Начало    За нас    Вашето мнение   
 
Енциклопедии Речници Библиотека За студента За ученика За най-малките
 Търсене
 Разглеждане по:
Заглавия
Автори
Категории
 
Ян Бибиян
Портрет
Среща с дяволчето
Първият изпит
Бързо приятелство – бърза вражда
Страшното заседание
Отчаяните родители
Разказ на враната
Да отмъстим на кацаря!
Иманярите
Ян Бибиян с глинена глава
Цигарата
В царството на злото
Чудният сън
Къде попадна Ян Бибиян
Чудната книга
Към горния свят
Мирилайлай
Желязната гора
Лю-лю
Тайната на Лю-лю
Жените на Мирилайлай
Силата на песента
Мирилайлай умря!
Пак на земния свят
Старо приятелство
Ян Бибиян намира главата си
  
Виж още:
Детска литература /Романи
Ян Бибиян
Автор:
Елин Пелин

Желязната гора

Ян Бибиян се хвана здраво за гърба на враната и почна горещо да й благодари. Тя се обърна към него и му даде знак да мълчи.
Тя навлезе в някаква синкава мъгла, прилична на дим. Ян Бибиян не виждаше нищо наоколо. Изгуби се от погледа му и голямата стълба, и гората, и обширното пространство, което той бе видял под себе си, като се качваше по стълбата. До ухото му не стигаше никакъв звук. Стана тихо и страшно. Той искаше да попита враната къде го носи, но не смееше да проговори. Само мисълта, че враната го е спасявала толкова пъти, му даваше надежда.
Отведнъж наоколо се изясни. Синята мъгла остана далече зад тях и Ян Бибиян видя, че се носят над едно голямо езеро, краят на което не се виждаше. Водата на това езеро беше черна като мастило. Тя се плискаше, вълнуваше се и големите талази страшно бучаха. Сред това развълнувано езеро плуваха два кораба: единият – бял, другият – червен.
Върху палубата на червения кораб Ян Бибиян съгледа великия магьосник Мирилайлай. Той седеше потънал в меко канапе и с далекоглед, отправен нагоре, следеше черната птица, която носеше Ян Бибиян. Около него на палубата седяха стотина малки човечета, гледаха господаря си право в лицето и чакаха заповеди.
Белият кораб като че беше пуст. Той вървеше без посока и без управление, люшкаше се насам-натам из вълните, от време на време се губеше между тях и отново пак се показваше.
Към тоя бял кораб се устреми с всичка сила черната врана и кацна върху палубата му с товара си. Щом слезе там, Ян Бибиян видя, че Мирилайлай отправи далекогледа си към него. Отведнъж тъмните води се разиграха още по-страшно. Като черни планини почнаха да растат вълните и със страшен рев се спуснаха към белия кораб.
– Не бой се, Ян Бибиян! – извика враната. – Докато имаш в себе си дяволската опашка, не се бой!
И тя се вдигна високо над черното езеро, отлетя и остави Ян Бибиян самичък. Корабът беше пуст. Вълните почнаха да си играят с него и да го подмятат като треска. Черната вода плискаше и го заливаше цял. Ян Бибиян се измокри до костите. Той съблече дрехите си и ги остави в едно малко долапче, гдето не влизаше вода, като уви грижливо в ризата си дяволската опашка.
Изведнъж изпод палубата на кораба наизскачаха стотина малки човечета. Едни от тях наобиколиха Ян Бибиян, а други се спуснаха към долапчето, да му вземат дрехите.
– Най-напред вземете опашката! – развикаха се някои от слугите на Мирилайлай.
Ян Бибиян изтръпна. Той разбра, че тия малки човечета са дошли да му вземат опашката, ритна няколко от тях, прескочи ги и грабна ризата си от долапчето. Със светкавична бързина той извади оттам опашката и замахна над главите на малките човечета. Те се разбягаха подплашени, почнаха да пищят и да охкат. Някои се хвърлиха в езерото, други паднаха като умрели на пода. Трети изчезнаха като мишки из малките пукнатини.
Ян Бибиян размаха опашката над разярените води и отведнъж те утихнаха като по заповед. Тогава той обърна опашката към червения кораб на Мирилайлай.
Изведнъж Мирилайлай изпусна далекогледа от ръцете си, изплъзна се от креслото, в което беше потънал, и падна.
– Пощади ме, Ян Бибиян! – извика високо той, като протегна ръце към белия кораб. – Скрий опашката и кажи какво искаш!
– Изведи ме от това мътно езеро – извика Ян Бибиян – и тогава ще видим!
Магьосникът се изправи на палубата и направи някакъв знак над водата. Отведнъж двата кораба тихо и спокойно заплуваха по една посока. Скоро се показа брегът и корабите спряха там. Ян Бибиян бързо скочи на пясъка и се затича към червения кораб, който бе спрял на брега, далече от белия.
Мирилайлай бе се изправил на него цял треперещ. Малките човечета, които го обкръжаваха, бяха се свили наоколо като таралежчета.
– Всички долу! – заповяда Ян Бибиян и удари кораба с опашката.
Мирилайлай скочи на пясъка и падна на колене. Малките човечета почнаха да се търкалят като топки и да падат на пясъка около господаря си, великия магьосник.
– Станете! – извика Ян Бибиян.
Мирилайлай се изправи. Изправиха се и малките човечета, уплашени и треперещи.
– Ян Бибиян, скрий опашката и не говори! – каза умолително Мирилайлай. – Оттук почва царството на великото мълчание. Тук всяка дума е излишна. Тук работи само мисълта. В тая вечна тишина размишлението може да изгради план на спасение или на вечна погибел. Ела с мене, Ян Бибиян, и там размисли – ще ми дадеш ли опашката, за да се спасиш, или ще се луташ тук, без да видиш някога земния свят, като попадаш от зло на по-голямо зло. Ян Бибиян, скрий опашката и върви след мене!
Мирилайлай даде някакъв знак на малките човечета да се махнат. Отведнъж те изчезнаха.
– Върви след мене, Ян Бибиян! – каза Мирилайлай и тръгна напред.
Ян Бибиян тръгна след магьосника.
Скоро пред очите на Ян Бибиян се изпречи една грамадна суха гора с големи странни дървета, които вдигаха нагоре като ръце сухите си клони.
Като навлязоха в гората, Ян Бибиян видя, че всички тия дървета са железни. Тревите и бурените из нея бяха също железни. Пътеката, която криволичеше из тая гора и по която те тръгнаха, беше постлана с черен железен пясък.
Но най-страшното беше, че клоните на всички дървета в тая желязна гора бяха натежали от накацалите по тях железни птици, които стояха неподвижно и мълчаливо. Само очите им бяха живи и гледаха жално, като че искаха да кажат нещо.
Ян Бибиян вървеше след Мирилайлай като сънен. Струваше му се, че е упоен от някаква сладка упойка. Не му се говореше и той си спомни всичко, което е преживял. И когато в паметта му се изпречи милият образ на неговата майка, която тъй много обичаше, той въздъхна дълбоко. Тая въздишка засегна като ветрец тънките железни клонки и те изсвириха жално като струните на цигулка.
Унесен в мисли, Ян Бибиян незабелязано отпусна ръце и вървеше като замаян. Когато погледна пред себе си, Мирилайлай беше се вече отдалечил и вървеше с едри стъпки напред. Неговата фигура беше порасла и той изглеждаше като великан.
– Стой! – извика Ян Бибиян и вдигна отпуснатата си ръка, в която държеше опашката.
Мирилайлай спря и отново се намали колкото ръста на Ян Бибиян.
Видът на тия жални птици, които бяха накацали по железните дървета, измъчваше Ян Бибиян. Поиска му се да ги раздвижи и той удари с опашката стъблото на едно дърво. От тоя удар по гората се понесе тихо, жално, желязно стенание като вик, изтръгнат от душите на някакви далечни мъченици.
Отведнъж сред гората се изпречи един голям железен палат, мрачно здание без никакви прозорци. Мирилайлай се покачи по стъпалата, които водеха към една тежка желязна врата.
Вратата се отвори сякаш от някоя невидима сила и Мирилайлай тръгна бързо към нея. Вратата със страшен трясък се затвори пак и Ян Бибиян остана отвън.

  << >>
Начало : За нас : Вашето мнение : Защита на личните данни : Защита на авторските права : За рекламодатели
Галерии : Атлас : Таблици : Мерни единици : Хроника на човечеството : Статистика
Игра : Най-четено : На днешния ден : Личност на деня
Книгоиздателска къща Труд  Сирма Груп  Сирма Медия   Със съдействието на: Oracle Българска телекомуникационна компания