Начало    За нас    Вашето мнение   
 
Енциклопедии Речници Библиотека За студента За ученика За най-малките
 Търсене
 Разглеждане по:
Заглавия
Автори
Категории
 
Земя
Глава 1
Глава 2
Глава 3
Глава 4
Глава 5
Глава 6
Глава 7
Глава 8
Глава 9
Глава 10
Глава 11
Глава 12
Глава 13
Глава 14
Глава 15
Глава 16
Глава 17
Глава 18
Глава 19
Глава 20
  
Виж още:
Българска художествена литература /Литература след Освобождението до края на Първата световна война (1878-1918) /Повести
Земя
Автор:
Елин Пелин

Глава 3

Коминкина Цвета ситно ситнеше по тясната крива пътечка между градинските плетове с кобилица на рамо. Тя се връщаше от кладенчето, дето вечер селските моми отиваха на вода. Вечерен здрач падаше над дола, дето бяха градините, и Цвета бързаше. Моми и момци, спрени по двама на затулено по пътечката, тихо си шепнеха. Цвета ги заминаваше с наведени очи и не поглеждаше настрана. Като мина мостчето над воденичарската вада и излезе на по-широко, иззад големия дънер на една стара върба ненадейно изскочи Еньо и я пресрещна:
– Добър вечер, Цвето!
– Дал бог добро, бате Еньо – отговори едвам чуто Цвета и краката й се подкосиха от страх и вълнение.
– Може и бате да съм ти, много по-стар съм от тебе, затова спри да пийна водица.
Цвета се поколеба да спре ли, да не спре ли. Но тя бе хрисимо и добро момиче, не може да откаже. Лицето й заруменя, тя се засмя и засрами.
Еньо свали шапка, хвана леко кобилицата, наведе се, пи вода от белия медник и погледна Цвета. Тя потръгна да си върви, но Еньо не пусна кобилицата.
– Много бързаш.
– Остави ме, бате Еньо, мама ме чака – разтревожи се момичето и душата му се разпръхка като уловена птичка. Вълнение и непознат дотогава срам я изгориха.
– Не бързай толкова, майка ти, пуснала ли те е като мома на кладенеца, не те чака да се върнеш самичка – все някого ще й заведеш – заведи мене, Цвето.
– Бате Еньо, що думаш – аз съм още мъничка.
– И врабчето е мъничко, па и то гнездо си вие.
Заминаха ги две Цветини приятелки, погледнаха я зачудено, завистливо казаха добър вечер и забързаха.
Цвета съвсем изгуби кураж. Срам я гореше като огън. Какво ще кажат другарките й!
– Янке, Янке – подвикна тя гузно и плахо, като за помощ, – чакайте ме заедно да вървим.
– Така ли? Добре! – рече Еньо обидено. – Като е така, върви си.
Той отстъпи назад от пътя, даде й широко място да мине, а сам тръгна из дола, никой да го не види.
Цвета се обърна, та го погледна виновно, извинително. Тя е неопитна. Срам я е, страх я е – нека й прости.
Еньо улови тоя поглед. Той разбра, че е победил, и гордост широко изпълни душата му.
А Цвета се върна в къщи съкрушена. Защо не постоя да чуе какво ще й каже? Той се разсърди и надали вече ще я погледне. Тя ходеше като замаяна, не можа да вечеря и си легна като болна.
И тая нощ за първи път я остави тихият детински сън, който тъй сладко я приспиваше досега. Главата й гореше. Тя се мяташе в леглото като на въглени и такава тежест душеше гърдите й, че й се искаше да извика. Пред очите й се мяркаше Еньо. Как я остави, каква горчивина имаше в последните му думи и в усмивката му, колко обиден си отиде!
– Бате Еньо, чакай, върни се, постой! – почти извика тя и се снизи, и се притаи от срам при тия думи. И се изплаши да не чуе майка й.
Но Еньо пак си отива. Той изчезна из върбалаците в дола, не се обърна вече да я погледне и няма да я срещне никога вече.
Тя скокна от леглото и залепи горещо чело върху студеното стъкло на прозореца. По плещите й падна разплетената коса. Тя скръсти ръце на гърдите, като че се пазеше от някого, и отчаяно впи очи навън. Насреща я гледаше голямата кръгла месечина и под нейната сънна светлина всичко спеше. Дворища, градини, къщя, купи сено – всичко се сгушило едно до друго като безплътни едри сенки и спи. Над прозореца под стряхата сънливо пропищяват в гнездата си ластовичките. От срещния зид върху пътя пада тъмна сянка.
– Какво се мярка там?
Цвета тихо се прикри зад малкото перде и загледа. В сянката изпъкна едра мъжка фигура по бели ръкави, мина тихо, предпазливо, спря се срещу тяхната къща и се изправи високо над ниския зид. Еньо! Луната го освети цял. Еньо! Скрит от нощта, той иде тук, пред тяхната къща, дето тя живее, дето тя сега спи! Той дълго стоя там и праща целувки към прозореца и пак тихо, предпазливо си отиде.
Цвета дълго гледа след него. Душата й се успокои, лека дрямка склопи очите й. Тя падна полека на леглото и заспа.

  << >>
Начало : За нас : Вашето мнение : Защита на личните данни : Защита на авторските права : За рекламодатели
Галерии : Атлас : Таблици : Мерни единици : Хроника на човечеството : Статистика
Игра : Най-четено : На днешния ден : Личност на деня
Книгоиздателска къща Труд  Сирма Груп  Сирма Медия   Със съдействието на: Oracle Българска телекомуникационна компания