Начало    За нас    Вашето мнение   
 
Енциклопедии Речници Библиотека За студента За ученика За най-малките
 Търсене
 Разглеждане по:
Заглавия
Автори
Категории
 
Обикновен човек
Лица
Първо действие
Второ действие
Трето действие
Четвърто действие
  
Виж още:
Българска художествена литература /Литература между двете световни войни /Драматургия
Обикновен човек
Автор:
Йовков, Йордан

Трето действие

Доста голяма стая у Рашкови. Вляво – врата към работилницата, в дъното – входната врата и два прозореца, а под тях – миндер. Вдясно – две врати: една към стаята на Аничка, друга – към кухнята. Сред стаята сега е сложена маса, бедно наредена, със сложена закуска. Стаменка донарежда масата. Рашко и Любен, със запретнати ръкави и престилки, влизат откъм работилницата.

РАШКО. Готово ли е, Стаменке?

СТАМЕНКА. Готово е, откога още. Чаят изстина.

РАШКО. Да хапнем, че сме огладнели с Любена като вълци. Сядай, Любене! Да хапнем, че ще вървим пак да работим. (Както яде, заглежда се през прозореца.) Вали... все вали. Сега не можем да се оплачем, че няма работа. Лошо време – босо не се ходи. Има една влашка песен: св. Спиридоне, казва, дай дъжд, че да се скъсат токовете на коконите и подметките на болерите...

ЛЮБЕН (смее се). Право...

РАШКО. Св. Спиридон е светеца на обущарите. Таз песен много я пееше моя майстор. Той казваше, че най-хубавия град на света бил Галац. А освен Галац, друг град той не беше виждал. (На Стаменка.) Не е ли дохождал някой за стаята?

СТАМЕНКА. Никой не е дохождал.

РАШКО. Отзарана мина една жена и ми се стори, че гледаше обявлението. Не е дохождала, значи.

СТАМЕНКА. Стаята вече два месеца как стои празна. Никогаж не е стояла толкоз. (След късо мълчание, загрижено.) Не можахме да разберем какво стана с Аничка. Да не би пак да си е отишла при баща си?

РАШКО. Не, тук е. Не е била при баща си, аз питах. Тука е тя, но де е и какво прави – туй не знаем. Десет месеца вече откак се е изгубила.

СТАМЕНКА. Павлина казва, че я видяла.

РАШКО. Де я видяла?

СТАМЕНКА. Тук минала, покрай нас. Вчера ли, онзи ден ли, минала.

РАШКО. Не може да бъде. Кой знай как е гледала Павлина. Да мине Аничка покрай нас, че няма да се отбие.

СТАМЕНКА. И аз тъй ще кажа: да беше Аничка, щеше да се отбие. (След малко.) Какво да правим, да дадем ли обявление във вестника?

РАШКО. За какво, за Аничка ли?

СТАМЕНКА. Их и ти... За стаята, няма да я държим празна. Казват, че държавата щяла да намали наемите.

РАШКО. Да ги намали. Какъв наем вземаме ний, та ще ни е страх. Да му мислят богатите. Но не е право. Ако държавата иска да намали наемите, да намали най-напред данъците, а банките да намалят лихвата. Главно лихвата. Хората имат задължения, как ще ги плащат, ако се намалят наемите. Не може. Капиталът не се рентира.

СТАМЕНКА. Ух и ти... много разбираш!

РАШКО. Кой беше ма, Стаменке, шест месеца банков чиновник? Не съм бил разбирал... Камбио, конте коренте... Сконто... аконто, помня ги... Зная ги аз тез работи.

СТАМЕНКА. Много приказваш. Знаеш добре какво произлазя от многото приказване. Стига.

РАШКО. Ще се скараме, значи, а? (Чука се.) Влез! (Пак се чука сяабо.) Гледай как чука, като че дращи коте. (Високо.) Влез?

Вратата се отваря. Влиза млада жеяа, бледна, доста скромно облечена. Един миг Рашко и Стаменка, а също и Любен я гледат, без да могат да я познаят.

РАШКО и СТАМЕНКА. Аничка!... Аничке!

АНИЧКА. Аз додох... аз няма да стоя много... аз додох само... (Не може да продължава, сяда на миндеря, закрива очи и заплата.)

СТАМЕНКА (затичва се към нея). Аничке! Какво има, Аничке! Аничке... Анячке, ако ти се е случило нещо, кажи. Аничке, ний сме свои. Кажи, ако ли...

АНИЧКА. Нищо не ми е... домъчня ми. Аз додох... Аз няма да стоя много... видях обявлението за стаята и искам да ви попитам няма ли да я дадете пак на мене...

РАШКО. Ех, Аничке! Туй ли било!

СТАМЕНКА. Стаята е празна, Аничке, взема я, като искаш.

АНИЧКА. Аз ще си плащам.

РАШКО. Е... виж сега... Дадено! Дадено!

СТАМЕНКА. Лесно е то за плащането, ний се знаем. Ами де се изгуби ти, Аничке? Не доде, не се обади.

РАШКО. Ей сега приказвахме за тебе, дето има една приказка...

СТАМЕНКА. Преди да влезеш, приказвахме за тебе. Де беше досега?

АНИЧКА. Ох не ме питайте, после ще ви разкажа. Аз много страдах, много претеглих. (Заплаква.) После ще ви разкажа всичко... Сега съм дошла да ви искам една услуга, за стаята...

РАШКО. То се свърши, Аничке!

АНИЧКА. Аз имам своя квартира, но днес получих телеграма от тате, че иде. Аз много се мъчих да го отвърна, да не дохожда сега, но не можах. Той ще доде, днес пристига. А пък аз не искам, невъзможно ми е да го посрещна там, гдето живея сега, тясно ни е, има и други причини, аз после ще ви кажа. Не мога да посрещна тати там, за мене е по-добре да ме намери тука... Пък и ма мене ми се живее у вас. Както едно време... Аз искам да си бъда тук, както тогаз. Колко беше хубаво! Нали, како Стаменке... (Замислено.) Колко беше хубаво...

СТАМЕНКА. Пак ще бъде, Аничке.

РАШКО. Ехе Няма нищо, няма нищо.

СТАМЕНКА. Ела да ти покажа стаята.

АНИЧКА (става). Наистина! Да я видя.

СТАМЕНКА. Тя си е такваз, каквато я знаеш. Чиста е... (Влизат в стаята.)

РАШКО (ходи развълнуван. На Любена). Можа ли да я познаеш? Аз най-напред не можах да я. позная...

ЛЮБЕН. И аз не можах да я позная.

РАШКО. Аничка... Гледай я ти нея, Аничка...

СТАМЕНКА (излиза с Аничка от стаята). След тебе една студентка стоя, оттам насетне е все празна.

АНИЧКА. Ах, много се радвам. Аз ще си я наредя, както по-рано, аз знам как ще си я наредя. (Сяда отново на миндеря.) Ето, додох у вас и се успокоих. Струва ми се, че нищо не е било, че не съм излизала оттука. И вие сте си все същите. Бай Рашко, ти?

РАШКО. Ами както ме виждаш, Аничке, както ме виждаш...

СТАМЕНКА. Рашко, той...

АНИЧКА. Аз много се зарадвах, като видях обявлението, а не смеях да вляза. Веднъж додох, минах оттук...

СТАМЕНКА (на Рашко). Аз нали ти казах?

РАШКО. Павлина те била видяла, като си дошла.

АНИЧКА. Може. Додох, но не посмях да вляза... тъй ми се разигра сърцето, щеше да ми стане лошо. Върнах се.

СТАМЕНКА. Аничке, бива ли... че защо...

АНИЧКА (помълчава). Аз съм виновна. Аз ви направих много зло, станах причина да си оставите работата. (Рашко прави особен жест.) И Павлина, г-жа Антонина, бай Николачко – според мене изгубиха толкоз пари.

СТАМЕНКА. Ех, Аничке! То се мина вече.

РАШКО. Мина се! Мина се!

АНИЧКА. Аз много страдах. О, боже... Само да знайте какво съм претеглила. Струва ми се, че паднах от някаква височина. Ах, каква мъка беше. (Заплата; като се поуспокоява, става.) Сега ще ми позволите да се пренеса, нали?

СТАМЕНКА. Разбира се.

АНИЧКА. Много съм уморена. Аз ще трябва да ида на гарата да посрещна тати. Как ще ида...

РАШКО. Че аз да ида да посрещна баща ти, Аничке. Кога пристига, в осем часа ли?

АНИЧКА. Да.

РАШКО. Тръгвам тогаз. Стаменке, дай ми палтото. Ще ида и ще го доведа, ти не бери грижа.

АНИЧКА. Благодаря, бай Рашко. (Радостно.) А до-тогаз аз ще се пренеса. Аз съм много близко.

РАШКО. Близко ли? Къде?

АНИЧКА. Ей тук, на ъгъла, до бакалницата.

СТАМЕНКА. У Николови?

АНИЧКА. Да, у Николови.

СТАМЕНКА. Аз там гледах, че стоваряха багаж. Една млада жена с две малки деца.

АНИЧКА. Да, тя е хазайката ми. Мъжът й е дърводелец. Преди два деня те се преместиха там и аз додох с тях.

РАШКО. Двете стаички в сутерена? Тясно е, тясно е. Ти ела тук, Аничке, тук е добре. Да доде Любен да ти помогне. Любене, иди да помогнеш на Аничка да пренесете багажа.

АНИЧКА. Аз ей сега съм тук. Ела, Любене. (Излизат.)

РАШКО (облича се). Аничка... Аничка. Все същата си е Аничка.

СТАМЕНКА. Не е същата тя. Отслабнала.

РАШКО. Как доде изведнъж. За вълка приказвахме, и вълкът в кошарата. Аз насмалко да я попитам: а какво стана г-н директора? Г-н Струмски...

СТАМЕНКА. Не е добре Аничка, то се вижда, И крие нещо. После, казва, ще ви разправя.

РАШКО. Струмски беше в затвора, после излезе. Сега не съм го чувал де е. (Гледа си часовника.)

СТАМЕНКА. Отваряй си очите, да не изпуснеш човека! Ще влезе в навалицата и няма да го видиш.

РАШКО. Как няма да го видя? Ще го видя аз. Не го изтървам...

Г-ЖА АНТОНИНА (влиза с Павлина). Е, какво, какво... Какво стана?

РАШКО. Аничка си доде! (Като вижда Николачка и Пончев. които също влизат.) У! Де сте се събрали всички?

СТАМЕНКА. Видяхте ли Аничка?

Г-ЖА АНТОНИНА. Видяхме я. Затуй идем и!

ПАВЛИНА. Како Стаменке, аз нали ти казах, че я видях да минава? Горката Аничка! Такава бледничка, няма капчица кръв.

Г-ЖА АНТОНИНА. Не е от добро, то се знае. Тя си е крива. Поиска да има много, поиска да хвръкне хе – нависоко. Че повлече и нас, пострадахме си и ний.

ПАВЛИНА. Не, г-жа Антонина, не съм съгласна. Аничка не е виновна.

ПОНЧЕВ. Виновна е... фръц-фръц и оная рокля... И с кожа на врата.

ПАВЛИНА. Мълчи бре! Ти не разбираш от кожи.

Г-ЖА АНТОНИНА. Ами!

РАШКО. Аничка не е виновна. Виновен е онзи, Струмски. Той е виновен.

ПОНЧЕВ. Фръц-фръц... С кожа...

НИКОЛАЧКО (съсредоточен, откато е влязъл, пише в едно тефтерче, изглежда, че смята нещо.)

ПАВЛИНА. Струмски е виновен.

Г-ЖА АНТОНИНА. Отидоха ни парите и туйто! Какво съм била крива аз, да изгубя осем хиляди лева, децата ми с каква мъка са ги печелили. Струмски... Тоз вагабонтин! Да ми се падне само!

ПАВЛИНА. И аз с всичкия си ум... (На Пончев.) Не се натискай наоколо ми бре!

ПОНЧЕВ. Пардон! (Галено.) Павлинке, не се сърди...

РАШКО. Ний със Струмски ще се разправяме.

Г-ЖА АНТОНИНА. Осем хиляди лева! Пишат ми децата: мамо, не можем да изкарваме, както по-рано. И лошото е, че вече ще си додат в България. Какво ще правим, не знам.

ПАВЛИНА. Аз не мога да намеря и половината от таз работа, дето я имах преди. И който ми даде да му ушия нещо, малко плаща.

РАШКО. Кой е добре? Никой не е добре. Хайде сега да вървим. Аз отивам на гарата.

ПАВЛИНА. На гарата ли?

РАШКО. Ще посрещам Аничкиния баща.

Г-ЖА АНТОНИНА. Тъй ли? Иде баща й, значи.

НИКОЛАЧКО (все пише в тефтерчето си). Аз исках... исках да попитам нещо г-ца Аничка... а-а-а относително пасива и актива на банката... (Наоколо се смеят.)

РАШКО. Банката, тя банката... фюют! Свърши се!

Г-ЖА АНТОНИНА. Хайде, хайде да си вървим. Ний, както бяхме на улицата, тъй се вмъкнахме... (Излиза. След нея, като продължава да пише, излиза и Николачко.)

ПОНЧЕВ (от вратата). Павлинке! Хайде де! (Излиза.)

ПАВЛИНА (дочаква, усмихната, докато излезе). Знаеш ли какво, како Стаменке? Пончев много настоява да се вземем. Обещава, че няма да пие вече. Не зная какво да правя...

СТАМЕНКА. Е, ти си помисли. (Взема една мрежа.) Закъснях и аз, ще ходя на пазар.

ПАВЛИНА. Не е толкоз лош пък Пончев. Той само да може да намери работа, но не може. Де не ходи, де не пита – няма. Той ако намери работа, вярвам, няма да пие...

СТАМЕНКА. Е, ти си помисли... (Излизат. Отвън се чува гласът на Павлина – говори с Аничка. Влизат Аничка и Любен с куфари.)

ПАВЛИНА (отвън). Като се наредиш, ще дода.

АНИЧКА. Ела, ела, Павлинке. (На Любена.) Дай ги, Любене, тук в стаята.

На няколко пъти Любен се връща и внася в стаята едно-друго. Също и Аничка влиза и излиза оттам. В това време един непознат със сини очила влиза и се скрива настрана.

АНИЧКА. Благодаря ти, Любене. Гледай си сега работата, аз ще си наредя. (Любен отива в работилницата. Вижда непознатия.) Ах! (Непознатият с едната си ръка й прави успокоителни знаци, а с другата снема очилата си: Струмски!) А, ти ли си! Боже... (Иска да побегне.)

СТРУМСКИ. Аничке, почакай... Моля! Една минута.

АНИЧКА. И тука ли ме намери? Иди си! Иди си, не искам да имам нищо общо с тебе!

СТРУМСКИ. Аничке, тъй ли се отнасяш с мене? Не бъди жестока, Аничке, като другите. Изслушай ме. Днешното общество... седни, седни, нищо лошо няма да ти направя. (Сядат.) Мене ме разориха от завист... Хвърлиха петно на честта ми...

АНИЧКА (тихо, с ужас). Иди си!

СТРУМСКИ. Моля, моля, Аничке... Не ставай, почакай... Аз ще се реабилитирам... Аз ще се съвзема пак, те ще видят... Имам проекти... Първо, ще издам една книга "Прекрасна България", описания на курорти и бани. Само от обявления колко ще падне. Второ, друга книга: “Просветена България”, ще има портретите на всички учители. Всеки учител ще прати фотографията си наедно с 5 лева, 30 хиляди по 5 лева – 130 хиляди.

АНИЧКА (С мъка). Защо ми говориш всичко това? Иди си!

СТРУМСКИ. Добре, Аничке, аз ще бъда кратък. Виж какво, Аничке... Моето дело започва скоро, имам адвокати – най-добрите адвокати в София, само че на първо време ще трябва да се направят повече разноски – гербов сбор, такси, фондови марки и пр.

АНИЧКА. Искаш да ти дам пари?

СТРУМСКИ (кимва утвърдително).

АНИЧКА. Аз да ти дам пари? Аз съм без работа.

СТРУМСКИ. Но, Аничке, виж... ти имаш познати. Може и назаем да вземеш. Като искаш, ти можеш да ми помогнеш.

АНИЧКА. Никога! И да имах пари, не бих ти дала.

СТРУМСКИ. Не?... Ето признателност... ето благодарност... (Грубо.) Не забравяй... Не сме чужди, между нас има връзки. В противен случай, аз ще взема мерки.... Ще предявя правата си и ще искам...

АНИЧКА. Какво искаш да кажеш?

СТРУМСКИ. Искам да кажа, че и аз имам право за детето... нашето дете...

АНИЧКА. Нашето дете? Как можеш да говориш тъй? Как не те е срам? Детето е мое, само мое. Аз съм страдала за него... Какви мъки съм понесла за него, унижения, срам... Работила съм дене и ноще, болна бях, на две крачки от смъртта. И запазих си го... радостта ми, утехата ми. То ми е всичко... най-скъпото ми...

СТРУМСКИ. Все пак и аз имам право. И ако искам...

АНИЧКА. Какво, ако искаш?

СТРУМСКИ. Мога да си го взема. (Цинично.) Да помисля за възпитанието му.

АНИЧКА. Мълчи! Как не те е срам! Подлец! Подлец! Само да посмееш! Да знаеш, че срещу себе си ще имаш не слаба жена, а тигрица! Ще хапя, ще дращя, ще ти избода очите! Няма да ти позволя. Не, не, никога! (Сяда изморена.)

СТРУМСКИ. Аничке, ти не ме разбра. Аз друго исках да ти кажа, виж какво, аз ще ти обясня... (На вратата се чука. Струмски туря очилата си.)

Г-ЖА ЖЕНИ (влиза; на Струмски). А, вие сте били тука? Не съм се лъгала...

АНИЧКА. Г-жа Жени.

Г-ЖА ЖЕНИ. Аничке, бях у вас. Казаха ми, че си се преместила в предишната си квартира. Тук ще живееш, значи? Добре. Бързала съм много. (На Струмски.) Да, аз знаех, че ще ви намеря тук. (На Аничка.) Аничке, бях у бедната Малчева. Знаеш ли що ми каза? (На Струмски.) Не ви е срам! Само вие сте способен на подобна низост.

СТРУМСКИ. Моля, моля... Нямате право...

Г-ЖА ЖЕНИ. Аничке, от Малчева той вземал пари, докато тя била здрава, докато била на работа. Щом я уволнили и останала без средства, той я напуснал! (На Струмски.) Да, туй сте вий!

СТРУМСКИ. Моля, моля...

Г-ЖА ЖЕНИ. И сте посмели да додете тук! Да изнудвате! (Отива към прозореца.) Полицията ви търси. Ето го стражаря, на улицата. Ако не си идете, ще го повикам.

СТРУМСКИ. Никой не ме търси. Няма да си ида. Вие много си позволявате...

Г-ЖА ЖЕНИ. Ще викам!

СТРУМСКИ. Добре, ще си ида. Аз няма да ви го простя туй. Ще си поприказваме. Ще видим. (Излиза.)

Г-ЖА ЖЕНИ. На всичко отгоре е страхливец. Подлец е и страхливец. Г-це Аничке, аз имам много неща да ви говоря, но трябва да го следя. Искам да видя къде ще отиде. Аз ще дода пак. Довиждане!

АНИЧКА. Ах, моля ви се, елате пак!

Г-ЖА ЖЕНИ. Ще дода. Довиждане! (Излиза.)

Известно време Аничка стои замислена, просълзява се и бърше очите си с кърпичката си. Изведнъж тя се изправя, като че нещо си е спомнила, лицето й светва и бързо излиза. Любен дохожда, вижда, че Аничка е излязла, отива да види дали е заключила стаята си, после поглежда през прозореца. Той вече се връща към работилницата, когато чува, че се чука, и отива да отвори. Влиза Борис. Облечен е много изискано: черно сако, райе панталони, лачени обувки. Носи голям букет. Шапката си държи в ръка.

БОРИС. Тук ли е г-ца Аничка?

ЛЮБЕН. А, г-н Борис... Г-н Борис, вий ли сте?

БОРИС. Любене... ти, какво... не ме ли познаваш? Де е г-ца Аничка?

ЛЮБЕН. Тя тук беше. Сега беше тук. Аз ей сега ще видя. (Излиза.)

Борис слага шапката си и, усмихнат, се разхожда. Неочаквано Струмски влиза и, като вижда Бориса, иска да се върне.

БОРИС. Какво искате?

СТРУМСКИ. Г-цата, която се пренесе тук. (Гневно.) Аз съм хазяина й. Тя си излезе, без да си плати. Ще взема вещите й. Как така...

БОРИС (спокоен, усмихнат). Вий търсите Аничка?

СТРУМСКИ. Да.

БОРИС. Колко ви дължи?

СТРУМСКИ. Че тя не си е платила... за три месеца по 600 лева.

БОРИС. 1800.

СТРУМСКИ. И назаем е взела около 200 лева.

БОРИС. Значи – 2000. Заповядайте. (Дава му две банкноти по 1000 лева.)

СТРУМСКИ. Благодаря. Разписка после ще ви дам.

БОРИС. Няма нужда, аз ви познавам. Вий сте Струмски.

СТРУМСКИ. Какъв Струмски... Не съм Струмски аз. Аз ще дам разписката на г-цата. (Излиза бързо. Борис се разхожда. Явно е, че е забравил вече за Струмски, и се усмихва. Чуват се стъпки; влиза Аничка.)

АНИЧКА. Борьо!

БОРИС. Аничке! (Дава й букет.) Вземи... вземи...

АНИЧКА (развълнувана, държи ръка на сърцето си). Да си отдъхна... тичах... (Сяда.) Колко неочаквано! Кога си доде? Седни тук.

БОРИС (сяда до нея). Ей сега си додох, Аничке.

АНИЧКА. С аероплан?

БОРИС. Не, с трена. И знаеш ли, Аничке, щом излязох от гарата, взех едно такси и не знаях де да те търся, а гледам – кого мислиш? – бай Рашко.

АНИЧКА. Бай Рашко? Ах да, той отиде на гарата.

БОРИС. Маха ми от трамвая и ми вика: "Аничка е у нас! Аничка е у нас!" И аз – направо тук. Спрях се само за букета.

АНИЧКА. Ти все цветя ми носиш.

БОРИС. Е, Аничке, а ти... Ето на, видяхме се. Преди да вляза, аз видях и махаленците: г-жа Антонина, Павлина, Николачко. Ех, Аничке... На, видяхме се.

АНИЧКА. Много се забави.

БОРИС. Какво да правя, Аничке, не зависеше от мене. С моята стока, със сливите, аз свърших лесно, но с тютюна... мъчно беше. А имаше добра сметка. Имаше добра сметка и нека ти се похваля, Аничке, спечелих.

АНИЧКА. А, тъй ли?

БОРИС. Когато тръгвах, нали ти казвах, че ако успея, ще стана богат човек.

АНИЧКА. Да, ти каза.

БОРИС. И тъй стана. Сега аз съм добре. Сега аз, Аничке, съм богат човек. И знаеш ли какво? Мисля да напусна комисионерството, имам пари, ще започна някакво предприятие, тъй че... знаеш ли?... да се прехранват около мене повече хора. Това искам.

АНИЧКА. Тъй е добре. Много добре! А хубаво ли е в Берлин? Градът как е?

БОРИС. Градът?... Хубав, има хубави къщи. Но аз, право да си кажа, много не се заглеждах. Много работа имах, цял ден тичах. Немците се чудеха: вий, казваха, българите, кога спите, кога почивате...

АНИЧКА. Може и на театър да си ходил.

БОРИС. На театър не ходя. Не мога да внимавам. Но то не е важно. Важното е, Аничке, че си до-дох, че съм тук. (Изважда от джеба си една плюшена кутийка.) Вземи, Аничке. Един малък подарък, аз ти обещах...

АНИЧКА. А, часовник! Колко е хубав! Не трябва...

БОРИС. Дребна работа, то за мене нищо не е. Голям град е Берлин. Ако аз бях свободен, можех да избера нещо по-хубаво. Ти не ми отговаряше на писмата... Да беше ми отговаряла на писмата.

АНИЧКА. Не бях добре. Имах много неприятности.

БОРИС. Зная, зная. Но това не е важно. Да оставим това настрана. Важното е, Аничке, че съм тук, видяхме се. Това е хубавото. Аз много се радвам.

АНИЧКА. Борьо... и аз се радвам. Аз тъй чувствувам нужда от близък човек... от покровител.

БОРИС. Ето, аз съм тук, Аничке. Достатъчно е да ми кажеш от какво имаш нужда.

АНИЧКА. Ти все тъй си услужлив.

БОРИС. Нали знаеш.

АНИЧКА. О, колко хубав беше тогаз живота.

БОРИС. Ходехме все наедно.

АНИЧКА. А вечер приказвахме под прозорците на г-жа Антонина.

БОРИС. А тя казваше, че ще ни полее със студена вода. Аничке, аз често си мисля за туй. И в Берлин, сред най-голямата работа, мислех си. За тебе съм си мислил, Аничке. (Взема й ръката.) Аз те обичам... аз обичам само тебе...

АНИЧКА (става, с мъка). Остави ме! Не се докосвай до мене!

БОРИС. Но защо? Аничке, ти ме мразиш?

АНИЧКА. О, не, не... Напротив. Но не мога... Не искам...

БОРИС. Не разбирам. Аз не мога да разбера защо... (Прави движение с ръка около яката си.) Аз, наистина, не мога да се изразявам правилно, но ще кажа направо каквото е на душата ми, Аничке! Аз спечелих с труд, честно, аз съм богат човек, много богат, но всичко туй няма друга смисъл за мене, освен да ти предложа ръката си – таз ръка, която знае да работи, – да те помоля, Аничке, да станеш моя жена. Аничке! Само да се съгласиш! За тебе аз съм в състояние чудеса да направя!

АНИЧКА. Зная това, Борьо. Вярвам ти.

БОРИС. Е, тогаз... Защо... Съгласи се, Аничке!

АНИЧКА. Не мога.

БОРИС. Но защо? Кажи ми защо?

АНИЧКА (мълчи).

БОРИС. Зная. Между тебе и мене стои все същия човек: Струмски.

АНИЧКА. О, не, не! Не е това причината. Истина е, аз го обичах. Повярвала бях, че съм намерила човека, за когото мечтаех. Как много го обичах... А той... Негодник! Престъпник! Как може земята да търпи таквиз хора, които наместо с нож убиват с подлост, с коварство, с измама? Колко страдах... Как страдам още... Но защо ми спомняш всичко туй? Защо ме мъчиш?

БОРИС. Аз не те осъждам, Аничке. То се е минало, забрави го. Аз съм тук, Аничке, не се ли радваш, че съм тук?

АНИЧКА. О да, радвам се. И преди да си додеш, аз съм мислила за тебе. Защо не приех тогава предложението ти – нали помниш? Как бихме се наредили... Щяхме да си живеем спокойно, тихо...

БОРИС. Нали, Аничке, нали?

АНИЧКА. С тебе аз бих била щастлива. Бих помогнала на близките си. Знаеш ли, че Павлина, г-жа Антонина, Николачко изгубиха толкоз пари? Аз ги въвлякох, аз станах причина и това тъй ми тежи на душата. Нали ти не би отказал да им помогнеш? Те са бедни хора.

БОРИС. Аничке... Не ме ли познаваш?

АНИЧКА. О, зная, зная. Ти имаш таквоз добро сърце!

БОРИС (радостно, с протегнати ръце). Значи: съгласна си!

АНИЧКА. О, не, не. Не мога. Не мога.

БОРИС. Аничке!

АНИЧКА. Не, никога! Ти сам не трябва да искаш. Аз съм недостойна за тебе. Аз не съм предишната Аничка. Иди си! Остави ме!

БОРИС. Но защо, Аничке? Защо?

АНИЧКА. Не мога да ти кажа... Нямам сили да ти кажа... Ако ти кажа... Не, не, не мога да ти кажа. Аз съм виновна... виновна съм пред тебе, нещастна съм... (Плаче.)

БОРИС. Аничке, недей плака, моля ти се... Ето какво ми се случи... Аничке, не плачи. Няма да те питам за нищо, няма да ти говоря...

АНИЧКА. Аз съм виновна пред тебе... Само аз съм виновна...

БОРИС. Ти? Ти не можеш да бъдеш виновна! Ти да си виновна? Не! Аз съм виновен, че съм дошел не когато трябва. Ти си уморена, имаш нужда от почивка, от спокойствие, а аз съм дошел да те измъчвам... (Разхожда се.) Аз не трябваше да се връщам... Защо ми са пари? Не ми трябват пари... По-добре е да се върна, отдето съм дошел... Да си отида... (Тръгва да излезе.)

АНИЧКА. Не си отивай! Седни и стой, седни. (Борис сяда.) Така. Колко се радвам, като те гледам! И колко страдам.

БОРИС. Аничке, кажи какво имаш. Кажи ми истината...

АНИЧКА. О не, не... Не мога. Говори ми за друго. Говори ми за себе си. Аз ще слушам... (Чуват се отвън гърмежи, след това – шум и глъчка. Нови гърмежи. Борис отива до прозореца.)

АНИЧКА. Какво е? Какво има? (На Любена, който влиза откъм работилницата.) Любене, какво има?

ЛЮБЕН. Не знам. Гонят някого. Апаш трябва да е. (Нови викове, глъчка, която се отдалечава.)

АНИЧКА. Господи, какво става...

БОРИС. Не бой се, Аничке, нищо няма. Апаш трябва да е. (Гледа през прозореца.) Спряха се там, като че го хванаха. Аз ще ида да видя какво става.

АНИЧКА. Не искам да отиваш. Тук стой.

ПАВЛИНА (влиза). Како Стаменке... А, Аничке, тука ли сте? Знайте ли какво стана? Хванаха един апаш.

АНИЧКА. Апаш.

ПАВЛИНА. Да, аз го видях... Един страшен, с очила. Като видя стражаря, хукна да бяга. Ох, че се уплаших... Как ми бие сърцето...

Г-ЖА АНТОНИНА (влиза).

ПАВЛИНА. Хванаха ли апаша?

Г-ЖА АНТОНИНА. Какъв апаш? Не е апаш той, а онзи, дето ни изгори, лъжливия банкер...

ПАВЛИНА. Струмски?

Г-ЖА АНТОНИНА. Да, Струмски. Той бил в затвора, но една госпожа – оная, с жълтите коси – му гарантирала и го пуснали. Но след туй друго направил – измамил някого, търсела го полицията. (Влиза Николачко, а след него Стаменка.) Ето го Николачко, той стана причина да го арестуват, нека каже.

СТАМЕНКА. Какво има? Какво е станало?

ПАВЛИНА. Хванаха един...

Г-ЖА АНТОНИНА. Трай, Павлино.

НИКОЛАЧКО (развълнуван, сяда). Не мога да му простя аз, толкоз пари ми изяде. Ний парите ги печелим с труд, с пот. (Изважда тефтерчето си, разтваря го, като да пише, но пак го туря в джеба си.) Ако ми стояха тези пари, къщата си откога да я доправя.

Г-ЖА АНТОНИНА. Кажи, кажи как го хванаха.

НИКОЛАЧКО. Как го хванаха. Той мисли, че като е турил очила, няма да го позная. Най-напред го видях, че влезе у вас, Стаменке.

СТАМЕНКА. У нас? (Поглежда Аничка. Поглеждат я и другите.)

НИКОЛАЧКО. Влезе и се забави. Но и аз не се махнах. По едно време излезе от градината, от дърветата... Оглежда се като апаш. Дръж! – казвам на стражаря. Той взе да бяга, но при фурната – срещнаха го и спряха други. Хванаха го.

Г-ЖА АНТОНИНА. Ранен бил, казват. Закараха го в участъка.

НИКОЛАЧКО. Не мога да му простя аз. (Вади тефтерчето си и го скрива.) Щом го видях, и си казах: Ще те предам в ръцете на властта. Да отговаряш.

РАШКО (влиза). Какво сте се насъбрали? Голямо чудо станало... (Влиза Боров.) Аничке, ето ти гостенина... баща ти.

АНИЧКА. Татко! Татко! (Хвърля се на гърдите му и заплаква.)

З а в е с а

  << >>
Начало : За нас : Вашето мнение : Защита на личните данни : Защита на авторските права : За рекламодатели
Галерии : Атлас : Таблици : Мерни единици : Хроника на човечеството : Статистика
Игра : Най-четено : На днешния ден : Личност на деня
Книгоиздателска къща Труд  Сирма Груп  Сирма Медия   Със съдействието на: Oracle Българска телекомуникационна компания