Начало    За нас    Вашето мнение   
 
Енциклопедии Речници Библиотека За студента За ученика За най-малките
 Търсене
 Разглеждане по:
Заглавия
Автори
Категории
 
Поеми
Грамада*
Моята съседка Гмитра
Зихра
Загорка
В царството на самодивите*
Кихавицата на Саллюста*
Синайска роза*
Видул
Трайко и Риза*
  
Виж още:
Българска художествена литература /Литература след Освобождението до края на Първата световна война (1878-1918) /Поезия
Поеми
Автор:
Вазов, Иван

Кихавицата на Саллюста*

(Сатирическа поема)

Саллюст кихнa, не зная как –
та впрочем киха всяк челяк:
кихавицата е вещ невинна,
не е ни грешна, ни безчинна –
една случайност. Но Плутон,
бог мстителен, от своя трон
връз него дигна в Рим тълпата,
глупците, умните, печата.
Във Капитолий и в Форум,
и в капищата с гняв и шум
ехти сега на всички уста:
„Кихавицата на Саллюста!”
Учудва се и се диви
Саллюст печално и мълви:
– О, Юпитере, светодържче,
о, всемогъщий гръмовържче,
смири Плутоновата злост,
коя възбуди моят нос;
години е, откак он кихна –
до днес шумът му не утихна.
Аз нямам, клет, ни мир, ни сън
в града, ни в къщи, ни по вън.
Рабът, нищожний гладиатор,
плебей, патриций и сенатор,
дебелокорместий магнат
и кухоглавий адвокат,
и даже улицата пуста
кихавицата на Саллюста
повтарят, мислят и ревът.
Дай заповед на тях да спрът,
че моят нос веч затъмнява
и твоят лик, и твойта слава.

Като каза това Саллюст,
минa през мраморния пруст,
във стаята се с ключ затвори,
за да не чуй какво говори
светът за оня случай прост
на знаменития му нос.
Не ден, не два, не месец даже –
години може да се каже,
Саллюст таu се в своя дом.
Но нa, веднъжка крадешком
на пътний се мернa прозорец.
Видя: там крачи царедворец,
приятел ближен. – Ах, здравей,
Саллюсте, милий чародей!
Не те видях година пета.
А как? Не чете ли памфлета?
– Зарад кого? – Какъв въпрос!
Разбира се, за твоя нос,
от Глоциуса старомодний:
език и слогът превъзходни.
Четеш и иде ти на ум
кихавичният същи шум.

Кат гръмнат се махнa Саллюст
от тоз приятел хлевоуст,
седнa на стола в тежка мисъл,
прегледа туй, що бе записал,
наведе си носът прочут
и пак зафана своя труд.
(Той беше философ дълбоки,
със ум и знания широки,
на своята епоха чест.)
Часът дръпна: удари шест.
Слугинята сложи обеда.
Той сяда, но, о чудо: гледа
върху трапезата пакет,
а вътре тлъст един памфлет
с тържествен надпис: „Кассий Склава
на кир Саллюста посвещава.”
– И днес не ще да ям на мир! –
изкряска той и – дир, дир, дир! –
съдра великото творенье.
И гладен, бледен и в смущенье,
Саллюст простира се тогаз
на одъра си и със бяс
той моли Юпитера святий
ил мир, ил смърт да му изпрати.

– О, Юпитере, творче мой –
мълвеше нашият герой, –
не съм сгрешил като Тантала,
аз теб се кланям, тебе фала,
не съм кат Каина злодей,
нито пък нови Прометей,
небесни огън кой открадна,
та в таз немилост аз да падна.
Сторих, наистина, вина:
безумният ми нос кихнa,
но туй дотолкова ли важи?
То случва се и с тебе даже
там на блистателний ти трон.
Не киха ли и сам Плутон?
И смъртен всяк нали покихва?
Но Рим любезно се усмихва
и само мен с вражда и бес
мъсти за кихането днес. –
Така като мълвеше тука,
вратата някой си почука.
– Кажете му, че съм умрел...
Хай, отворете, чорт го взел,
да вида кой злодеец тропа! –
Влезнa Каханиус Ксенопа,
приятел верен и до гроб,
под мишница с един вързоп.
– Ах, слава Зевсу, че си дoма –
каза, положи там три тома...
– Какво ми носиш, милий мой?
– Поклон и новини безброй,
а главно – прясното творенье
и многошумно съчиненье
на славният у девет наций
премудрий наш Маймунус Флаций,
във критиката гений лют.
Той кастри новия ти труд
чрез доказателства железни:
Саллюст веч трябва да изчезне.
– Нептуне мой, благодаря,
тоз път от злоба не горя –
каза Саллюст поуспокоен.
– Да, да, и критикът достоен
подкрепя се по всяк въпрос
с погрешката на твоя нос –
с кихавицата на Саллюста.
– Махни се ти, змия злоуста,
с тоз твой Маймунус Флаций бос,
кой търси само в моя нос
пример, доводи, заключенье
противу мойто съчиненье!
От десет годин не кихaх
и цял йощ век готов съм, ах,
на туй тегло да се осъдя,
глупците само да не сърдя! –
каза и госта бързешком
изпрати, грабна един том,
слугинята в гърба ударя,
да помни, веч да не отваря.

Видя накрай, че крепостта,
в коя се крийше от света,
не беше непристъпна веч,
че всяка глупост, хула, реч,
що пишат, казват за носът му,
добри приятели вестят му,
не дават му ни мир, ни сън –
и през прозореца, отвън,
и на трапезата щом седне,
или през пощата най-сетне...
И нa, за да се отърве
от тез любезни щурмове
на толкова другари верни,
в града реши се да се мерне,
да чуе сам и да узнай...
А като беше красен май –
и пресен въздух да поглътне.
Но ето: на вратата пътни
видя пасквил: изписан нос –
над него тоя надпис прост:
„Кихавицата на Саллюста.”
Тръгна през улицата пуста,
зави край Колизей, без шум,
мина край гордият Форум,
отиде чак до Квиринала.
Там, гледа той, тълпа се сбрала.
„Навярно обявен е бой
на Клеопатра” – рече той
и между другите се мушна.
Завчас там някой му пошушна:
– Ти знайш ли, че Саллюст кихнaл?
Цял Рим сега се е слисaл
от тоз скандал неблагороден?
– Как? Още? Вече десет годин,
откак той с начин непростим
туй престъпленье стори в Рим,
и други път веч не повтори!
– То нищо – другий отговори, –
но виж, скандалът е скандал:
Саллюст наистина кихнал!
Послушай що вълнува сборът.
– Нима и тук за туй говорят? –
викнa Саллюст уплашен пак.
– Да, Салвус, смъртен негов враг,
списаньето му да обори,
на смаяний народ говори,
че авторът е оня мъж,
кой в Рим без срам кихна веднъж. –
Като попарен от тез речи
Саллюст отскокна надалече,
мина през улици безброй,
завит добре във плаща свой,
инкогнитото да запази;
но вред познати, същи фрази
пристигат нему до слухът.
Дори и бабите се спрът
на пътя и с беззъби уста
гълчат: – Ти помниш ли Саллюста?
Той кихна: Зевс да го прости. –
Саллюст се страшно изпоти,
влезнa в питейний дом и сяда,
поиска бързо лимонада,
взе новий смачканий журнал,
през хиляди ръце минaл.
Завчас остана той прехласнат:
там критика видя ужасна
от Горций, доктор-богослов
и сатирик, с такъв наслов:
„Плутоне, порази Кихача!”
Кат луд оттам Саллюст изскача,
обиколи пак целий град,
разбит, смутен, капнaл от глад.
В една гостилница случайно
вмъкнa се да обядва тайно
и бързешком попита там:
– Що харно имаш, за да ям?
– „Кихавицата на Саллюста” –
от бик и кисела капуста –
каза причесаний гарсон
с доволно достолепен тон.
Саллюст остана без охота,
прокле носът си и живота,
но бързо той си даде дух
и рече: – Драгий, зле ли чух?
Наместо гозба да ми даваш,
с кихавица ме угощаваш. –
Гарсонът го изгледа строг:
– Ти негли идеш от възток,
а там на дивите народи
са чужди наште римски моди,
скандали, нрави, ред и строй.
Но слушай, господине мой:
„Кихавицата на Саллюста”
е гозба, що от всички уста
направи лиги да течът.
А чуй защо я тъй зовът:
Саллюстий – римский ли диктатор
ил някой чутен гладиатор
е бил – това добре не знам,
но прави шум и днес голям –
измамил се и кихнал нявга
(човеците, знайш, кихат сявга),
но кихането му, уви,
повдигна шумове, мълви
по целия Рим, а най-паче
у вси учени и писачи...
Защо? Това не съм разбрал –
и тях, че кихат, съм слушал;
но що да сърдя мойте гости?
А знаеш? Тоя случай прости
охота чудна носи тям,
на мене пък – доход голям,
без тия приказки не сядат,
с тях почват, свършват си обядът,
и аз, за да им угодя
(над интересите си бдя),
кръстих най-вкусното си ястье
с това названье и, о, щастье!
Печалбата се удвои...
Юпuтере, благослови
кихавицата на Саллюста,
на гостите главата пуста.
– Приятело, във тоя век
ти най си умний человек –
каза Саллюст усмихнат, бледен,
плати обяда ненаеден,
стана, излезе пак навън,
като из някой тежък сън.
Но вдигна очи, да запомни
по-харно тоя ъгъл скромни,
и над вратата, ужасeн,
прочете надпис позлатен:
„Гостилницата на Кихача!”

Кат клъцнат от змия подскача
Саллюст и пак се устреми
покрай Аквийските хълми,
дойде до университета
(не мога името да сета),
къде от цял познатий свет
се трупат кат мухи на мед
младежи, жадни за наука.
Саллюст на вратнята почука,
влезна, отиде в горний клас
да чуе мъдровещий глас
на римската философuя.
„Благодаря на бога Дия,
че тук поне съм отърван
от уличния шум и сган,
поне във таз ограда свята
не ще проникне клеветата
и злобата на подлий свят.
О, храм на мир и благодат!” –
каза Саллюст и там се сгуша
уроци дивни да послуша
(тоз ден се даваха наред
по книжнината лекций пет)
от философът Салвус Протус
и син му Примус Идиотус,
лунообразен чародей,
добър за в някой си музей.
И ето Салвус старий стана,
изкашля се, плюнa, зафана:
„Любезни ми ученицu,
вий мои милички щенцu,
не съм задрямал аз три нощи –
вий, видите, сънлив съм йоще, –
за да приготвя тоз трудец,
на висша ода образец.
Да, ода чудна, несравнена,
коя по цялата вселена
ще мойта слава да разсей:
Пиндар пред мен ще потъмней,
ще се продъни сам Хораций.
явих я на Маймунус Флаций
и той остана възхитен;
а Голций е опиянен
и Склав, поет зелен откъснат,
от радост ходи като блъснат,
и вси пред моят жив талант
крещят с възторг: Te salutant!
Та кой не ще да се прехласне?
Нали, о, Идиоте красни?”
Внезапно вси със глас голям
извикаха: „Явете нам
кое небесно вдъхновенье
внуши ви чудното творенье?”

Тогава Салвус с важен лик
каза; „Предметът е велик
на мойта ода несравнена,
а пък целта u е свещена
касае се да поразим,
да прокълнем, да съкрушим
най-страшний враг, и мой, и ваший
(той всинца ни еднакво плаши),
най-черний чорт, най-лютий звяр,
най-грубий скот, най-злата твар,
най-първият грехосеятел,
глупец, бездарник и драскател,
звероподобен человек,
изчадие на наший век,
и най-ужасний черен дявол,
що Рим е някога създавал!
Но да ви мъча йощ не ща
и нa, зафащам да чета,
и от самото му названье
вий ще добиете познанье
за темата на моя труд.
– Кажи го, Салвусе прочут! –
викнa оградата стоуста.
– „Кихавицата на Саллюста!” –
изрече Салвус с важен тон.
Тогаз Саллюст издаде стон:
„Плутоне: няма ли пардон?
Ил мойто кихане ти вече
реши да се увековечи?
Пет консула и царства шест
умряха. Ала светът днес
забравя работи огромни –
кихавицата само помни!”

Той пак тръгнa, но се задуша;
навред все свойто име слуша.
А злий Плутон да увенчей
гневът си и да се посмей,
грабнa му плащът от главата:
Саллюста го позна тълпата...
„Саллюст! Кихачът!” – целий друм
изпълни се със вик и шум.
Саллюст влезна при Марка Тулий –
от тая сган да се потули.
Но той се страшно удиви:
там в лавчицата, vis-a-vis,
банкирът славний Калций Скупус
седи и пише нещо глупост,
кат някой Платон вкаменен.
Какви ли цифри тъй ужасно
вълнуват това чело тясно,
казa Саллюст и бързешком
минa, надникна крадешком
върху пиявицата римска
(таз мръсна раса лихоимска
и в оня век цъфтеше пак).
Саллюст на Калций не бе драг:
по разномислие печално
се мразеха – и натурално.
Саллюст надникна: боже мой!
Но що видя тогава той?
Банкир навел брада нечиста
и пише пасквил на три листа,
във който вдига пак въпрос
за грешния Саллюстов нос!
Дор мислеше тревожно, тайно
въз туй гонение безкрайно,
кое смути глупци безчет,
банкирът сетния там ред
свършu, приятно се усмихна,
сбърчu се, замижа и кихна.
– Наздраве! драгий Скупус мой! –
извика нашият герой.
Внезапно Биний Куфиатус
и с него знатний Вониатус
дойдоха, взеха мокрий лист
от пустоглавий финансист,
да го типосат с бързотия
в журналът „Вечна Бавардuя”.

– О, нос! – Саллюстий тоя път
извика гневно на носът, –
ти, осмо чудо на светът!
Кихавицата ти позната
смути форумите, печата
и ресторанът, и домът,
и на безумните умът!
Писатели безброй извади
и цяла книжнина създаде! –
каза Саллюст и бързешком
завърна се във своя дом,
удари ключа на вратата,
смутен и смаян от мълвата,
седнa във своя кабинет
и верен на таз мода пуста,
и той написа си памфлет:
Кихавицата на Саллюста!

Пловдив, 1884

* Напечатана най-напред във в. Народний глас (1884 г.) с бележки: Превод от римски. Из De illustribus grammaticism XI, Sueton. Под прозирното покривало на тия произволни и на шега турени бележки, както и на латинските или мнимолатинските имена в текста на сатирата авторът осмиваше хайката, експлоатираща един инцидент от частен и съвсем обикновен характер, организувана против него от съюза на завистите и злобите на пишущите братя. На времето си читаещото общество в Пловдив разбра сатирата и се засмя. Днес счетох за нужни тия обяснения, защото сатирата би остала тъмна за съвременния читател, незапознат с тогавашните обстоятелства, хора и нрави. Правя това и за осветление на критиката, понеже един отличен професор по българската литература, като фалеше извънмерно хумора на Кихавицата на Саллюста, горчиво жалеше, че това нещо не бе оригинално, чисто българско, ами подражание на Суетона. Той наивно бе паднал в примката! У целия Суетон – който впрочем не е бил поет, а историк – няма нито един косъм, който да наумява сюжета на Кихавицата на Саллюста.

  << >>
Начало : За нас : Вашето мнение : Защита на личните данни : Защита на авторските права : За рекламодатели
Галерии : Атлас : Таблици : Мерни единици : Хроника на човечеството : Статистика
Игра : Най-четено : На днешния ден : Личност на деня
Книгоиздателска къща Труд  Сирма Груп  Сирма Медия   Със съдействието на: Oracle Българска телекомуникационна компания