Начало    За нас    Вашето мнение   
 
Енциклопедии Речници Библиотека За студента За ученика За най-малките
 Търсене
 Разглеждане по:
Заглавия
Автори
Категории
 
Обикновен човек
Лица
Първо действие
Второ действие
Трето действие
Четвърто действие
  
Виж още:
Българска художествена литература /Литература между двете световни войни /Драматургия
Обикновен човек
Автор:
Йовков, Йордан

Първо действие

Малка едноетажна къщичка, ниска, продълговата, с бели стени, сред широк двор. Отпред, по към лявата страна, е изнесена обущар ска маса, отстрани – етажерка, по която са наредени калъпи, обуща, кожи. Виждат се надписи: "Обущар", "Лепим галош" и др. Надясно от масата – врата за в къщи, два прозореца със саксии цветя, а долу под тях – проста дървена пейка. Още по- надясно, към края на къщата – врата за кухнята.
Рашко и Любен работят. До Рашко, подпряно до стената, се вижда заковано на дъска обявление: "Дава се под наем..."

РАШКО. Криза, криза... Всеки с кризата се оправдава. И който има, и който няма, се оплаква. Николачко взема наем от четири дюкяна, пенсия има, и той за криза ще ми разправя... (Помълчава.) Ти не му ли каза, че подметките струват 85 лева, не 75?

ЛЮБЕН. Казах му, майсторе.

РАШКО. А той?

ЛЮБЕН. Не давам, кай, повече. Криза има сега.

РАШКО. Ще му дам аз нему една криза, само да го видя. Разбирам да ми отбие от цената, ако материалът беше слаб, ако работата не чинеше. А я да каже той, де другаде е видял такваз работа? Всички ми казват: чудесно работите, бай Рашко, защо не рекламирате? (Престорено скромно.) Какво ще рекламирам, аз не обичам да се хваля. Тя стоката, дето се казва, сама се рекламира; обувката я гледаш стегната, прибрана, ще речеш – малка, а вътре кракът свободен, пружинира... (Въодушевено.) Да! Трайност, гъвкавост, практичност! Марка "Слон"!... (На Любена.) Намокри обувката и тогаз я чукай...

ЛЮБЕН. Намокрих я, майсторе.

РАШКО. (продължава). Аз не рекламирам, аз само казвам: "Милостива госпожо: улица Цибра, № 53." – Толкоз. Който обича, да заповяда. (Чука; след късо мълчание.) Значи: криза има – тъй каза бай ти Николачко, а?

ЛЮБЕН. Тъй, майсторе.

РАШКО. Ще му дам аз нему една криза. Тез десет лева няма да му ги оставя, ще си ги взема. О-хо! Ще си ги взема и още как!

Боров излиза от къщи с ръчна чанта и дохожда към Рашко.

РАШКО. Какво решихте, г-н Боров? Заминавате ли?

БОРОВ. Заминавам само аз, Аничка ще остане още два-три деня. То по-добре беше да си я вземех, аз и затуй додох, но какво да правя – примоли ми се да остане, та да види какво ще й отговорят от министерството. То досега като не я назначиха, надали ще я назначат вече...

РАШКО. Мъчно стават тез работи. Обещават, а не изпълняват.

БОРОВ. Тъй е. Но нека отиде да попита още веднъж, та да си отземе и да си доде у дома. Колкото за наема, аз й оставих пари, тя ще ви плати.

РАШКО. Лесно е то.

БОРОВ. Аз пък трябва да си ходя, че ме чака работа. И да ти кажа ли, не ме сдържа тук. Аз като не си ида на лозето, ама има-няма работа, не мога. Като поработя, като походя, тогаз ям добре и сънят ми е сладък. Тъй сме ний в провинцията.

РАШКО. Тъй е, тъй. О, я ми дай и на мене такъв живот! Тук на какво прилича? (Радостно.) Ето я Аничка... (Аничка иде откъм къщи, като туря ръкавиците си.) Е, Аничке, ще идеш ли на гарата да изпратиш баща си?

БОРОВ. На гарата няма да доде, какво ще прави на гарата.

АНИЧКА. Ще го изпратя до трамвая. Аз ще ходя в министерството.

БОРОВ. Сега да вървим. Сбогом, майсторе!

РАШКО. Сбогом! На добър час! (Боров тръгва да излезе.) Аз пък приготвих обявлението.

АНИЧКА (обръща се). Какво обявление?

РАШКО. За стаята. Нали трябва да се даде под наем. Ето (показва обявлението), приготвил съм го.

АНИЧКА. А, бай Рашко! Като замина, тогаз. Не искам сега да ми влизат хора в стаята. Не искам, не! Пък и може и да остана, не се знае. Толкоз пъти съм ходила в министерството, но никога не съм била тъй весела. И хубав сън съм сънувала. Нещо ми казва, че работата ще стане.

РАШКО. Е хайде де!

АНИЧКА. Обявлението няма да го туряш.

РАШКО. Няма, няма.

БОРОВ. Аничке, да вървим.

АНИЧКА. Сега, тате. (На Павлина, която влиза и носи скъсани детски обувки.) Добре, че ме срещаш с пълно, та да ми върви...

ПАВЛИНА. Аничке, че ти прилича таз рокля! Аничке, че си хубава! Постой де, постой.

АНИЧКА. Бързам, бързам... (Излиза.)

ПАВЛИНА. Бай Рашко, на да ми направиш тез обуща! (Слага обущата на масата.) На детето са... Какво е туй обявление? Какво се дава под наем?

РАШКО. За стаята на Аничка е. Аничка си заминава.

ПАВЛИНА. Заминава ли си?

РАШКО. Сега заминава баща й, а тя ще замине след два-три деня. Какво да прави момичето, студентка беше, свърши, а работа не може да намери. Пък и баща й не е богат човек да й праща пари. Беден човек, пенсионер... (На Пончев, който, влязъл след Павлина, стои малко настрана.) О, Пончев! Ела де, ела седни...

ПОНЧЕВ (пийнал). Не мога да седна аз при вас, че моите мисли са крайни... (На Павлина.) Павлинке, гълъбче, що не ме вземаш ма?

ПАВЛИНА. Умряла съм за тебе. Малко са ми две деца и майка на главата, че да храня и мъж без работа. (На Рашка, който оглежда обувките, донесени от нея.) Хубаво да ги направиш, бай Рашко, здравичко...

РАШКО. Хубаво, здравичко... На кого не съм направил хубавичко и здравичко. А не плащат. На, Николачко за едни подметки – и то какви подметки я! – от осемдесет и пет лева десет ми отби.

ПОНЧЕВ. Николачко е багабонтин... експлоататор... крадец! (С пръст на челото.) Знам! Туй мога да го докажа.

ПАВЛИНА. Не зная какъв е бай Николачко, но два пъти става вече, кокошката ми щом снесе яйце в курника, доде ида, яйцето го няма...

РАШКО. Да не е лисица?

ПОНЧЕВ. Лисица с два крака.

ПАВЛИНА (ниско, предпазливо). Бай Николачко е. Сварих го, като излизаше от курника с яйцето в ръка.

ПОНЧЕВ. Николачко е крадец! От кооперациите, дето се строят, краде дъски, греди, тухли. Мошеник!

ПАВЛИНА. Бай Николачко, рекох, аз с четири очи гледам да снесе кокошката прясно яйце, та да го дам на детето си, а ти го вземаш.

РАШКО. А той?

ПАВЛИНА. Тъй ли, каза, ваше ли е? Аз пък рекох, че го е снесла нашата кокошка. На ти го, като е твое.

РАШКО. И не се разсърди, не се докачи?

ПАВЛИНА. Не!

РАШКО. (поклаща глава учудено).

ПОНЧЕВ. Николачко да се обеси. Аз ще купя въжето...

ПАВЛИНА. Г-н Борис иде.

Влиза Борис Бранков усмихнат, облечен бедно: сако от един цвят и панталони – от друг. Носи голям букет.

БОРИС. Добър ден! Добър ден! (Иска да влезе.)

РАШКО. Няма я Аничка, Аничка излезе.

БОРИС (връща се). А-а, г-жа Павлина... Добър ден! (На Рашко.) Няма ли я Аничка? Де отиде?

РАШКО. В града. Отиде да изпраща баща си. Баща й заминава, пък Аничка ще остане още някой ден. Тя, Аничка, нали знаеш, все около назначението тича и нищо не излиза. (Гледа букета.) Туй за нея ли е? По случай заминаването й, сиреч... А-а-а. Много хубав...

ПАВЛИНА. Заслужава. Като бъде за Аничка, заслужава...

ПОНЧЕВ. Здравей, другарю!

РАШКО. Дай го сам, Борисе. Ще повикам Стаменка да го остави в стаята на Аничка. Дай го. (Взема букета.) А-а-а, хубаво нещо, царско, като за сватба... (Вика.) Стаменке! Стаменке!

БОРИС. Е, тогаз аз ще дода пак.

РАШКО.Няма ли да почакаш? Аничка ще си доде.

БОРИС. Доде си доде Аничка, аз още много работа ще свърша.

ПАВЛИНА. Г-н Борисе...

БОРИС. Аз след малко ще дода пак.

ПАВЛИНА. Г-н Борисе...

БОРИС (усмихнат). За машината ли? Таз работа аз, нали ви казах, ще я уредя. Моята работа е друга, с друга търговия се занимавам, но ще ви услужа. Една хубава шевна машина, крачна...

ПАВЛИНА. Да, крачна.

БОРИС. Искате от мене, нали? Добре, аз ви гарантирам, че ще я имате.

ПАВЛИНА. Като за мене шивачка, най-добре е крачна машина, насмага се...

БОРИС. Не се безпокойте, таз работа ще я уредя. (Излиза.)

СТАМЕНКА (иде откъм кухнята; строго). Що ме викаш?

РАШКО. Тури, Стаменке, тоз букет в стаята на Аничка. Борис й го донесе. (Дава й букета.) Наш Борис не е от много учените, от префинените, ама и той за дипломацията яко държи. Ех, любов! (На Стаменка.) И ти да беше млада, и аз щях да ти купувам таквиз букети.

ПАВЛИНА. О-о-о! Бай Рашко!... (Смее се.)

СТАМЕНКА. Ти май много приказваш. Да не си ходил в кръчмата?

РАШКО. Кой, аз? Не съм.

СТАМЕНКА. Колко пари имаш, дай ги тука. (В едната ръка държи букета, с другата посяга да бръкне в джеба на жилетката му.) Дай колкото пари имаш.

РАШКО. Чакай де... Имам 75 лева, сега ги взех за едни подметки от Николачка. И той десет лева ми отби. На ти ги! (Брои парите в ръката й.)

СТАМЕНКА. Ще ходиш да пиеш на кръчмата, пък аз да се чудя кое как да купя. Ела, Павлино, ела да влезем вътре.

ПОНЧЕВ (ниско). Това е насилие!...

Г-ЖА АНТОНИНА (зад тях, с дебел мъжки глас). Какво е туй? Какви са тез букети?

Пончев настрана отдава чест по войнишки.

ПАВЛИНА. От г-н Борис е, за Аничка.

СТАМЕНКА. Елате, г-жа Антонина, да влезем.

ПАВЛИНА. Аничка си заминава.

Г-ЖА АНТОНИНА. Знам, знам. Аничка и Борис всяка вечер до един часа приказват под прозореца ми и не ме оставят да спя. Нека вървят, където искат. Вий, Павлино, защо се карахте вчера с Николачка, видях ви. Г-жа Ангелова имала още един удар, не е добре, на умиране била. А знаете ли, че снахата на баба Димка избягала при майка си?

ПАВЛИНА. Кога е избягала? Я кажете, г-жа Антонина.

СТАМЕНКА. Елате да влезем вътре. (Тръгват към кухнята.)

Г-ЖА АНТОНИНА (поглежда към улицата). А там пък един автомобил от отзарана седи. Повредил се, не могат да го направят.

ПОНЧЕВ (зад гърба на г-жа Антонина). Антропофаг! Кинг-Конг!

РАШКО. Пончев, мирен стой, да не закачаш народа. (Пончев тръгва към градината.) Иди, иди да си полегнеш. (Започва да си пее нещо.) Ето го и бай Николачко иде. За вълка приказваме, и вълка в кошарата.

НИКОЛАЧКО. Кой е приказвал? Какво е приказвал?

РАШКО. После ще ти кажа. Ти най-напред, бай Николачко, да ми дадеш десет лева: подметките струват не 75, а 85 лева. Тъй приказвахме.

НИКОЛАЧКО. Добре де. На ти десет лева. (Дава му 10 лева.)

РАШКО. Току рекли: бай Николачко лош, бай Николачко скъперник. Не е вярно.

НИКОЛАЧКО. Кой казва, че съм лош?

РАШКО. Павлина. Ей я там, в кухнята.

НИКОЛАЧКО (сяда). Ний с Павлина имаме разправия за една водосточна тръба. Тръбата е моя. Кога вали дъжд, от нея пръска в двора й, срещу вратата й.

РАШКО. Е, че то... не е хубаво. Право срещу вратата.

НИКОЛАЧКО. Тя иска да отрежат таз тръба, заявление даде. Добре, но аз съм имал сервитутно право. Не може. (Съглежда обявлението.) Какво даваш под наем?

РАШКО. Нашта квартирантка, Аничка, не можа да си намери работа и ще си отива в провинцията. За нейната стая съм приготвил туй обявление.

НИКОЛАЧКО. Падат наемите, падат. Казват, че съм вземал много наем от дюкяните. Нищо не вземам, всичко отива за данъци. И все пак ще трябва да дигна втория етаж. Три години как съм хвърлил първата плоча, да стои тъй недоправено не бива. А трябват пари.

РАШКО. Имаш, бай Николачко, не е да нямаш.

НИКОЛАЧКО (поклаща глава). Много пари трябват.

ПАВЛИНА (излиза от кухнята). Ха! бай Николачко бил тук!

Излизат и Стаменка и г-жа Антонина.

НИКОЛАЧКО. Павлино, ти какво си се оплаквала от мене? Тръбата не може да се реже, имам сервитутно право.

Г-ЖА АНТОНИНА. Не е за тръбата, а за яйцата, дето й ги вземаш от курника.

НИКОЛАЧКО (скача). Какви яйца? (На Павлина.) Ти ли пълниш махалата с приказки? Ти ли дрънкаш? Лъжеш! Лъжеш! Не знаеш ли как беше?

ПАВЛИНА. Знам, знам. С очите си видях.

НИКОЛАЧКО. Да не си ми продумала вече! С хора като тебе не искам да имам работа. Ти ако беше добра, с мъж щеше да се видиш.

ПАВЛИНА. Бай Николачко... Да мълчиш, дърто харо!...

Г-ЖА АНТОНИНА. Я не се карайте... Не викайте... Павлино, мълчи, трай!

РАШКО. Аничка иде. (Аничка влиза замислена.) Аничке, я да помириш тия хора да не се карат.

АНИЧКА (без да каже нещо, отива и сяда на пейката) . Ох, отчаяна съм, не ми се живее... Искам да умра! (Изведнъж закрива очи с ръка и заплаква.)

ПАВЛИНА. Аничке, какво има?

Г-ЖА АНТОНИНА. Какво е станало?

АНИЧКА (с плач в гласа си). Как не ги досрамя тия хора да ме лъжат! Да съм мъж, не зная какво бих направила!

ПАВЛИНА. Шест месеца я лъжат, че ще я назначат.

РАШКО. Аничке, че ти сега излезе, кога отиде в министерството?

АНИЧКА. Не ходих в министерството. Срещнах началника, при когото отивах.

РАШКО. Ха! Какво ти каза?

АНИЧКА. "Няма нищо още, г-це, елате пак през горната неделя." Разбирам да ми откажат, да са искрени и направо да ми го заявят: "Няма да ви назначим!" Но да ме лъжат, да се подиграват с мене – това е низко!

ПАВЛИНА. Тъй са те. Ситият на гладния не вярва.

Г-ЖА АНТОНИНА. Не говори тъй, Павлино. И ония, дето искат служба, и те не са малко, кому преди... (Гледа към улицата.) Оня автомобил още стои. Не могат да го направят още.

РАШКО. Аз им дадох едни клещи да си послужат, да не ми отмъкнат клещите.

Г-ЖА АНТОНИНА. Гледай каква дама слезе от автомобила. Какви жълти коси, трябва да са оксижинирани.

ПАВЛИНА. С лорнет гледа. У-у, важна...

Г-ЖА АНТОНИНА. Ела, Павлино, ела да я видим. (Излизат.)

НИКОЛАЧКО (гледа към улицата). Кои ще са тез хора? Нов автомобил... Хубав автомобил... (Излиза.)

РАШКО. Не се отчайвай, Аничке. Тя ще се нареди.

АНИЧКА. Няма да си отида у дома... Не искам да се погреба в провинцията. Да седя в къщи и да чакам да доде някой да ме вземе. Не! Аз искам да работя, да съм сред живота, да бъда полезна... От малко-малко да съм полезна, да има смисъл, че живея. Искам да съм човек, не само жена... Няма да си отида! Обещах на тати, но няма... Ще стоя тук...

РАШКО. Отчайване не трябва, туй е главното. Сиреч от лошо по-лошо има.

Влиза Струмски, облечен в елегантен спортен костюм. Той се отправя към Рашко, но непрекъснато поглежда към Аничка.

СТРУМСКИ. Ето ви клещите, драги. Благодаря ви.

РАШКО. Направихте ли автомобила?

СТРУМСКИ. Направихме го. Хубави улици имате вий, няма какво да се каже. Турски гробища. Ако сега, лятно време, не може да мине кола, кой знай какво е пък през зимата.

РАШКО. През зимата? През зимата е като... море.

СТРУМСКИ. Великий, тихий океан. С кокили трябва да ходите... Какво се е замислила госпожицата? Дъщеря ли ви е?

РАШКО. Не, квартиранка.

СТРУМСКИ. Болна ли е?

РАШКО. Безработна. Все обещават да я назначат на служба, а не я назначават.

СТРУМСКИ. А, само това ли е? Г-це... (Пристъпва към Аничка.) Г-це, аз мога да ви бъда полезен, на ваше разположение съм.

АНИЧКА (гледа го учудена).

СТРУМСКИ. Мога да ви услужа... Но извинете... (Кланя се.) Александър Струмски, директор на банка.

АНИЧКА. А! (Подава му ръка.) Приятно ми е.

СТРУМСКИ. За такива дреболии не трябва да скърби едно хубаво момиче като вас. Работа? Ако искате работа, може да я имате веднага, нищо по-лесно от това.

АНИЧКА. Но как? (Вълнува се.) Моля ви се...

СТРУМСКИ. Ние откриваме голяма банка. Собствено, банката е моя, капиталът е мой. Аз виждам (заглежда се в Аничка), че вие можете да бъдете добра чиновничка. Знаете ли да пишете на машина?

АНИЧКА. Да, зная... (Неспокойно.) Но аз зная да пиша само на "Адлер"...

СТРУМСКИ. Тъкмо тая машина имаме. И тъй, да не се простираме: аз ви назначавам, т. е. банката ви назначава, за машинописка. Ще имате три хиляди лева месечна заплата.

АНИЧКА (развълнувана). Ах!... Вий се шегувате... Кажете, че не се шегувате...

СТРУМСКИ (гледа я усмихнат).

АНИЧКА. Може ли? Вярно ли е? Аз ще работя добре. Да, ще се трудя... Вярно ли е?

РАШКО (изправя се учуден).

СТРУМСКИ (изважда от портфейла си картичка и я подава на Аничка). Ето тук имате адреса на банката. Елате в понеделник, за да заемете длъжността си.

АНИЧКА. Да, ще дода. Ах, много ви благодаря... много ви благодаря...

СТРУМСКИ. Моля, моля... Ах, да... кажете ми името си? Как се казвате?

АНИЧКА. Аничка... (Поправя се.) Ана Петрова Борова.

СТРУМСКИ (записва името и и прибира портфейла). Благодаря.

РАШКО. Г-не, вие извършихте... направихте голяма добрина... Извършихте едно свято дело...

СТРУМСКИ. Е, драги, много ме хвалиш. Не струва. Това, което направих, едно време беше благодеяние. Сега е дълг.

АНИЧКА. Благодаря ви. Много ви благодаря.

СТРУМСКИ. Ето какво значи да имате разкопана улица.

РАШКО. ...та да се чупят автомобилите на богатите.

СТРУМСКИ. Ако обичаш, тъй да е, драги. На всеки случай, като додохме до вас, автомобилът спря и повече не поиска да върви. Аргоро, г-це. Забравих да ви кажа, че вие ще имате и безплатна квартира. Най-горния етаж на зданието, в което се помещава банката ни, сме предоставили за жилище на нашите чиновници. От тях искаме работа, но гледаме да им осигурим и добри условия за живеене.

РАШКО. Е, по-хубаво от туй... здраве!

СТРУМСКИ. Вие също ще имате там една хубава слънчева стая. Може да я заемете, когато искате...

АНИЧКА. Значи... трябва да се пренеса.

СТРУМСКИ. Да.

РАШКО. Нищо, нищо, Аничке. Г-не, как да се случи да минете оттука...

Г-ЖА ЖЕНИ (отдалеч). Саша! Какво правиш!

СТРУМСКИ. Сега, сега, Жени. Една минута. (На Рашко и на Аничка). Довиждане. Не ме изпращайте, останете си тук. Довиждане.

РАШКО И АНИЧКА. Довиждане... Довиждане...

СТРУМСКИ. Ето, Жени, ида.

Г-ЖА ЖЕНИ. Защо се бави толкоз? Какъв е тоя разговор? (Вижда Аничка.) А-ха! (Гледа Аничка продължително, след туй обръща лорнета си към градината.) Широк двор. А какъв е оня индивид, легнал под дървото, спи ли? Ще настине.

РАШКО. А, нищо не му става. Той е Пончев, той тъй си спи...

Г-ЖА ЖЕНИ. Саша, да вървим. (Излизат.)

АНИЧКА (скача от радост). Ах, боже, боже... Назначена съм!... Назначена съм! (Вика.) Како Стаменке! Като Стаменке! (На Павлина и г-жа Антонина, които се връщат.) Елате! По-скоро! Радост имам. Голяма радост!

ПАВЛИНА. Какво, Аничке, какво?

СТАМЕНКА (дотичва от къщи). Какво стана?

АНИЧКА (сяда на пейката). Ах, боже, боже... не зная сън ли е, или истина... Тъй неочаквано стана всичко туй. А пък аз бях си прибрала багажа да си ходя.

Г-ЖА АНТОНИНА. Момиче, какво имаш ти?

АНИЧКА. Намерих си работа... Назначена съм...

РАШКО (връща се, след като е изпратил Струмски). Аничка е назначена в една банка. С три хиляди лева заплата.

ПАВЛИНА. Три хиляди!

Г-ЖА АНТОНИНА. Как?

РАШКО. Господинът, дето беше тук, с автомобила, той я назначи. Той бил директор на банка.

СТАМЕНКА. Аничке, истина ли е?

АНИЧКА. Да, да...

Г-ЖА АНТОНИНА. Нищо не разбирам. Как тъй отведнъж ще те назначат... с три хиляди лева... Тоя човек... Какъв ще е тоя човек...

ПАВЛИНА. Видя хубавото момиче, ще го назначи ами.

РАШКО. И на мене ми се видя малко...

АНИЧКА. Не искам да приказвате тъй! Не е истина. Той е благороден човек. Как говори, какви разбирания има... Аз бих желала таквиз хора да има повече на света. Тогаз бедни и нещастни щеше да има по-малко.

РАШКО. Значи, добър човек.

АНИЧКА. Разбира се.

Г-ЖА АНТОНИНА. Чудно. Много чудно.

АНИЧКА. Само едно лошо: ще трябва да ви напусна. Како Стаменке, ще трябва да ви напусна.

СТАМЕНКА. Как да ни напуснеш?

АНИЧКА. Ще трябва да живея в банката. В горния етаж имало стаи и там живеели всичките чиновници. Директорът каза, че искали да се грижат за чиновниците си, да облекчат живота им. Това е хубаво, така трябва да бъде. Но аз ще трябва да ви напусна. Мъчно ми е... а ще трябва да ви напусна...

СТАМЕНКА. Е, Аничке, щом трябва...

РАШКО. Нищо, нищо, Аничке. Ти нас не гледай, ти да си добре. (Стаменка влиза в къщи.)

Г-ЖА АНТОНИНА. Чудно, много чудно! Павлино, да си вървим, че откога сме тука. (Тръгва си.)

ПАВЛИНА. Сега, г-жа Антонина. Аничке, че пак ще си приказваме, нали?

АНИЧКА. Разбира се, разбира се. (Павлина излиза.)

НИКОЛАЧКО. Г-це, един въпрос: не можахте ли да разберете таз банка дава ли заеми и, главно, лихвата каква е. Защото, знайте, има банки уж дават с ниска лихва, а като ви турят такси, комисиони, застраховки – отиде, та се не видя. Таз, вашта банка, каква е?

АНИЧКА. Бай Николачко, че аз още не съм постъпила... Аз още нищо не зная.

РАШКО. Их, бай Николачко... Много бързаш.

НИКОЛАЧКО. Питам.

СТАМЕНКА (носи букета и го подава на Аничка). Борис ти го донесе.

АНИЧКА. Ах, колко е хубав!

РАШКО. Беше по случай заминаването, а стана по случай назначението.

СТАМЕНКА. И писмо имаш. (Подава й писмото.) Рашко, Любене, елате да хапнете, сложила съм ви закуската.

АНИЧКА. Како Стаменке, занеси букета... (Започва да чете писмото. Лицето й малко по малко става сериозно.)

НИКОЛАЧКО. Е, като е тъй, да си ходим... (Излиза.)

РАШКО. Аничке, ти си чети писмото, а ний ще идем да похапнем. Хайде, Любене! (Влизат с Любена в къщи.)

БОРИС (влиза). Аничке, здравей! Не мога да те намеря, втори път дохождам. Да поседна малко, че съм уморен. От пет часа съм на крака, ако се събере колкото съм извървял, има сто километра. Уф, горещо... Какво четеш? Е, Аничке, то тука било цяло чудо, г-жа Антонина ми разправи. Ти си била назначена. Защо го късаш? Какво е туй, дето го късаш?

АНИЧКА. Твойто писмо. (Изправя се гърбом към него.)

БОРИС. Мойто писмо? Защо... такова... в мойто писмо няма нищо...

АНИЧКА. Няма нищо ли? Обясняваш ми се в любов, правиш ми предложение за женитба и казваш, че нищо нямало. Аз не очаквах това от тебе. Сърдита съм.

БОРИС (смутен, несъзнателно прави движение в ръка около яката си). Но, Аничке... такова... как да ти кажа... това е сериозно. Аз, вярно е, ти писах, защото се стеснявах и тъй ми беше по-лесно да го кажа. И сега съм готов да ти го кажа... Не мога да се изразявам, ще ти го кажа, както мога. Аз, Аничке... такова... съм сторил намерение да си свия и аз свое гнездо... Време е вече, решил съм го. Ти ако нямаш нещо против, ако си съгласна..... ако си съгласна, Аничке, да станеш моя жена... Търговията ми върви, мате- риално съм добре... Време е... Майка ми е на същото мнение...

АНИЧКА. Стига, стига. Ще се разсърдя повече.

БОРИС. Но, Аничке, аз говоря сериозно... предложението ми е сериозно.

АНИЧКА. Сериозно? Добре тогаз – и аз ще ти отговоря сериозно. (Помълчава.) Но как можа да помислиш подобно нещо? Навярно... аз се държа свободно с познатите си и това... Не, не мога, не! Това е въпрос на чувства. И главното – не мисля да се женя. Да, не мисля да се женя.

БОРИС. Аничке, аз очаквах.

АНИЧКА. Не, не мисля да се женя. Особено сега. О, сега аз искам да съм си свободна!

БОРИС. Аничке, моля ти се... такова... помисли...

АНИЧКА. Не, казах вече. Не мисля да се женя. Това е моя отговор. И повече да не говорим за това, инак ще си отида.

БОРИС. Добре, Аничке... щом такова... Добре...

АНИЧКА. Така. Това се свърши, значи. Сега (сяда близо до Бориса.) ...Сега можем да си поприказваме като приятели. Е, ти знаеш ли, че съм назначена? И служба имам, и заплата, и квартира! И как стана? – Изведнъж! Просто – да не вярваш. Да, свърши се... Но ти не се радваш...

БОРИС. Радваме се, Аничке.

АНИЧКА. Не, не се радваш. (Помълчава.) Но най-после ти не трябваше да забравяш какви са моите разбирания за женитбата. Нали сме говорили? (Замечтано.) Моя мъж... моя бъдещ мъж... О, той не ще е обикновен човек! Той трябва да е извършил нещо велико, полезно. Да се гордея, че съм негова другарка. И после...

БОРИС. И после?

АНИЧКА. Аз това само си го мечтая... Да е красив, с открито чело, с буйна, гъста коса. Така... да прекарвам пръстите си през косата му. Да е благороден, умен...

БОРИС. Разбирам, Аничке. Ех, какво да правя, аз не мога да бъда... Сега ми е ясно...

АНИЧКА. Но, аз не го казвам на тебе. (Помълчава.) Ако беше дошел по-рано, щеше да видиш Струмски. Интересен човек. Знаеш ли какво ми каза за назначението ми? По-рано, казва, това беше благодеяние, сега е дълг. После, той мисли, че трябва да се полагат повече грижи за чиновниците. Не гледа само за печалби, както виждаш. Ето човек!

БОРИС. Колко лесно вярваш, Аничке...

АНИЧКА. Как лесно вярвам?

БОРИС. Мислиш си нещо, то е в тебе, а ти вярваш, че и всъщност е тъй.

АНИЧКА. Искаш да кажеш, че се увличам?

БОРИС. Много отрано се радваш. Не дочакваш да видиш какво ще се случи.

АНИЧКА. Вярно е. Аз еднакво се радвам и на туй, което си мечтая, и на туй, което е действителност. То е затуй, защото повече вярвам на доброто, отколкото на лошото. Аз и към хората съм доверчива. Все пак аз не се забравям: каквото и да върша, аз зная какво правя.

БОРИС. Ти си разумна, Аничке, но по-добре щеше да бъде да не приемаше тая служба в тая банка. Там е друга среда, други хора. Аз ги познавам.

АНИЧКА (весело). А, ти ревнуваш?

БОРИС. Кой, аз? Защо ще ревнувам?

АНИЧКА. Колко добре те познавам! Слушай, Боро, обещай ми, че подобни писма няма вече да ми пишеш.

БОРИС. Но то е сериозно, Аничке...

АНИЧКА. Не, ще се разсърдя. И после, не мисли, че като ставам чиновничка, ще изменя отношенията си към тебе. Ний ще бъдем пак приятели. При кого ще отида, като ми остане свободно време? – При тебе. Наедно ще ходим на кино, на екскурзии. Както сега...

БОРИС. Добре, Аничке... благодаря ти. Пак ще ти кажа: помисли и ще видиш, че не трябва да ми отказваш. Аз съм добре, търговията ми напредва. За друго аз... как да кажа... но за работа ме бива. Аничке, ако ти се съгласиш, ако станеш моя жена, аз чудеса ще направя...

АНИЧКА. Ти почваш отново. Тогава аз ще си отида.

БОРИС. Добре, да не говорим. (Става и се разхожда.) Аничке, не можах да видя баща ти, той си заминал. Е, ти сега ще се преместиш в нова квартира. Виж какво, Аничке, ако ти на първо време имаш нужда от пари, не се стеснявай, аз мога да ти услужа.

АНИЧКА. Не, благодаря.

БОРИС. Ако имаш да си купуваш нещо, да те придружа по магазините да не те излъжат, аз разбирам.

АНИЧКА. Нищо няма да си купувам. (Гледа към улицата.) Още един автомобил минава. Много работи има да си купувам, но най-напред трябва да спестя. Някой иде у нас. Кой е тоя?

ШОФЬОРЪТ НА СТРУМСКИ. Моля ви се, тук ли живее г-ца... (Гледа писмото, което носи.) Г-ца Анка П. Борова.

АНИЧКА. Да. Аз съм.

ШОФЬОРЪТ НА СТРУМСКИ. Заповядайте... (Подава и писмото.) От г-н Струмски.

АНИЧКА. Ах! От г-н Струмски! (Отваря писмото и започва да чете. Рашко и Любен, а след тях и Стаменка излизат от кухнята, спират се и любопитно наблюдават.)

АНИЧКА (развълнувано). Аз трябва да замина още сега. (На шофьора.) Моля ви се, почакайте. Ей сега, една минута.

ШОФЬОРЪТ. Да, ще почакам. Колата е готова. (Излиза.)

АНИЧКА. Трябва да замина още сега.

РАШКО. Защо? Какво има?

АНИЧКА. Директорът ми пише, че писар ката им се разболяла и аз ще трябва да постъпя веднага. Стаята, където ще живея, била готова. Како Стаменке, ще ви оставя.

СТАМЕНКА. Ех, Аничке. Щом като трябва.

РАШКО. То нищо, Аничке, то нищо. Ти нас не гледай.

АНИЧКА. Но аз не мислех, че ще бъде толкоз скоро. Борьо, защо мълчиш, дай ми някакъв съвет. Какво да правя?

БОРИС. Ще идеш, Аничке, щом те викат. Само че... всичко става много бързо, много необикновено...

РАШКО (неочаквано трогнат). Аничке! Ти си била с късмет. Момиче! Върви ти на тебе. Ти тоя директор като го имаш, не бой се. Какъв човек – учен, богат, то се вижда, че с милионите си играе като нищо. (Ниско.) И да ти кажа ли, вижда ми се малко... дръпнат. Тъкмо гъска за скубане.

СТАМЕНКА. Какво приказваш ти! Я мълчи! (Иска да го отстрани.)

АНИЧКА. Остави го, како Стаменке.

РАШКО. Искам да ти кажа, Аничке... Извинявай, дето казах за директора, приказката се изтърва от езика ми. Искам да ти кажа, Аничке, да не ни забравяш и нас. Ти виждаш как живеем тук, в крайните квартали. (Все повече развълнуван.) Обущарството не върви – ший, чукай, нищо не излиза. Продумай и за мене една дума, Аничке – за портиер ли, за разсилен ли ще бъде, да излиза там заплатата. Аничке, туй добро го искам от тебе...

АНИЧКА. Добре, бай Рашко, добре.

СТАМЕНКА (ниско). Чиновник ще ми става...

РАШКО. Аничке, няма да забравиш.

АНИЧКА. Няма да забравя, бай Рашко, ще кажа на г. Струмски. Вярвам да ме послуша. (Мисли, поусмихва се.) Да, има нещо, което ме кара да вярвам, че ще ме послуша.

РАШКО. Ха да видим, Аничке.

АНИЧКА. Сега да си снема багажа. Борьо, ела. Ний отиваме да снемем багажа.

РАШКО. А, багажа... Любене! Любене, търчи да помагаш на Аничка да снемете багажа. (Любен отива. Отива и Стаменка.)

Г-жа Антонина и Павлина влизат. Зад тях – Николачко.

Г-ЖА АНТОНИНА. Какво има пак? Какъв е тоя автомобил?

РАШКО. Аничка заминава.

ПАВЛИНА. Заминава ли?

РАШКО. Получи писмо от директора да иде. Снема си сега багажа.

ПАВЛИНА. Значи, Аничка ще ни остави. Боже...

Г-ЖА АНТОНИНА (меко). Аничка можеше да поотложи. Можеше да не бърза толкоз.

ПАВЛИНА. Добре е Аничка, настани се. Ами ний какво ще правим. Заболяха ме очите от това пусто шиене, пръстите си избодох. И пак не можем да се видим с нищо.

РАШКО. Лошо! Лошо!

Г-ЖА АНТОНИНА. Доскоро ми завиждаха и на мене: ти имаш дъщеря, певачка в Кайро, син ти е техник в Марсилия, пращат ти пари. Добре, ами сега ми пишат: мамо, чужденците ги гонят, ще си додем. Ще увиснат на главата ми без работа, та не зная какво ще ги правя.

РАШКО. Лошо! Лошо!

ПОНЧЕВ (току-що дошел от градината). От вас човек не може да се оплаче... Павлинке, миличка, мене ли търсиш?

ПАВЛИНА. Ох и ти... Я ме остави!

Излиза Аничка с малък куфар и с пардесю на ръка. Борис носи два тежки куфара, Любен е натоварен, Стаменка – също.

ПАВЛИНА. Аничке, ти си отиваш!

АНИЧКА. Заминавам.

ПАВЛИНА. Ах, Аничке... Тъй си бяхме добре с тебе.

Г-ЖА АНТОНИНА. Толкоз скоро... Защо толкоз скоро?

ПАВЛИНА. Имахме да приказваме, Аничке.

РАШКО. Аничке, помни!

АНИЧКА. Помня, помня. (На другите.) Тъй се случи, че трябва да замина набързо. Но аз няма да ви забравя. Мислите ли, че ще ви забравя? Аз се настаних за чиновничка, да не мислите, че се грижа само за себе си. Тогаз вий не познавате Аничка. Аз искам да помогна на всички ви. И обещавам ви, ще ви помогна...

ПАВЛИНА. Тъй, Аничке, тъй!

Г-ЖА АНТОНИНА (одобрително). Добре... добре...

АНИЧКА. Аз ви зная болките, няма нужда да ми ги казвате. Ти, Павлино, имаш нужда от една крачна машина. Г-жа Антонина, вие се безпокоите за сина си и за дъщеря си – как ще намерят работа, като си додат. Пончев, и ти си безработен... Бай Николачко, ти...

РАШКО (прави бързи знакове, като показва себе си).

АНИЧКА. Знам, знам... Бай Николачко, ти имаш нужда от заем за етажа. (Рашко прави пак знакове.) Помня, бай Рашко, помня... Сбогом сега! Сбогом, Павлино... Како Стаменке... Бай Николачко... Г-жа Антонино... Бай Рашко... РАШКО. Сбогом, Аничке. (Държи и ръката.) Като че изпращам дъщеря си. Мъчно ми е...

АНИЧКА. Сега да вървим. Борьо, ела... (Тръгват.)

ПАВЛИНА. Аничке, оставяш ни...

Г-ЖА АНТОНИНА. Ех, няма нищо... няма нищо...

АНИЧКА. Ний пак ще се виждаме! (Излизат. Всички излизат. Остава само Пончев, след малко до него дохожда Любен. Чуват се сигнали на автомобила. Гласове: "Сбогом! Сбогом! Сбогом, Аничке!")

ЛЮБЕН. Сбогом! Сбогом!

ПОНЧЕВ (маха с ръка). Сбогом, Аничке!

З а в е с а

  << >>
Начало : За нас : Вашето мнение : Защита на личните данни : Защита на авторските права : За рекламодатели
Галерии : Атлас : Таблици : Мерни единици : Хроника на човечеството : Статистика
Игра : Най-четено : На днешния ден : Личност на деня
Книгоиздателска къща Труд  Сирма Груп  Сирма Медия   Със съдействието на: Oracle Българска телекомуникационна компания