Начало    За нас    Вашето мнение   
 
Енциклопедии Речници Библиотека За студента За ученика За най-малките
 Търсене
 Разглеждане по:
Заглавия
Автори
Категории
 
Поеми
Грамада*
Моята съседка Гмитра
Зихра
Загорка
В царството на самодивите*
Кихавицата на Саллюста*
Синайска роза*
Видул
Трайко и Риза*
  
Виж още:
Българска художествена литература /Литература след Освобождението до края на Първата световна война (1878-1918) /Поезия
Поеми
Автор:
Вазов, Иван

Зихра

Лирико-романтическа поема

Je t’adore, ange, et t’aime, femme.
                                 V. Hugo


Към вас ще се завърна аз,
    балкани мили, красни,
душата ми лети без свяс
    към небеса ви ясни.

Пространства, пропасти, гори
    изчезнуват пред мене
и нов се хоризонт откри
    на моето стремленье.

Фърча, треперя като лист
    и с пламък във сърцето
аз дишам въздуха ви чист
    и плувам ви в небето,

и виждам тия планини
    и хладната долина,
блеснaла в цвят, в зеленини
    кат пролетна градина,

де бистрата Бързuя лей
    вълните си прохладни,
между гори, де славей пей,
    между скали грамадни,

там, дето спомени свети
    за мен сега живеят
и толкоз радости, мечти
    умрели в гроб немеят,

долино мила, тихи край!
    Цъфти, блести, пленявай!
Със хубости света омай
    и с мирис упоявай!

Гората зaвет ти държи,
    зефирът те милува,
Бързuя сладостно тъжи
    и детски се вълнува...

А птички весело цвъртят
    по горските рътлини,
девойки млади ги дружат,
    кат ходят за малини –

природа чудна те краси,
    долино миризлива,
но ти да можеше да си
    сто пъти по-красива,

но твойте кичести хълми
    да бяха йощ по-красни
и твойте гиздави моми
    да бяха йощ по-страстни,

малините ти – с по-жив шар,
    небето по-богато
и твоят мрамор – рядък дар,
    да беше чисто злато,

и твойте птици и зори
    по-весели и будни,
и твойте шумясти гори
    по-тайнствени и чудни,

аз пак не бих мислил за теб,
    не щял бих да те помна,
долино, рай прекрасен, леп,
    долино сърцеломна,

ако верига страшна днес
    не свързваше сърце ми
за всякой камък, дол и лес,
    за всички ъгли неми;

ако не беше всякой кът
    със спомени заселен,
де демон тай се, като смрът,
    с мен вечно неразделен...

Ах, много зли дни преживях
    и удари изпатих.
Какви беди не претърпях,
    посрещнах и изпратих!

От болки, скърби не оста
    в душа ми диря явна
и язви зли от клевета
    зараснаха отдавна.

Любuх, мразuх и пак любuх,
    и uзново забравих,
на смъртни врагове простих,
    приятели оставих.

Забравих радост и тъга,
    и бъдеще, и слава:
едничък спомен досега
    не мога да забрава!

Ах, само оня образ жив
    ме дири и преследва
и аз го любя послушлив,
    и той ми заповедва,

и маха ми, и ме зове
    там, в мирната усоя,
и буди в тия часове
    фантазията моя.

Фърча с умът, фърча с духът,
    като във сън вихровен,
да посетя пак оня кът
    коварен и чаровен,

да помечтаи йоще час,
    замислен под небето,
да видя гроба, дето аз
    зарових си сърцето.

                 *

Какви са тия съсипни
    порутени и вети,
от прежните минaли дни
    безименни скелети?

Каква е сграда тук била,
    какви постройки красни,
преди да станат те легла
    на гадове опасни?

Виж, разрушение и сън...
    Тук жалост те напада.
Див бурен вътре и отвън
    прегръща таз ограда...

Треви и храсти в мир цъфтят
    над цимента изронен.
Пустoшът и смъртта царят,
    живота е изгонен.

Но що било е тук напреж?
    Какво е тук ставaло?
Преди да рухне тоз градеж,
    какво е тук живяло?

                 *

Блудящий на поета дух
    обича да се скита
във всякой край и ъгъл глух,
    да гледа и да пита.

Не се бои да полети
    назад във вековете,
та някой образи, мечти
    да сфане, да усети.

Във ада слиза бежешком,
    до облаците тича,
над бъдещето крадешком
    той трепетно наднича.

Разсъдък, нрави и закон
    полета му не спират,
невидимо се носи он
    на бляновете в мирът;

през зидове дебели той
    промушва се и лезе
и в тихий на Зихра покой
    не се бои да влезе.

Прекрасна, млада е Зихра,
    прекрасна безпорочно,
Селим най-красното избра
    растение възточно.

От Гюрджистан ли му е дар –
    робиня тъмноока?
В очите u гори пожар
    и свети страст дълбока.

В уста u розови блещят
    низ маргари чудесни,
с усмивката си те зовят
    цалувките небесни.

Лице u диша страст и лен
    и райски пожеланья,
въздуха цял е напоен
    с любов, благоуханья.

Коса блестяща, кат венец,
    е свита на чело u,
покривка тънка, кат димец,
    издава ни тело u

и негов прелестний размер
    и кожа бяла, гладка,
и шия снежна, кат мермер
    и като захар сладка.

Не пази никой плат ревнив
    трептящи гърди мощни
и взорът плъзга се щастлив
    по формите й разкошни.

Мечтателна е сега тя
    и полугола, влажна:
едва одеве излетя
    из банята домашна.

Селим, Селим! От кой ли край
    таз хурия доведе?
Отрано йощ небесен рай
    тук долу ти наследи!

За теб, за твойте са мечти
    тез гърди, очи, устни,
съкровища от красоти
    цветущи, безизкусни.

Селим! Прекрасна е Зихра,
    пленителна робинка,
тя румена е кат зора
    и мила кат богинка.

Ти имаш го, Селиме мой,
    туй щастие крилато;
ти кичиш нейния покой
    с елмази, свила, злато.

Виж как се е простряла тя
    във ангелска небрежност!
Дори и малките цветя
    я гледат в тиха нежност.

В кафеза славеят, и той
    минутно се разсея –
мечти, желания цял рой
    валят се окол нея.

Но що си толкова жесток
    към твойта хубавица?
Светът е ясен и широк,
    а тя живей в тъмница!

Ти я ревниво обсади
    със зидове, кат в клетка,
на порти ключове гудu,
    на прoзорци – решетка.

Тя птичка е и гладна йощ
    за въздух и за воля –
ти трябва да си много лош,
    та мъчиш я в неволя.

Ревнив си ти, Селим, ревнив,
    а ревността е страшна:
за щастьето е яд горчив
    и мъка е всегдашна;

тя смеся в радостта пелин,
    като стрела докача,
мъгла е в небосвода син,
    що слънцето помрача.

А хубава е пък Зихра.
    Под цяло сине нeбе
ти най-прекрасната избра –
    съгласен съм със тебе.

Сърцето женско е вода,
    от всяк ветрец се клати.
За обич, мъка, за беда
    аллах жената прати.

Селим, тиран си в твоя двор,
    Зихра ти е робиня!
Ти криеш я от людски взор
    и пазиш кат светиня.

Да криеш божий дар е срам!
    Но любовта е права:
на твойто място и аз сам
    тъй също щях да права.

                 *

Отнесен в миналите дни,
    в мечти вълшебни, сладки,
духът ми се поотстрани
    от тез стени, остатки.

Съдбата тук ужасни дни –
    огън и меч изпрати;
войната бърже причини
    и гибел, и преврати.

Рухнаха градове във прах,
    конаци, кули здрави,
кръвта се ля, народа в страх
    огнища си остави.

Настана бяг. Селим умря.
    И мраморната баня
падна и чучурът запря,
    и песни, и играня...

Веч топла струя не тече
    в тез бурени сгъстени
и люто слънцето пече
    над плочите сломени.

Там, дето някога смехът
    и песните ехтели
и на дайрето под шумът
    алайките трептели

и в нежни, кършени игри
    и в пози сладострастни
кръвта правили да гори
    и разума да гасне,

днес буренът един облича
    заглъхлий пущинак
и гущер се зелен припича
    по жежкий камънак.

И тез стени, що смърт срутu,
    веч никого не чудят,
и само тайнствени мечти
    в поета тихо будят.

                 *

Душа прекрасна, де си ти?
    Де скиташ се, де венеш?
Една въздишка ми прати,
    да чуя как ти стенеш!

Аз искам, ах, да разбера
    какъв е твоя жребий...
Кога ръцете си простра,
    да знам, че са към тебе;

да знам, че някъде живейш
    и мислиш, и мечтаеш,
че може би и ти милейш
    и като мен страдаеш:

че с мен и други на светът
    дели едно мълченье,
да вярвам аз, че някой път
    ти мислиш и за мене.

Викни, викни! Но моя зов
    до тебе не отива.
Навсуе с толкоз жар, любов
    сърцето ми прелива.

Душата ми е тайнствен храм,
    от спомени населен,
и твоят лик богува там,
    жесток и неразделен.

Желал бих аз пред тебе в прах
    да падна, да се моля,
на мойта скръб, сълзи и страх
    да дам тогава воля;

да ти разтворя, като с нож,
    това сърце разбито,
за сладък балсам жадно йощ,
    а с ядове напито.

Да те цалувам упоен,
    да те прегръщам страстно,
да искам прошка зарад мен,
    създание нещастно!

Защото аз те не разбрах,
    защото, без да зная,
бутнaх кумира си във прах,
    кат сън изгубих рая.

Защото бях в скръбта ти тих,
    студен, неблагодарен,
защото жертва те сторих
    на светский съд коварен.

Но де си ти? Йощ грейш ли там,
    звезда възточна, бяла?
Но ти зайдяла си, о, знам,
    за мен поне зайдяла!

Пловдив, 1881

  << >>
Начало : За нас : Вашето мнение : Защита на личните данни : Защита на авторските права : За рекламодатели
Галерии : Атлас : Таблици : Мерни единици : Хроника на човечеството : Статистика
Игра : Най-четено : На днешния ден : Личност на деня
Книгоиздателска къща Труд  Сирма Груп  Сирма Медия   Със съдействието на: Oracle Българска телекомуникационна компания НетИнфо БГ