Начало    За нас    Вашето мнение   
 
Енциклопедии Речници Библиотека За студента За ученика За най-малките
 Търсене
 Разглеждане по:
Заглавия
Автори
Категории
 
Поеми
Грамада*
Моята съседка Гмитра
Зихра
Загорка
В царството на самодивите*
Кихавицата на Саллюста*
Синайска роза*
Видул
Трайко и Риза*
  
Виж още:
Българска художествена литература /Литература след Освобождението до края на Първата световна война (1878-1918) /Поезия
Поеми
Автор:
Вазов, Иван

Видул

Три дни Видул път пътува,
планини, гори минува,
сам-самичък, без дружина,
в тая лошава година.
Утром слънце той надваря,
вечер месец в път го сваря,
а не сеща труд, умора,
както всички божu хора.
Бърза той, момче юнашко,
да пристигне пусто Влашко,
там да стане градинарин,
градинарин ил зидарин,
да се мъчи да спечели
малко-много гроша бели,
че прехрана по тях няма,
оскудия, дан голяма,
господ си ръката вдига,
хора мъка ги застига:
навсъде е немотия,
немотия, голотия.

Всуе селянин работен
цели дни на жега, потен,
със орало и с волови
бразди в нивата си рови,
всуе семе там просява,
всуе весело припява,
всуе той надежда храни,
че годината ще стане,
че ще види за награда
в свойта къща и ограда
пълни житници да има,
да дочака тежка зима,
с челядта си да посреща,
нужди като не усеща,
светли празници господни,
дни радостни, дни угодни.

Три години стават с лани,
откак боже наказанье,
щом полята се покрийът
с златни класове, що крийът
за орача, кой се нада,
плод и радост, и награда;
щом узреят вси сеитби
и вречат добри беритби,
дава град и все убива,
и пороят го изрива.
Щото господ пак забрани,
гол досущ да не остане,
горкий селянин го сбира,
но едвам го в куп съзира,
ей че идат в царско име
пусти, гладни милтизими,
мъка му да присвояват,
да четат, да презполвяват.

Вика селянин: бре-варе!
от хайдуци, кърсердаре,
що морат, глобат и бийът,
и кръвта му клета пийът.
Не знай помощ де да тражи,
не знай кому да изкаже
свойте болки, свойте рани
и що тегли от душмани;
правда веке не остала
в това царство, в таз провала!

Ходи Видул в път далечен,
в къса дрехичка облечен,
с плитко на глава калпаче,
с дряново в ръка криваче,
а отзади на гърба му
е увиснала торба му,
пълна с вещи за потреба,
с пoдничени два-три хлеба,
във похлупците сметана,
крушки жълти за покана,
гозби простички и здрави
без подслади, без преправи,
а под шапката му плитка
се показва малка китка,
що му либето подало,
кат го на път изпращало.

Бързай, момко млад-зелени,
къмто чуждите полени,
дето няма майка, братка,
де не чуваш дума сладка,
както в бащини си двори.
Тамо друго свят говори,
той със хитрости играе,
що душата ти не знае;
тамо сборове не видиш,
нито на хоро ще идеш
да се фанеш до девойка
хубавица, песнопойка;
тамо няма песни, радост,
нито пък от либе сладост.
Всичко тамо с едно слово
е за тебе чуждо, ново,
непознато и студено,
от друг господ наредено;
и ти, като птиче мало,
в чужди край самo остало,
ще поглеждаш често, често
къмто рoдното си место,
къмто родните ливади.
Ала бързай, момко млади,
към чужбините студени!
Тамо с труд и със търпенье
работu при людски хора,
че момък си ти на пора,
стара майка за да хранеш,
почтен човек ти да станеш.

После дo ще, не след много,
ден Димитров, слава богу,
кога листе от дръвята
жълти падат на земята,
кога лястовичка драга
надалеч прелита, бяга
и мъглите, кат се срящат,
студ и вихри ни допращат;
ти тогава, момко млади,
пълн с надежда и услади,
припомни си за местата,
де си расъл, за хорaта,
за седенки, за колиби
и за твойто вярно либе,
както сур елен в гората
тича жаден към водата,
тъй и ти крилат ще тичаш
към онези, що обичаш:
стара майка пак да зърнеш,
лепа Рада да прегърнеш!

Ходи Видул млад, зелени,
гледа Видул нажалени
дълга пътя, що го води
къмто Дунав бързоводи,
бързоводий и дълбокий...
Гледа тоя край широкий,
гледа го и край не вижда;
сe хълмове, сe равнища
голи, пусти, подивели,
рало нивга невидели,
ни дръвче, ни трън, ни птица,
ни сенчица, ни водица
не веселат тез пустини;
бърза челяк да ги мине,
ту наваля, ту се вдига,
върви, върви и не стига:
сe полето, сe небето!

Мъчно Видулу е, дето
няма си другар тудява
с него да се разтушава,
да не сеща труд, умора
в тиха сладка разговора,
да забрави свойта мъка,
свойта мъка и разлъка.

Друго е, когато беше –
в Стара планина вървеше.
Там самичък не пътува,
има що да гледа... чува.
Тамо славей гласовити
пеят песни сладовити
и обайват минувачът;
тамо птици църкат, скачат
из дърветата елхoви,
по широките клонове;
там рогачи боязливи
бягат из горите диви
ил орелът извисоко
вий се, гледа нашироко;
тамо дъби застарели,
много векове живели,
дигат глави до небето.

Весело е тук сърцето.
Често в таз гора дивашка
пушка пукнува юнашка
и дълбоки тъмни доли,
и върхове снежни, голи
се разбуждат, кат я чуват,
заехтяват, забуюват,
на гърмежа отговарят
и сто пъти го повтарят!

В туй свищовско пусто пoле,
в тез равнища травни, голи
често друмите кръстосват,
по дни цели се халосват
бре черкези леки, боси,
що излазят из гнездо си
за грабеж, за лошотия,
като вълци във пустия.
Те навикнали от слаби
на грабежи, пушки, саби,
на лов, воля и до стари
диви руски бежинари,
работа що е, не знайът,
не орат, нито копайът;
в обир търсат препитанье,
тям са всичкото иманье
лъскавата къса пушка,
сабля кървава хайдушка,
гугла рунтава, дивашка
и печалбата сюрмашка.

Вика селянин: бре-варе!
от неканени другари;
неговий добитък, стока
граби ги ръка жестока
и на път като ще пойде,
не знай ще ли жив да дойде.

Слънцето на заход бега,
а със него люта жега.
Доста веке то греяло,
доста веке то вървяло
и нагоре, и надолу
по небето сине, голо.
Както всички божu хора,
и то сеща труд, умора.
Требуват му сили нови.
Сетни си зари, огньове
на небето то ги дава
и с земята се прощава.

Скоро там – накрай небето,
ще пропадне във полето,
във полето, под земята,
в свойта люлка непозната,
да си легне, попочине,
в сън приятен да премине,
дор се месечко насити,
месец, йоще и звездите
на небето да блещукат,
да си трепкат, да светлукат;
утре рано изпод зeми
пак ще пътя си подземе
и из тъмни нощни бездни
то на изток ще възлезне,
що пламти и руменее,
и на земя кат се смее,
лик си сяен ще покаже
и „добрутро” ще u каже!

Тих вечерник вей в поляна,
във поляна разцъфтяна,
и на Видула гърдите
с хлад налива сладовити.
Изведнъж в една долчина,
пълна с мир и хладовина,
вижда мъничко поточе,
що си клочи и барбочи
и играе из ливада.
Бързо Видул там си сяда,
под една върба листната,
вади из торба богата
не млин, сладко ил кокошки,
най корав хляб, лук, овошки
и при таз вечеря скудна,
и на таз трапеза чудна,
кат се три пъти прекръсти,
Видул хляб отчупи с пръсти
и с охота запирува.

Що е някой да царува
в най-голямата държава,
да владей, да притежава
бисери, злато, елмази
и цял свят с крака да гази,
що е, питам, ако няма
при такава власт голяма
туй, що нам слади живота:
здрава, весела охота?
Кому на трапези златни
слагат гозби най-приятни,
а той гледа ги смутено,
кат че му е запретено?

Ала Видул таз вечеря
се владишки навечеря
и си жажда породена
утоли с вода студена,
попростря се той полека
на морава млада, мека
и обърна си очите
към небето, към звездите.

Тъй си струвал Видул млади
някога си по ливади,
кога пасъл вакли овци
или стока на търговци
нощем карал с своя татко,
ил пък чакал либе сладко;
той си гледал на луната
как светила в тишината
над поля, нивя, могили;
гледал как се там гонили
облаците позлатени,
тук и тамо разпилени,
как чудесно те плували
и на всеки час ставали
ту на змейове крилати,
ту плашила непознати,
ту на мечки, ту глигани,
на небето приковани;
ил на черно стадо овци,
ил на страшни пък московци.

А а сега Видул млади
с други пълен бе услади:
взор му беше в небесата,
ум му беше на земята.
Мисли Видул... В час вечерни
извор хладен и бисeрни
клочи из треви зелени;
а отпред моми засмени
за вода прихождат тамо
със кобилица на рамо,
с черно гиздаво сукманче,
с шарено на кръст коланче,
с гривни златни по ръцете,
на глава им китки цвете,
ружа, здравец, карамфили,
на момкови очи мили;
а над техни пазви бели,
момински, забогатели,
огърлици се люлейът
и с мерджан и наниз грейът.
Всяка вечер в хладовина
тук при извора, в долина,
млади момци бързо идат
да дочакат, да си видат
всякой либенце напето,
що пленило му сърцето.
Тук се двама поздравяват,
любовта си изражават
и със поглед, и със думи,
и с невинни селски глуми
те се весело кикотят...
Помежду им не работят
етикети, пищни фрази,
както става туй по нази;
щото имат на сърцата,
това имат на устата.
Често той простре ръцете
да u грабне китка цвете,
а тя дръпва се и бърже
нежно му ръка задържа,
дума му, че срамота е
той така да си играе,
и засмяна му се въси,
кат привтъкува глава си;
ал момък се пак засиля
да u грабне карамфиля,
но момата по-сърдита,
зачервена и честита
пак отстъпа наназади
и на свой любовник млади,
кат се сладичко ухиля,
му подава карамфиля.

Ала често момък тамо
от едното цвете само
недоволен се покаже
и жестоко да накаже
нейните упорства, буни
(да прощават стари хора,
че греховно ща говора):
иска пък да я цалуне!

Пълен с мисли Видул млади
за тез минали услади,
за тез момински задирки,
за другарски песни, сбирки,
в тия спомени упиван,
от зефир и хлад приспиван,
като мъничко детенце
върху майчино коленце
той заспа.

                      Луната злата
грейше веч от небесата,
проста, милна, пълнолица
като селчанска девица.
Тя не знай да се гордее,
тя на все се тихо смее,
ти я гледаш и тя тебе
там от вишне сине нeбе.
Грее Видула, кой спава,
тихо дреме въз морава
при кристалното поточе,
що си клочи и барбочи
и долината оглася,
и Видула в сън пренася.

Среднощ. Красно месец плува.
Видул страшен сън сънува,
страшен, йоще и злокобен,
несънувал друг подобен
нито в най-вапирски нощи.
Чини му се, че е още
той на бащино си село
и със голо Видул тело
мълком къпял се в реката,
що си текла в тишината;
кат се къпе той и плува,
чуден гръмот там зачува,
гаче две войски се бият
или стадо вълци вият.
Бяга той, на брега стъпа,
ала нещо пак го дръпа,
плува пак, мори се, тътри,
но той влазя по-навътре...
Пак се сили, вика, пъшка...
но напразно... изведнъжка
нещо силно го докачи,
към небето да го влачи...
Той лети, лети нагоре,
без да смей да проговори...
Върхове, гори, долини –
всичко ситно му се чини:
и реката като нишка,
и селото като мишка...
В миг от небе сине, голо
взе да пада нанадолу
като стрела към земята;
вика, плаче и се мята,
от страх вие, от страх пъшка;
но, о чудо, изведнъжка
той и милата му Рада
си стояха във ливада...
Кротко u се Видул моли
да му Рада поотволи
да я сладичко прегърне,
и студено да не върне
неговия глас, умолка,
Рада гиздава тополка,
Рада харна хубавица,
черноока, белолица,
негова молба разбира,
бели ръце му простира;
но едвам се той засили
да пристисне гърди мили,
нещо го дръпна, потресе...
Към небето го понесе...

Ден неделен. Не отколе
слънце грее в равно поле,
ветрец утрен, хладовити
милва лекичко тревите,
птички малки, ранобудни
тук-таме със песни чудни
чуруликат, бога фалят,
кацат, бягат, обикалят
и играят кат дечица.
Извисоко пък орлица
плува гордо и се пери,
кат ловът си тайно мери...
Отдалеч овчар си свири
и си стадо в паша тири.

Трепна Видулу сърцето!
Поозърна се в полето,
шапка въз чело потикна,
па високо се провикна:

„Бог да ми убие, мамо,
тоя пусти дели Стамо,
че ме дири по беленки,
че ми смига по седенки;

че ме никак не забравя,
че ме мирна не оставя
ни на извор, ни на нива;
силом любов ма не бива.

Аз ща, мамо, да си взема
Радула, севда голема,
че сме лика и прилика
кат две стръкчета яглика.

Очи ни са, мамо, руси,
га се видим помежду си,
вежди ни са тънки, вити,
думи ни са сладовити.

Ако седа, ако тичам,
сe го мисля и обичам;
едно нещо ний милейме,
едни песни, мамо, пейме.

Чак до нас се, мамо, чуе,
га кавал си той надуе
при овцете, на поляна,
на поляна разцъфтяна...”

Върло песен се разнася
и далеко се оглася,
птичките я поздравяват,
пчелите u приглашават,
весело стана полето
и на Видула сърцето.

Момко, момко, що ми пееш?
Що гласа си тъй люлееш?
Що сърцето си отваряш?
Що си спомняш, що повтаряш
тия радости домашни?
В тия мигове, ах, страшни,
кат над гроб си се надвесил,
що си толкоз ясен, весел?
Дали твойта майка мила
зарад теб си наумила,
богу моли се горещо
лошав час да те не среща?
Или твойта лепа Рада
също пее край ливада
и ти с нея се сдружаваш
от жал да я разтушаваш?
Ала Видул не се спира,
песента си той простира...

„Дур, гявур!” – изневерешки
чу се страшен глас човешки;
Видул, кат от сън разбуден,
се обърнува зачуден,
но докат се той угади,
силен удар му се даде,
после грозно му викнахъ,
и за ръце го хванахъ
двама дрипави черкези,
а отпред му друг излезе
с гола сабя, що забляска,
и: „Пара, гяур!” – изкряска.
Видул се от страх забрави
и торба им си остави...
Бързо жадно я разтварят,
бъркат, вадат, разговарят
с думи грозни, неразбрани
и поглеждат кат пияни!...
Изведнъж единът смело
взе му китката от чeло
и стъпка я със краката...

Разбунтува се душата
на наш Видула уплашен,
той изгледа с поглед страшен;
и изтръпнал, без да чака,
възло грабва си кривака
и две стъпки кат отскочи,
с пламнали от ярост очи
той дигна го и спусна го
и черкезин сън фана го!

Но орисницата нему
веч скъсила тук дене му.
Пушка пукна от черкези,
смърт във млади гърди влезе,
черни кърви го обляхъ,
по земята се разляхъ,
той тури си двете ръце
на ранено, младо сърце,
па легна в поле зелено,
с кръв юнашка зачервено,
че завика, че завайка
къмто свойта стара майка:
– Де си, мамо, да ме видиш!
Твоят Видул да обидиш!

И издъхна Видул млади!

Тъй орисницата даде
от куршум да си загине
в крехки млади си години.

Ой ви, птички, я фръкнете
там при Рада и й кажете
да не чака във градина,
че u либето загина;
с венци да се не накича,
лепо да се не облича,
нито песни веч да пее,
ами сълзи да пролее!

Ой ви, ветрове, духнете
и на майка му носете
неговите думи ледни,
думи ледни и последни,
нека знае, че загина,
и душмани да проклина,
нека пали вощеница
зарад негова душица...

Ти, четецо нажалени,
питаш ме със нетърпенье
що станало по-подиря?
Дали се намери диря
от убийците онези,
черни, кървави черкези?
Дали в вечна са запирка,
или гният на бесилка?
Питаш ме да кажа края,
питаш ме, отде да зная
вещи мене непознати?
Главното нали разбра ти?
Видул е във гроба тесен!
И аз свършам мойта песен...
Ща прибава една дума:
там в полето, накрай друма,
де он падна окървавен,
камък чер стои изправен,
що за паметник нищожни
някой селяни набожни
над пръстта му го поболи.
А в тъмници тъмни, голи
от три годин са запрени
двама прости христиени,
че испат за тях сторили,
как че те уж уморили
Видула, сирака клета,
в тия пустите полета.

1871, Цариград

  << >>
Начало : За нас : Вашето мнение : Защита на личните данни : Защита на авторските права : За рекламодатели
Галерии : Атлас : Таблици : Мерни единици : Хроника на човечеството : Статистика
Игра : Най-четено : На днешния ден : Личност на деня
Книгоиздателска къща Труд  Сирма Груп  Сирма Медия   Със съдействието на: Oracle Българска телекомуникационна компания