(Жената на Тиха и Ивайла) Позорна памет оставила зад себе си Мария.
Иречек I Раздори, злини, сътресенья
раздрусват безглавото царство.
На славний престол на Асеня
седи въплотено коварство.
Роптае народ и болярство.
Мария, омразна царица,
във козни злодейски изкусна,
царува в смутена столица,
царува гъркинята гнусна,
в порфира завита вълчица.
– Власт, власт искам ази!... – тя вика
в ответ на мълвата роптяща,
боляри в тъмницата тика,
войводи под брадвата праща –
тревога, смутня е велика.
– Царица съм ваша, робове,
царица ще пак да остана! –
Свирепствува, беси и трови,
след всяка Марийна закана
изникнуват нови гробове.
– Мразете ме! В вашта омраза
ужасна мощ черпя, ужасна;
в борбата със вас, враговете,
открити и тайни, аз расна.
Как мразя ви, варвари клети. II Народът ръмжи и проклина,
но лек за тегла не намира.
Ей пета е вече година,
цар има, а цар не съзира:
зла болест е цар Константина
на одър безсилен сковала.
Навън са писнaли полета.
Татарските орди, зла хала,
разнасят пустош и развала
с пожари, грабежи, кланета.
Единът Ивайло ги сряща
татарите диви, свирепи,
за ужас със ужас им плаща,
отблъсва ги, бие и трепи,
сам бог го народу спас праща.
Расте му под стяга победни
юнашката шумна дружина,
той иде към Търнов да седне
на трона на цар Константина:
и в първий бой царят загина.
Ивайло града наближава.
Мария трепери. Шум, врява:
народа ликува. – О, горко на тебе,
гъркиньо! – Внезапно предава
тя Търново, трона и себе!
Мария в праха! В плен! В окови!
Не, пак си царица остава!
Тя вчера мъжа си зарови,
с Ивайла се днеска венчава.
Звездата u по-силно изгрява.
– Аз пак съм ти властна царица,
народе неверни, що мразя,
ти в дрипи, аз пак в багреница,
газих те и пак ще те газя! –
извика венчана кръвница. III Но нови настаха преврати,
разтресоха трон и държава.
Мария напуща палати,
през тъмни гори се спасява,
покрита със черна си слава.
Уплашени пилците църкат,
хиена наблизо кат сящат,
разгракали враните фъркат,
невести я с клетви изпращат,
овчари u камъне фъргат. Януари 1906 |
