Начало    За нас    Вашето мнение   
 
Енциклопедии Речници Библиотека За студента За ученика За най-малките
 Търсене
 Разглеждане по:
Заглавия
Автори
Категории
 
Поеми
Грамада*
Моята съседка Гмитра
Зихра
Загорка
В царството на самодивите*
Кихавицата на Саллюста*
Синайска роза*
Видул
Трайко и Риза*
  
Виж още:
Българска художествена литература /Литература след Освобождението до края на Първата световна война (1878-1918) /Поезия
Поеми
Автор:
Вазов, Иван

Трайко и Риза*

Поема

Нaпусто мисла, търкам чело си
нещо да спомна да понадращъ,
муза ми нищо ново не носи,
мозъкът нищо ново не ражда.

У нази йоще не са се чули
работи славни, сгодни за песни,
и в гори няма рицарски кули
с легенди стари, с басни чудесни.

Няма палати с гнили донжони,
от старината честни останки,
дето живели стари барони
с хубави пажи и куртизанки.

Нищо тук славно духа не храни,
няма поетът що да бележи,
няма и теми зарад романи,
що ги тъй любат наште младежи.

Старото време малко остави,
новото нищо не ни е дало,
дето да може да се прослави,
дето да би се смело възпяло.

Но ще ми кажат някои гнявно:
що си нарочно кривиш душата?
Нашето време не е ли славно?
Що се сляп правиш пред светлината?

Малко ли бяха бурите шумни?
Малко ли стават у нас преврати?
Малко ли глупи станаха умни?
Малко ли голи днес са богати?

Виж, ний сме вече люде свободни
и патриоти тоже сме доста,
всички станахме ритори модни,
водим в прогреса тълпата проста.

Други ми казват: презри полята!
Влез в нашта сфера – шумни салони,
де умът дреме, шават краката,
виж наште данци и котильони.

Красното нещо не е в горите,
дивото вече не е на мода,
нека овчарят гледа звездите,
нека глупее там на свобода.

Пей, вдъхнови се с картини живи,
има поезья в наште мазурки,
забрави твойте селянки диви
с късите пoли, с дългите хурки.

Тез думи слушам в тая минута,
а мойта мисъл лека, игрива
в други предели се носи, лута,
друга картина пред мен открива.

Виждам долинка тъмна в шумака,
изворче хладно весело блика,
младата муза до него чака
и мен с усмивка приветно вика.

Тя е невинна, тиха, красива,
проста е като селска девица,
дреха въздушна едвам прикрива
нейната чудна бяла снагица.

Тя корсет няма, шиньон не носи,
освен трандафил росен в косата,
очи не фърля, фалба не проси,
ала неволно плени душата.

И тя ми маха мило, приятно,
и ме привлича, и ме упива,
буди се чувство в мен непонятно,
мойта фантазья крила сдобива.

Аз лета смаян, бързам към нея!
Сбогом, градище хладно, сурово –
тичам в горите, там чака фея
и вдъхновенье чисто и ново!

                     ***

Мустафа мрачно ходи по двора,
буйни му мисли пълнят душата,
конят обседлан чака в обора,
цвили и пърха, тупа в земята.

Мустафа вече за път готов е.
Махмузи дрънкат, като пристъпи,
стърчат на пояс кобур пищови,
ханджар източен със чирен скъпи.

Смутен той крачи, слисан се скита,
дума не казва, яд го обзело,
кърпа изважда с свила обшита,
пъшка и брише потно си чело.

Що е ядосан днес Мустафата?
Що се той готви? Дека ще ходи
тъй късно вечер? Дали в гората?
Къде сега го бедата води?

Беят ли нещо зло го погади?
Звяр ли ще ходи в лесът да чака?
Ил на дружина дума той даде
нож да забие там в пущинака?

Дето вампирът – дяволска сила,
нощем върлува, губи душата?
Или му дават булка немила?
Или го викат пак на войската?

Всички да бяха вкуп, и тогази
пак не би гледал тъй Мустафата;
друга беда го по-зла нагази:
Трайко му грабнал днеска момата!

Те бяха с Трайка първи юнаци,
равни по сила, по стан, по младост,
другари верни в диви букаци,
на девет села гордост и радост.

Ех, Трайко клети на друго село
Риза отведе там през полето,
утре, дор пиле не е пропело,
тя ще му бъде булче напето.

Риза девойка, гиздава Риза!
Първа по хубост между момите!
Младо му сърце стрела прониза!
Любов ранена пламти в гърдите!

Как е тръгнала, без да го види?
Негово либе Риза не бе ли?
Тя ли искала с Трайка да иде?
Или насила са я отвели?

Или пък Риза Трайка залюби?
Млада гявурка – мома коварна!
Нейната дума де се изгуби?
Де се прахоса клетвата й вярна?

Тя бегa с Трайка!... Той бил измамен!
Ревност го мъчи, гняв го убива!
Той, Мустафа бей – горди ислямин!
Как се пий тая чаша горчива?

Как ще да срещне утре момите,
като ще всяка с пръст да го сочи?
Зарад кого ли той ще се кити?
За кое либе? За чии очи?

Как ще да гледа право и смело?
Как ще излезе той пред баща си,
без да не умре с румено чело
от срам пред тия белите власи?

Цялото село знайше на здраво,
че у них двама горат сърцата,
баби шептяха в черква лукаво:
Риза се люби със Мустафата.

Малко ли пъти таз любов лична
завист повдигна между момците?
Нали и песен за тях прилична
сплетоха дружно вече момите?

А сега Риза с Трайка отива!
А Мустафата още ли чака!
Срамът не с мисъл – с кръв се умива,
други край няма зарад юнака!

– Ех, не я давам ни мен, ни нему! –
викна най-после лют Мустафата. –
Ножът ща увра право в сърце му
или на мен ще падне главата.

Той или ази! – рече, замахна,
изведе коня – вранено oко, –
пушка преметна и бърже яхна
и се понесе в друме широко.

Бърже се носи сам Мустафата
в пустото пoле като вихрушка,
тихо огрея вече луната,
чудно се лъска тънката пушка.

Гърмат, тропотат конски подкови,
искри изфърлят камъне еки,
угари, ниви, неми долове:
всичко прескачат сенките леки.

Ехти полето, кънти земята,
щурци пискливи мигом замлъкват,
прилепи бягат и по дървята
птички се будят, от страх подфръкват.

Бодли железни в търбуха влизат,
конят люти се, страшно се мята,
още по-остри бодли пронизват
тясното сърце на Мустафата.

Ревност и злоба, стид, отмъщенье,
хиляди чувства в него се борат,
но любовта е страшно мъченье:
всичките нему сбира във взорът.

Повеч и повеч бяга в полето,
потен, разпенен бегачът крепки,
а Мустафата, с буря в сърцето,
гледа напреде, не сваля клепки.

Гледа вторачен в пустото пoле,
ветри почиват, гадове дремат;
бързо минува рътове голи,
бясно кървaви коня в коремът.

Огън го пали, гори го жажда,
жива му рана пo се разтравя,
жертви си души, близо ги сяща,
пътят безкраен му се представя.

Заруча гайда, екна полето,
весела глъчка оттатък иде,
месецът ясно грей от небето,
сватбата шумна ясно се види.

„Сватба ми прават! Стойте, гявури!
Жаден за кръв съм, искам да трепа!” –
И той на пояс ръка си тури
с мисъл кръвнишка, с злоба свирепа.

И бутна коня в устата с пяна,
грабна пищова с ръка несвястна,
но страх внезапен там го прехвана,
зрелище дивно там го прехласна:

близо, надясно, в шумата дива,
Риза стоеше заруменяла,
чудна и лепа кат самодива,
по една само ризица бяла.

(Тя се там крийше, младо момиче,
да я не видат погледи грешни,
в нова премяна като се киче,
сватове нови за да посрещне.)

Чудно луната грейше над нея,
момински гърди ясно личахъ,
стид я нападна, страх завладе я
пред тия очи, дето пламтяхъ.

Тя бе красива. (Но позволете
да я представя малко по-вярно;
дор е по риза, дор месец свети,
да я описвам пo ще е харно.)

Черна й косица – лъскава свила,
падаше чудно на плещи здрави,
в лицето й грейше младост и сила
и страст дълбока в очи лукави.

Ръцете й бяха пълни кръвенки,
шийката й бяла и за цалувка,
бузите й бяха али-чървенки,
гаче минала по тях милувка.

Кръста й на воля отрасъл беше.
корсет не знайше, ни други клещи
и естеството не се срамеше
от нейни гърди, снага и плещи.

Отпред u слабо ризата крийше
валчести гърди с форми чудесни,
но по-нататък не ми се пише,
някоя съвест да се не стресне.

Да ми не кажат, че в стиховете
ази лукаво сея съблазни;
па освен туй от тез портрети
и мойто сърце се доста дразни.

Ща й се любувам само безгласно,
многото думи много жар леят;
а туй момиче е май опасно:
двама за него вече лудеят.

И да го люба, но платонично,
без цел, без вяра и без надежди;
и при тез двама пo е прилично
аз да отстъпа: мраза премеждий!

Чуди се, май се там Мустафата,
пред тая сянка, дето го лъже,
ядът утихна нему в душата,
ръка забрави смъртно оръжье.

– Ризо, върни се! Зарежи Трайка! –
Мустафа кресна, – чуй ми молбата!
Кълна се в гробът на мойта майка,
ти ще си булка на Мустафата!

– Краставо куче! – тя му извика, –
що ме ти дириш? Аз съм христянка,
Риза не е ти тебе прилика,
махай се, куче, махай оттамка!

– Вещице клета! – И той я спогна,
конят заскача, ножът забляска,
но пред очи му Трайко изскокна.
– Мустафа, чакай! – той му изкряска.

И двата врага в миг се запряхъ,
Мустафа яхнал, а Трайко пеше,
слепи им очи силно туптяхъ,
от една злоба кръвта им вреше.

Гледат се мълком, с очи се мерат,
поимат силно, като два лева,
на бой се готвят, за кръв треперат;
ех, борба страшна тук се почева!

Трайко извика: – Мустафа, срам е
слаба девойка с ножа да гониш,
борба юнашка дадена нам е,
дори челяк си, туй да го помниш!

Там настрана ще чакат сватбари;
ний ще се борим, два сме юнака;
ти си с пищови, с пушки, с ханджари!
Аз имам само, видиш? Кривака!

– Трайко! Ще умреш! Риза е моя! –
Мустафа викна, пищовът гръмна!
– Лъжеш! Да видим що казва боя! –
изрева Трайко в мъглата тъмна.

Изви кривака с десница мъжка,
коня удари възло в челото;
конят се дръпна, глухо изпъшка,
прав се издигна, с пламик в окото.

Рипна, подскокна, грива потресе,
тварът си фърли, сплашен изцвили
и като бесен той се понесе
през равни ниви и през могили.

Но Мустафа бей кървав и прашен
пак изгърмява, яростно става,
ножът си дири злобен и страшен,
Трайко го грабва и му го дава.

– Нa, Мустафа бей! Давай си сърце!
Ти държиш ножът, аз – пък кривакът,
не ща противник със празни ръце:
мене ме викат Трайко юнакът!

Хайде да свършим, равни сега сме,
или ти мене, или аз тебе,
нашта омраза не ще угасне,
дор един от нас не се утреби!

Но изведнаж се смаяни спряха:
конско туптене чу се в полето,
някой препуска, вика и маха,
маха и вика там в ширинето.

Запъхтян, потен старий бей стигна,
страшно брада му бяла трепери,
скокна от коня, „чакайте!” викна,
между борците ръце разпери.

– Трайко! Почакай! Мустафа! Мирен!
Лични юнаци вий сте и двама!
Не оста никой от вас подирен,
в казата цяла като вас няма!

Трайко! Ний бяхме верни другари
с баща ти, както ти с Мустафата,
кой ръка вдигне, мен ще удари!
Мир направете като два брата!

Не ви оставям, грях е, момчета,
един на други да рийте яма!
Истина, Риза й мома напета,
но тя не може да е на двама.

Вий сте фалбата на нашто място,
млади, сърцати... Що се морите?
Приближи, дъще, ела, невясто!
Сама мъжът си хай избери ти;

Мустафа, булка тъй се не взима,
нож не помага, сила не жени;
майка ти нявга – години има,
по добра воля дод? при мене!

Да бе те Риза любила здраво,
то тя на Трайка не би пристала;
ти имаш сърце, но нямаш право:
Трайка любила, с Трайка бегала.

В работи женски сръдня не струва,
жена не трепва, макар и слаба,
любовта, синко, не се купува,
сърцето, синко, мъчно се граба.

А тъй не мислат глави лудешки.
Мустафа, питай сега баща си!
Много дни зная леки и тежки
и много помнат тез бели власи.

Ех, младост, младост, който те мине,
вечно те жали и те милее.
Аз си припомням млади години...
Де фръкна всичко? То време де е?

Чакайте, чеда, на ум ми доде,
в старешка памет буди се нещо,
моята мисъл далече ходи,
в младото време, време горещо.

Настрана нека чакат сватбари!
Хай да играят, от мене воля!
Аз да ви кажа работи стари,
и аз съм любял друг път, отколя.

И двата врага дружно седнaха
до беят близко, на трева къдра,
злоба стаиха, уши напнаха
да слушат дума старешка, мъдра.

И кроткий старец чубук запали,
климна замислен чело широко,
щурците свират в поля заспали,
месецът свети в небе високо.

И пак зафана: – Трийсет години
оттогаз има, йощ не бях женен;
и като тебе, май ми се чини,
Мустафа, бил съм луди ергенин.

С? от таз лудост кръвта ми вреше:
ази обичах селянки прости.
Знайш, твойта майка гявурка беше,
бяла, чернока, бог да я прoсти!

Право ти казвам, любях я ази!
Мустафа! Ти си гявурска жилка!
Много се лутах, мъчих тогази,
доде да взема гиздава Милка.

Думах, обричах, опитвах всякак,
дарове й пращах, обеци скъпи,
молях, примирах, та дано някак
при мен склонеше тя да пристъпи.

Но тя – гявурка – дарът не щеше,
на любовта ми ответ не даде;
не че бях грозен, но тя гореше
зарад овчарин някой си – Раде.

Някой си Раде, гол, бос овчарин!
В него се беше лудо влюбила.
А аз бях млад бей, големец харен,
имах богатство, имах и сила.

Ех, младост, младост! Време фъркато!
Кой не въздиша заради тебе?
Дал си бих всичко: имот и злато,
само кръв млада да сета в себе!

Но мойто листе вече окапа.
Спомен ме само мъчи душмански;
помня, когато яхвах арапа,
арапа черни, арабистански;

накривях гъжва, пущах юздите
и по тез друми мир му не давах;
или в хорото, посред момите,
ази го ерчах и разигравах!

Драго ми беше в гори зелени
с пушка да хода, сърни да бия
или да гледам моми засмени,
кат ми косяха лъки с гария.

И да ги гледам, и кеф да права;
вечер ги карах да ми играят...
Тогаз бе, синко, сила, държава,
тогаз му, синко, не мислях краят.

Тогава всичко беше с прилика,
днес ми се опак светът показва,
ни любовта ви любов се вика,
ни младостта ви младост се казва.

Де османлъкът?... Мен ми се струва,
то време сън бе... Днес кой те тачи?
Не знайш кой влада, ни кой робува;
рая не можеш без страх докачи.

Но да си дода на мойта дума:
ази обичах майка ти Милка,
фърлях u възли в бистрата Струма,
ходях по врачки, търсях u билка.

Всичко сториха бабички вещи
да u обърнат някак сърцето;
и на светците запалих свещи,
да ми помогнат там от небето.

Какво не струвах? Да кажа й гряшно!
Ей, черни очи, не за добро сте!
Горях, лудеях, мъчи ме страшно
твоята майка – бог да я прoсти!

Когото, синко, господ нарочи,
любов му праща, както се види;
всичко бе черно пред мойте очи,
както тоз облак, що насам иде.

А лепа беше твоята майка.
Ти я не помниш, мязаш на нея,
и днеска още сърце ми вайка...
Мустафа! Мъчно веке живея.

На снага беше тънка, висока,
млада тополка, ще да речеш ти;
че белолика, че черноока,
румени бузи, сключени вежди.

Най-подир с хитрост ази сполучих:
Раде премахнах, за да го нема;
ней метнах ферджа, па я заключих
(тя много плака) вътре в харема.

Мустафа, тъй се млад човек жени!
Ний, стари хора, много сме чели;
Мустафа, взимай пример от мене,
с любов се само булка печели!”

Старий бей йоще щеше да кара
таз повест дълга, хитри съвети,
но Мустафата скокна с ханджара
и върху Трайка бесен връхлети...

Трайко цял щръкна, пламна око му,
кат глиган скокна, люто ударен,
с бръчки и кръв се покри чело му,
той викна страшно на враг коварен:

– Моят кривак ме нивга не лъже!
Лягай под мене, вяро поганска! –
Изви кривака, свали го бърже
с ръка юнашка, с сила асланска.

И Мустафата на земя рухна!
Крясък и прах се вдигна в полето...
Облак нависна, вятър избухна,
молния бяла светна в небето.

Настана буря силна, ужасна,
хала зловеща зави из мрака
и дъжд удари, и глъчка бясна
нощта изпълни и пущинака.

................................................
................................................

Мина се месец, всякой забрави.
(Беят потъпка таз исторuя.)
А Мустафата вече оздрави,
само остана със крива шия.

Един ден, гледам, Трайко юнакът
на пoврат иде Ризи в селото
с дружина, с песни и със кривакът,
другар му верен в злото, в доброто.

Отзад вървеше хубава Риза
в бели сукаи, с злато герданче,
с нaнизи скъпи, с ръбена риза,
с шарено с свила късо сукманче.

Тя сега беше булка засмяна.
Хубостта й грейше и под венецът;
тя бе по-мила, по-разцъфтяна,
кат ружа майска подир дъждецът.

Всякой се радва, всякой ги сочи –
Трайко ту песен весел подфане,
ту къмто Риза пак фърли очи
като на скъпо свое имане.

И готов беше пак със кръвта си
двадесет пъти да я откупи;
кат ме съгледа, той в радостта си
коня препусна, калпак нахлупи.

– Добър ти вечер, мой господине! –
каза и даде бъклица тежка.
Аз отговорих: – Юнашки сине!
Да живей твойта глава лудешка!

Пия за всички български чада,
като теб що са юнаци люти,
пия за твойта невяста млада,
пия за твоя кривак прочут!

Пловдив, май 1881

* Събитието, което ща разказвам, е истинно и взето из живота на шопите в южната част на Софийската губерния в 1874 г. (Перник).

  << >>
Начало : За нас : Вашето мнение : Защита на личните данни : Защита на авторските права : За рекламодатели
Галерии : Атлас : Таблици : Мерни единици : Хроника на човечеството : Статистика
Игра : Най-четено : На днешния ден : Личност на деня
Книгоиздателска къща Труд  Сирма Груп  Сирма Медия   Със съдействието на: Oracle Българска телекомуникационна компания