(Жената на Тиха и Ивайла) Позорна памет оставила зад себе си Мария. Иречек I Раздори, злини, сътресенья раздрусват безглавото царство. На славний престол на Асеня седи въплотено коварство. Роптае народ и болярство. Мария, омразна царица, във козни злодейски изкусна, царува в смутена столица, царува гъркинята гнусна, в порфира завита вълчица. – Власт, власт искам ази!... – тя вика в ответ на мълвата роптяща, боляри в тъмницата тика, войводи под брадвата праща – тревога, смутня е велика. – Царица съм ваша, робове, царица ще пак да остана! – Свирепствува, беси и трови, след всяка Марийна закана изникнуват нови гробове. – Мразете ме! В вашта омраза ужасна мощ черпя, ужасна; в борбата със вас, враговете, открити и тайни, аз расна. Как мразя ви, варвари клети. II Народът ръмжи и проклина, но лек за тегла не намира. Ей пета е вече година, цар има, а цар не съзира: зла болест е цар Константина на одър безсилен сковала. Навън са писнaли полета. Татарските орди, зла хала, разнасят пустош и развала с пожари, грабежи, кланета. Единът Ивайло ги сряща татарите диви, свирепи, за ужас със ужас им плаща, отблъсва ги, бие и трепи, сам бог го народу спас праща. Расте му под стяга победни юнашката шумна дружина, той иде към Търнов да седне на трона на цар Константина: и в първий бой царят загина. Ивайло града наближава. Мария трепери. Шум, врява: народа ликува. – О, горко на тебе, гъркиньо! – Внезапно предава тя Търново, трона и себе! Мария в праха! В плен! В окови! Не, пак си царица остава! Тя вчера мъжа си зарови, с Ивайла се днеска венчава. Звездата u по-силно изгрява. – Аз пак съм ти властна царица, народе неверни, що мразя, ти в дрипи, аз пак в багреница, газих те и пак ще те газя! – извика венчана кръвница. III Но нови настаха преврати, разтресоха трон и държава. Мария напуща палати, през тъмни гори се спасява, покрита със черна си слава. Уплашени пилците църкат, хиена наблизо кат сящат, разгракали враните фъркат, невести я с клетви изпращат, овчари u камъне фъргат. Януари 1906 |