Начало    За нас    Вашето мнение   
 
Енциклопедии Речници Библиотека За студента За ученика За най-малките
 Търсене
 Разглеждане по:
Заглавия
Автори
Категории
 
Ян Бибиян
Портрет
Среща с дяволчето
Първият изпит
Бързо приятелство – бърза вражда
Страшното заседание
Отчаяните родители
Разказ на враната
Да отмъстим на кацаря!
Иманярите
Ян Бибиян с глинена глава
Цигарата
В царството на злото
Чудният сън
Къде попадна Ян Бибиян
Чудната книга
Към горния свят
Мирилайлай
Желязната гора
Лю-лю
Тайната на Лю-лю
Жените на Мирилайлай
Силата на песента
Мирилайлай умря!
Пак на земния свят
Старо приятелство
Ян Бибиян намира главата си
  
Виж още:
Детска литература /Романи
Ян Бибиян
Автор:
Елин Пелин

Старо приятелство

„Бедният Фют!” – помисли си Ян Бибиян, като разгледа добре стария си приятел.
Въпреки злото, което Фют му беше причинил, Ян Бибиян наистина имаше защо да го съжали. Фют приличаше на окаяник. Мършав, слаб, отпаднал, с изгаснали очи, с отпаднало тяло и дух, той представляваше жалка фигура и приличаше на някоя недогоряла дрипа, извадена от запалена смет. Малките му рогца бяха покрити с някакви злокачествени нарастъци, кожата му беше прошарена с пепеливи лишеи, които го сърбяха много, защото Фют непрекъснато се чешеше. Краката му бяха станали мазолести и заприличали на магарешки копита, а на мястото, гдето бе откъсната опашката му, стоеше жива и незараснала рана, наплюта от мухите и червясала.
– Фют, на какво си заприличал? – извика Ян бибиян. – Какво се е случило с тебе?
От очите на дяволчето потекоха сълзи, то се разтрепера, като че ли го обхвана страшен студ, и се разплака с дълбоки хлипания. Фют искаше да каже нещо, ала гласът му се задушаваше.
На Ян Бибиян му стана жално за неговия стар приятел и той му каза с приятелско съчувствие:
– Не плачи, Фют, успокой се! Ти навярно много си страдал. И аз много страдах. Но аз победих и се спасих. Не губи надежда!
Дяволчето обърна очи към Ян Бибиян и така жално го погледна, че очите на стария му приятел се наляха със сълзи.
– Ян Бибиян – едва проговори Фют, – откак се разделих с тебе и ти отнесе опашката ми, аз станах най-нещастното същество на света. Аз бях подложен на страшни наказания от дяволския съд. Презрян и намразен от всички, върху главата ми се изсипа всичката дяволска злоба и омраза. Гориха ме в огън, вариха ме в казан, мушиха ме с шишове, едвам се отскубнах да избягам. Уви, но зарад мене пострада моят стар баща. Сега клетникът виси на едно дърво, обесен за краката, а под главата му гори задушлив и миризлив огън. Така ще стои той там, докато аз не се завърна да понеса сам наказанието си... О, Ян Бибиян, но аз не мога да се върна, докато не намеря опашката си. Много скитах, много те търсих. Аз знаех, че ти си жив, че докато носиш у себе си моята опашка, ти много ще страдаш, но няма да загинеш. Да, знаех, че си жив, но не те знаех къде си, защото откак ти откъсна опашката ми, аз изгубих способността да ставам невидим, да летя като птица, да се нося по света като дух. Аз станах един окаяник. Едничката способност, която ми остана, е да се преобръщам на жалко просяче и да искам милостиня от хората. Милостиня – най-невижданата добродетел от страна на дяволите, които бяха сполучили почти да я премахнат от хорските сърца. И ето ме сега пак стоя пред тебе, Ян Бибиян, стари мой приятелю, стоя като просяк и искам милостиня. Ще бъдеш ли толкова великодушен да дадеш милостиня на едно дете на дявола, който води борба с хората, да им отнеме всичко добро, което може да се роди в сърцата им?...
Фют отново се задави в сълзи и почна да хлипа.
– Какво искаш от мене, Фют? С какво мога да ти бъда полезен? Как мога да те спася от това окаяно положение?
– Върни ми опашката, Ян Бибиян! – каза умолително Фют.
– Ами главата ми, Фют? Ти забрави ли, че смени главата ми с глава от кал? Ти искаш опашката си, аз искам главата си.
– Калчо е жив, Ян Бибиян, той ходи с твоята глава. Аз го срещнах... Но, докато съм без опашка, аз нямам сила да ти върна главата.
– Фют, да не би да ме лъжеш? Ти навярно си изпратен отново да ме заблуждаваш и да ми причиниш още по-голямо зло. Не ти вярвам.
– Имаш право да не ми вярваш, Ян Бибиян. Аз така подло постъпих с тебе, но и ти жестоко ме наказа.
– Колкото и да ми е жално за тебе, Фют, аз не мога да ти дам опашката, докато не получа главата си. А твоята опашка е у мене. Ето я.
Ян Бибиян бръкна в пазухата си да извади опашката, но остана учуден, като вместо нея извади китката, с която Лиана пръскаше живата вода. При раздялата, когато се сбогуваха, Лиана беше я пъхнала в пазухата му, без той да забележи. Цветчетата на тая китка бяха се затворили и във всяко от тях имаше по една капка от водата на живота.
– Това не е моята опашка – каза Фют.
Ала Ян Бибиян се зарадва, като видя тая китка. Тя му припомни за Лиана и за Иа.
"Не току-тъй Лиана ми я е оставила в пазухата" – помисли си той.
После, като скри отново китката, той бръкна от другата страна на пазухата си и извади опашката.
– А-а-а – залипна се от радост Фют. – Ян Бибиян, дай ми я, моля ти се, дай ми я!
И Фют посегна с разтреперани ръце към опашката си.
Но Ян Бибиян я сгъна и отново я скри.
– Ян Бибиян, дай ми опашченцето бе! – примоли се Фют и падна на колене.
– Нека намерим Калчо, па тогава – каза Ян Бибиян.
– Ян Бибиян, дай ми опашченцето, върни ми силите, заклевам ти се, че само тогава ще мога да ти върна главата! Ако пък искаш докрай да ти бъда послушен, отскубни и задръж само един косъм от нея. Докато той е у тебе, аз ще ти бъда неволен роб и слуга.
– Ще видим, Фют! Сега нека намерим Калчо. Искам да видя главата си.
– Добре, Ян Бибиян, но аз съм немощен, не мога да вървя. Дълго време трябва да се пътува.
– Ще вървим полека, Фют.
– Добре – каза дяволчето и въздъхна.
– Накъде? – попита Ян Бибиян.
– На изток – каза Фют и протегна ръката си към хоризонта, зад който идеше слънцето. Ала то беше още далече.
Без да каже нещо, Ян Бибиян тръгна след него. Те вървяха дълго, без да си продумат. Ян Бибиян, воден от надеждата отново да намери главата си, крачеше бодро и бързо. Когато след дълго ходене той се обърна, видя че Фют беше останал назад и едвам пристъпяше. Ян Бибиян го възчака.
– Умори ли се, Фют?
– Страшно!
Ян Бибиян се наведе, грабна го като парцал и го метна на гърба си. И като го хвана за двете ръце, понесе го напред. Той го държеше за ръце, за да не би Фют да открадне опашката си.
Ян Бибиян крачеше още по-бързо. Той не усещаше дори на гърба си дяволчето. Толкоз много горкото беше измършавяло.
– Как живее Калчо? – попита Ян Бибиян през рамото си.
– Той носи твоята жива глава, ала тялото му е от кал, нито яде, нито пие. Той скита като странно животно по горите, спи, лежи и пак скита. Твоята глава, която носи, постоянно мисли за тебе. Когато тялото му изсъхне, Калчо се окъпва, за да го понакваси, и пак скита. Ала от дъжд се бои много. Страх го е да го не размие.
Ян Бибиян не каза нищо. Той се замисли за главата си и забърза още повече.
На сутринта, когато слънцето изгря, те стигнаха до една река.
Ян Бибиян свали Фют от гърба си и каза:
– Да починем!
Още не бяха седнали, Фют подскочи радостно и хвана Ян Бибиян за ръка.
– Погледни зад оня храст!
Ян Бибиян напрегна очи.
Зад храста събличаше дрехите си едно момче и се готвеше да се къпе. Като чу шум, то се обърна. Тръпки полазиха Ян Бибиян. В лицето на това момче той позна своето някогашно лице.
– Калчо! – прошепна тихо към ухото на Фют Ян Бибиян.
– Калчо! – каза Фют, като турна пръст на устата си.

  << >>
Начало : За нас : Вашето мнение : Защита на личните данни : Защита на авторските права : За рекламодатели
Галерии : Атлас : Таблици : Мерни единици : Хроника на човечеството : Статистика
Игра : Най-четено : На днешния ден : Личност на деня
Книгоиздателска къща Труд  Сирма Груп  Сирма Медия   Със съдействието на: Oracle Българска телекомуникационна компания