие, в очите му се появиха сълзи и за да ги скрие, се пресегна, без да става от стола си, за кибрита от съседната маса.
– А аз вече осемнадесет години не съм бил в Русия – каза Самойленко. – Забравил съм как е там. Според мен няма нищо по-великолепно от Кавказкия край.
– Верешчагин има една картина: на дъното на някакъв дълбок кладенец се мъчат осъдени на смърт хора. Точно като такъв кладенец си представям твоя великолепен Кавказ. Ако ми предложеха да избирам: да бъда коминочистач в Петербург или тукашен княз, бих избрал коминочистача.
Лаевски се замисли. Самойленко обгърна с поглед прегърбеното му тяло, устремените в една точка очи, бледото изпотено лице и хлътналите слепоочия, изгризаните нокти и подпетения пантоф, от който се виждаше зле закърпен чорап. Изпита жалост и вероятно защото Лаевски му заприлича на безпомощно дете, попита:
– Майка ти жива ли е?
– Да, но сме скарани. Тя не можа да ми прости тази връзка.
Самойленко обичаше приятеля си. Той виждаше в Лаевски добряка, студента, отворения момък, с когото можеш и да пийнеш, и да се посмееш, и да поговориш от душа. Това, което разбираше в него, никак не му харесваше. Лаевски пиеше много и не навреме, играеше на карти, презираше службата си, простираше се не според чергата си, в разговор често прибягваше до непристойни изрази, ходеше из улиците по пантофи и се караше с Надежда Фьодоровна пред чужди хора – ето кое не се харесваше на Самойленко. А това, че Лаевски бе учил навремето си във филологическия факултет, получаваше сега две дебели списания, приказваше често толкова умно, че малцина го разбираха, живееше с интелигентна жена – всичко това беше необяснимо за него и му допадаше, и той поставяше Лаевски по-високо от себе си, и го уважаваше.
– Още една подробност – тръсна глава Лаевски. – Само че да си остане между нас. Засега го крия от Надежда Фьодоровна, гледай да не се издадеш пред нея... Онзиден получих писмо, че мъжът є е умрял от размекване на мозъка.
– Царство му небесно... – въздъхна Самойленко. – Защо криеш от нея?
– Да є покажа това писмо, ще означава да идем в църквата да се венчаем. А трябва преди това да си изясним отношенията. Когато се убеди, че не можем да живеем повече заедно, ще є покажа писмото. Тогава това ще бъде безопасно.
– Знаеш ли, Ваня – каза Самойленко и лицето му изведнъж придоби тъжен и умоляващ израз, сякаш се канеше да моли за нещо твърде сладко, но се страхуваше да не му откажат, – ожени се, гълъбче!
– Защо?
– Изпълни дълга си пред тази прекрасна жена. Мъжът є е умрял и по такъв начин самото провидение ти подсказва какво да правиш!
– Чуден човек, разбери, че това е невъзможно. Да се ожениш без любов, е толкова подло и недостойно, както да си свещеник, без да вярваш.
– Но ти си длъжен!
– Откъде-накъде? – попита Лаевски с раздразнение.
– Защото си я отнел от мъжа є и си я довел тук на своя отговорност.
– Ти не разбираш ли руски? Не я обичам!
– Добре де, като няма любов, можеш да я уважаваш, да є угаждаш.
– Да я уважаваш, да є угаждаш... – имитира го Лаевски. – Като че ли е някаква игуменка... Лош психолог си ти, ако мислиш, че с уважение и почит ще излезеш наглава с жена при един съвместен живот. На жената є трябва преди всичко спалнята.
– Ваня, Ваня... – сконфузи се Самойленко.
– Ти си един стар хлапак и теоретик, а аз – млад старец и практик и ние никога няма да се разберем. По-добре да прекъснем този разговор. Мустафа – викна Лаевски на момчето, – какво ти дължим?
– Не, не... – изплаши се докторът и хвана Лаевски за ръката. – Аз ще платя. Аз поръчвах. Пиши го на моята сметка! – обърна се той към Мустафа.
Приятелите станаха и тръгнаха мълчаливо по крайбрежната улица. В началото на булеварда се спряха и си стиснаха ръцете на сбогуване.
– Много сте разглезени, господа! – въздъхна Самойленко. – Съдбата ти е пратила млада жена, красива, образована – и ти се отказваш, а на мен да ми беше дал Господ и прегърбена бабичка, стига да е мила и добра, колко щях да съм доволен! Бих си живял с нея на своето лозе и...
Самойленко се усети и завърши:
– И нека там, старата му вещица, да шета около самовара.
Той се сбогува с Лаевски и тръгна по булеварда. Когато вървеше по булеварда ей тъй, тежък, величествен, със строг израз на лицето, с белоснежния си кител и превъзходно почистените си ботуши, с изпъчени гърди, върху които се мъдреше “Владимир” с лента4, в такъв момент си се харесваше и му се струваше, че целият свят го наблюдава с удоволствие. Без да извръща глава, поглеждаше встрани и намираше, че булевардът е напълно благоустроен, че младите кипариси, евкалипти и грозните хилави палми са много красиви и след време ще хвърлят широка сянка, че черкезите са честен и гостоприемен народ. “Чудно, че Кавказ не се харесва на Лаевски – мислеше си той, – много чудно”. Насреща му вървяха петима войници с пушки, които му отдадоха чест. По тротоара от дясната страна на булеварда мина жената на един чиновник със сина си – гимназист.
– Добро утро, Маря Константиновна! – обади є се Самойленко и се усмихна приветливо. – Да се къпете ли сте ходили? Ха-ха-ха... Поздравете Никодим Александрич!
И продължи нататък, все така приятно усмихнат, но щом видя идващия насреща му военен фелдшер, изведнъж се намръщи, спря се и го запита:
– Има ли някой в лазарета?
– Никой, ваше превъзходителство.
– А?
– Никой, ваше превъзходителство.
– Добре, свободен си...
Величествено поклащайки се, той тръгна към будката, където продаваше лимонада една стара гърдеста еврейка, представяща се за грузинка, и є каза с такъв висок глас, сякаш командваше полк:
– Бъдете така добра, дайте ми една сода!

1 Административно длъжностно лице в дореволюционна Русия.
2
Хърбърт Спенсър (1820–1903) – английски философ и социолог, един от основоположниците на позитивизма.
3 Униформена официална дреха на държавни чиновници в царска Русия.
4
Висш орден в царска Русия.

  << >>
Начало : За нас : Вашето мнение : Защита на личните данни : Защита на авторските права : За рекламодатели
Галерии : Атлас : Таблици : Мерни единици : Хроника на човечеството : Статистика
Игра : Най-четено : На днешния ден : Личност на деня
Книгоиздателска къща Труд  Сирма Груп  Сирма Медия   Със съдействието на: Oracle Българска телекомуникационна компания