Начало    За нас    Вашето мнение   
 
Енциклопедии Речници Библиотека За студента За ученика За най-малките
 Търсене
 Разглеждане по:
Заглавия
Автори
Категории
 
Поеми
Грамада*
Моята съседка Гмитра
Зихра
Загорка
В царството на самодивите*
Кихавицата на Саллюста*
Синайска роза*
Видул
Трайко и Риза*
  
Виж още:
Българска художествена литература /Литература след Освобождението до края на Първата световна война (1878-1918) /Поезия
Поеми
Автор:
Вазов, Иван

Загорка

Не радостно юнак Ангел
    тръгна за чужбина,
никой китка не уви му
    с алена коприна;

не дойде да го изпрати
    мома пъстропола,
нито сълзи да порони
    при Плачuтопола1;

дето майки, сестри, дружки,
    по обичай стари,
посрещали, изпращали
    роднини, другари;

дето толкоз думи сладки
    и сълзи са лени
преди дългата раздяла
    за добро виденье;

не излезе тичешката
    неговата майка,
„иди с'богом” да му каже,
    със глас да завайка,

че ще пиле да изфръкне
    по пуста чужбина:
Ангел никого си няма –
    ни свой, ни роднина.

Татка си заклан изгуби –
    още дете в люлка,
майка му от жал издъхна.
    още млада булка.

Рано той позна бедите,
    един в света само,
и с годините растеше
    злобата в душа му.

Не понесе униженья
    и рабски страданья,
пред тирани чужди, свои
    ниско да се кланя;

да се кланя и да мрази,
    и да се превива:
мъчно oдве се прегъва
    душа горделива!

Пo е харно в чужда земя!
    Та и тук е чужди...
Тъжна стои родината
    в робство и във нужди.

Ех, не радостно отива
    Ангел надалеко,
че сърцето от люлката
    не се къса леко.

Не тъй лесно се напуща
    бащин покрив бедни –
всичко тамо мило ти е
    в тоя час последни:

и дворчето тревясало,
    и плетът разбити,
и коминя, и гнездото
    тамо на гредите,

дето лястовичка ланска
    иде пак да мъти,
и крушата, по коя си
    лазял толкоз пъти;

и щъркела дългокраки –
    радост на селата,
и люлката, и нуждите,
    и дори теглата!

Всичко тогаз свидно става
    и не ти се губи
и сърцето като лудо
    фаща да се скуби.

Тъжи Ангел зарад всичко,
    от кое се лъчи,
но едно му е най-мило,
    едно го най мъчи;

той оставя подир себе
    спомени безценни:
две големи черни очи,
    в сълзи потопени.

Той оставя първо либе
    тамо да милее,
едно сърце да го чака,
    чака и копнее...

                 *

Ти си, Руске, божур цвете,
    росно и засмяно,
що се луташ из градина
    по зорица рано?

Що те тебе сън не фаща,
    пиле ранобудно?
Твойте бузи измокрени
    разцъфтели чудно...

Ех, любовни благи сълзи,
    роса от небето,
как се тихо, как се сладко
    лейте по лицето!

Как приятно прохлаждате
    пламъка в гърдите,
как олеква на душата,
    когато кипите!

Вий сте балсам за нашите
    рани неизбежни,
без вас любовта досажда
    и живота тежне.

Но тежкo, тежкo, когато
    скръбта преживейте,
без надежда извирате,
    без вяра се лейте!

Ох, тогаз живота става
    мъка окаянна:
всяка капка е отрова,
    всяка сълза рана!...

Та не спират пусти сълзи,
    сълзи бистри, руйни,
и по бузите се гонят
    по-едри, по буйни,

напусто с ръката брише
    влажни очи млади.
Да не може нейна майка
    нищо да угади;

да не би да я попита
    що сълзи пролива,
че любов се не обажда,
    че се мъчно скрива;

че е тежко да се каже
    за кого страдае,
и пред свои, и пред чужди
    срам и грехота е.

Що ще кажат людски хора
    и девойка всяка?
– Чорбаджийска щерка люби
    Ангела сирака!

Ангел няма ни дукато,
    ни педя държава2,
една книга пее само –
    книга хляб не дава!

Ала младото не мисли –
    люби и не пита;
Руска ходи из градинка,
    сама, жаловита.

И не ще й се да остави
    гъсталака още,
дето Ангел кат сур елен
    се притече снощи,

дето в трепетна цалувка
    двама се простиха
и за вярна любов тайно
    две клетви сториха.

– Ще си дойда по Гергьовден,
    гълъбице бяла!
– Ще те чакам! – отговори
    Руска затрептяла.

                 *

Дойде лято, наста жътва
    и дни работливи,
заблещукаха светулки
    над златните ниви.

Наизскочиха в полето
    моми с паламарки,
снопе връзват, песни пеят
    младите жътварки.

Вечер с песни, накичени,
    дома морни стигат,
фърлят сърпи бързешката,
    менците завдигат,

че на извори студени
    либета ги чакат,
тям цалувки ще да краднат,
    цвете ще им сакат:

една Руска не лудува,
    охка и преглъща,
тя без песен в нива жъне,
    без цвете се връща.

За какво чело да кичи
    с цвете, с карамфили?
Няма кой да я причаква,
    няма неин милий!

Всяка чужда радост повеч
    сърцето u мъчи,
тя от извора се плаши,
    от момите – лъчи.

А тя цъфти, хубавее
    като майско нeбе...
Големu се нейна майка
    и говори в себе:

„Като щерка ми в селото
    няма щерка втора:
тя е цвете на хорото,
    първа е на сбора!”

А баща u важно мисли:
    „Руска веч наякна,
време е да я оженим –
    Куздо дваж загатна...

Куздо е челяк имотен,
    челяк за пофaла:
шест камъне3 Куздо има,
    ниви – триста рала4.

Със аги и със бейове
    приятелство има
и дори Кърджи-Османа
    на гости приима.

Едно само: той е възстар
    и не хубавелек,
но е богат и това е
    много добър белег.”

И на щерка си говори:
    – Ела, Руске, тука,
викни майка си и въглен
    донес за чибука!

И Рускиний харен татко,
    глава кат заклюма,
дръпна три пъти умислен
    и важно продума.

– Ето, булка, нашта Руска
    стигна на години;
Куздо е челяк за почет...
    Тебе как се чини?

Разтъжи се, разплака се
    Руска, па изскочи,
закапаха едри сълзи
    от черните очи.

И в градинка тя втурна се,
    в най-гъстото место,
дето с Ангела прости се,
    дето плакa често.

И там легна въз лицето
    сред бурена сухи,
и захълца с думи мътни
    и с въздишки глухи.

И зарони сълзи, като
    чучур кога рукне;
скръб я души и притиска,
    сърце й ще се пукне.

Как да вземе дърти Кузда?
    Как да се почерни?
Как Ангела да забравят
    тия очи черни?

Как ще може нейно сърце
    Кузда да обикне?
Как немилия ще гледа?
    Как ще му привикне?

Татковата воля зла е,
    нивга се не мести...
Ах, да може да изпрати
    Ангелу известье,

та през гори и планини
    и долове тъмни
ще префръкнат като птички,
    преди да се съмне!

Та ще бягат накрай света,
    да се любят сладко,
надалеч от дърти Кузда
    и от тебе, татко!

Ала Ангел ангел не е:
    лесно не прихожда,
само майка u над нея
    тъжно се навожда.

С думи тя я люти мъмри
    и с ръка я гали.
– Мари, Руске, мари, дъще,
    мари полудя ли?

Защо рониш пусти сълзи?
    Аз ли съм умряла?
Куздо лош ли е? Що знаеш?
    Що си ти разбрала?

Гладна ли ще те остави?
    Гола или боса?
Грях е, пиле... що баща си
    ти така ядоса!

– Ох, мамице, не ща Кузда,
    той ще ме погуби:
Ангела аз любя, мале,
    и той мене люби!

Плесна с ръце стара майка,
    сбърчи чело потно:
– Млък, не думай това, дъще!
    Млък, че е срамотно!

Не помага майчин съвет,
    ни галени думи,
ни таткови ядни бръчки,
    ни людските глуми.

Кахъри се стара майка,
    бледо чело бръчи;
с Руска ведно и тя сама
    мисли и се мъчи.

Ах, тя знае що е любов,
    помни що е младост
и сърцето как се къса,
    кога няма радост...

И във черквата отива,
    па се тихо моли
нея бог от скръб да пази,
    Руска – от неволи.

Наста лято, дойде есен –
    навъсен Петковден,
мина зима, цъфна пролет,
    наближи Гергьовден.

Лястовички прилетяха
    в гнездата си първи,
маргар бял покри изново
    пролетните дърви.

И във двора, покрай плета,
    здравец размириса,
и небето, и земята –
    всичко подмлади са.

Руска сама заран, вечер
    из градина ходи,
глава кичи и си казва:
    Ангел ще си доде!

И гърдите й се повдигат
    от страх и надежда,
ту умислено се вслушва,
    крадешком поглежда.

Вратнята ли бутне някой,
    дружка ли минува,
тя очаква да u кажат...
    Но... нищо не чува.

„Ех, дали ме още люби?
    Или е изстинал?” ...
Изведнъж хабер пристигна:
     „Ангел се поминал!”

                 *

Стъмня пролет, стъмня слънце,
    занемяха птички!...
Плака Руска, охкa много –
    една зарад всички...

                 *

Ожениха, почерниха
    Руска черноока –
Куздо има грозно лице
    и душа жестока.

Не хароса клета глава
    под чуждата стряха,
дни нерадостни дойдоха
    и мъки настаха.

За какво е много злато
    и ниви, и овни,
кога няма мир и сговор
    и живот любовни?

Кога бог да благослови
    къщата не рачи,
кога мъжът сe се мръщи,
    а жената плаче?

Куздо е студен, намусен
    като ден зимовен,
има кръчма, има котел
    с махмудий заровен.

Има стада и брaнища –
    милост няма само:
бръчки висят на чело му,
    злъчка на уста му.

– Ти, загорке, що се супиш,
    юдо дългокоса?...
Твойте сълзи и въздишки
    знам ги за кого са.

Ти ламтеше мъж да вземеш
    от кол и от въже,
ощура ти знам го кой е
    и кръвта не лъже:

твоят дядо бе хайдутин
    и умря от пушка,
и ти няма свят да видиш,
    пасмино хайдушка!

Не знай тейко какво тегли
    чедо му благато,
как се скъпо изкупува
    сватовство богато.

Не знай и да знай не иска
    за работи празни...
Само бабите бъбриви
    таквоз нещо дразни.

Милей майка, па коси се
    за първа си радост:
„Мари, пиле, що линее
    твойта ясна младост?

Аз ли богу съм сгрешила,
    та това изпати?
Нали бях ти пуста майка?
    Нали ми казвa ти?

Как сега да u помогна,
    боже милостиви?
Ех, проклет да бъдеш, Куздо,
    джелатино живи!”

Пъшкa, охкa клета майка
    за Рускини мъки
и умря от много милост
    в зелените лъки.

Тъжи Руска и все плаче
    над майчини кости.
Куздо води често дома
    не хубави гости;

гости – турци, друговерци,
    та па Руска вика
поклон нисък да им стори
    и даде мастика.

На ръце да им полива
    и вечер да шъта,
и легло им послушливо
    да постила в къта,

че е Куздо преден челяк –
    с турците приятел,
много аги до ден днешен
    приел и изпратил.

С Халим бея се познава –
    той все тука слязва,
Кърджи-Осман Дебрелият
     „челеби” му казва.

И в града кога отива,
    кафе пий с турчата,
и Хаджи Махмуд го пита:
     „Що правят децата?”

                 *

Люто въси се на Кузда
    дядо Лулчо Панов,
прочут историк с цървули
    и със кривак дрянов.

Чудо вещи старовремски
    има той събрани,
дири бабки и антики,
    ходи по иманье.

Много знае за Дария
    и за царя Пора:
славната „Александрuя”
    чете насред сбора.

Коя книга до днес се е
    по-сладко слушaла?
Колко баби той разплака
    върху Букефала!

В девет села той се слави,
    за учен минува,
отдълбоко все зафаща,
    с притчи хоротува:

– Тоя Куздо никак не е
    от наште народи.
Не се може българката
    такъв звяр да рoди.

Ако не е фармасонец,
    то ще е латинец –
облог правя, с който иска,
    давам един минец,

минца, оня, що изчоплих
    из кулата лани.
Проклет да е – агарянци
    в къщата си кани!...

Тъй гърмеше във кръчмата
    дядо Лулчо Панов,
прочут историк с цървули
    и със кривак дрянов.

И при Кузда той отива,
    па го мъдро хока:
– Куздо, слушай, стар челяк съм,
    книга знам дълбока.

Ти си днеска богаташин
    с ниви, злато, стоки,
имаш стадо неброено,
    бранища широки;

но да беше имал дори
    сараи във двора,
елмазите на Дария,
    златото на Пора,

пак без сърце милостиво
    звяр ще си останеш
и със твойто черно тяло
    червейте ще храниш!

Разлюти се грозно Куздо,
    завика, закряска
и със поглед дяда Лулча
    из двора изтласка:

– Ти със таз бунтовна книга
    царството разклащаш!
Ти нощя по къра ходиш,
    с комити се срящаш!

Завърна се дядо Лулчо
    и с буря в душата
славната „Александрuя”
    зарови в земята.

                 *

По туй време Ботев храбри
    възпря парахода
там на дунавский зелен бряг
    и викна: „Свобода!”

С поклон поздрави Балкана,
    земята цалуна
и поведе свойте момци
    в кървавата буна.

Разлюляха се долове,
    гори и полета,
страх изпълни градовете
    и хижата вета.

И в селото – мирно гняздо
    между планините,
смутиха се загорците,
    скриха се момите.

Вест пръсна се, че потеря
    иде от балкана,
у Куздови конак готвят
    за Кърджи-Османа.

Кой не знай Кърджи-Османа –
    старий пехливанин,
еничарска черна душа,
    христянски душманин?

Кое село, коя хижа
    него не познава?
Кой баща при името му
    лице не менява?

По селата ден пътува –
    три дни си почива;
пол ока ракия пие,
    пак се не опива!

Кой друг може освен Кузда
    с него да приказва?
Кой му накраки не става
    и от кон не слязва?

Само Лулчо не бои се:
    зимника отключи,
грабна кънжал5 – змия люта, –
    в пояс го забучи.

Лъсна пушка, фърли очи
    към гора букашка,
стара кръв се пак запали,
    стара кръв юнашка.

„Не се търпи – той си каза –
    иго агарянско...
Идат вече... ще възкръсне
    царство християнско,

и писaньето обажда,
    и умът казува,
па и ножът ми отколе
    зарад кръв жадува.”

И в кръчмата нашепваше:
    – Дръжте се, селачи!... –
Вечерта намери Руска
    край зида, че плаче.

– Чедо! – тихо той продума
    с напрегнати жили –
ръката ти трепери ли?
    Кръвта ти гори ли?

Ти си внука на дяда си,
    на дяда си Дима:
кръв хайдушка в жилите ти
    все трябва да има.

Нa кънжала... скрий го! Таз нощ
    ръгни оногова...
Нека бъде прославена
    вярата Xристова!

                 *

Ей довтаса Кърджи-Осман
    (гръмна цяло село),
с куп черкези настръхнали,
    с намусено чело.

Право в къщи у Куздови
    той се спря, отседна,
мустак зави и навъсен
    около погледна.

– Ей, челеби! – той извика, –
    коня разведете
и душманите на царя
    тук ги доведете!

Притърча се Куздо с поклон,
    темена направи
и смирено той попита
    за агово здравье.

Наточиха лютовица
    върла, преварена,
Руска чашите подава,
    алена, червена.

Наливат се, опиват се,
    поглеждат пиенски...
От селото писък иде
    и викове женски.

– Налей, булко! – викна Осман. –
    Налей пак да пием!
Утре дваесет комити
    на кол ще набием.

И той фърли мътни очи
    въз Руска напета
и гаврътна сладострастно
    чашата десета.

– Ех, сполай ти, честни аго,
    вие да сте живи!...
Налей, Руске!... Да му мислят,
    които са криви.

Положиха трапезата
    със гощавки разни,
баници, пилафи тлъсти
    и пилета мазни,

що на селский рабуш Куздо
    три пъти ще реже:
гарванът живей от мърша,
    Куздо – от грабежи.

Много души него мразят
    и той много – мрази:
час е дошъл с една дума
    всичките да сгази.

Той мисли за Цоков Коля –
    проклета гадина!
И на дяда Райка стари
    за двамата сина,

и за даскал Кънча, който
    казва му „изедник”,
и за дяда Лулча Панов,
    страшен проповедник!

Проповедник и комита –
    всите ще посочи!
Руска стои уплашена
    с наведени очи.

Лицето u менява се,
    гърдите u бият:
нивга не е тъй към нея
    поглеждал Кърджият...

Помощ няма отникъде,
    няма и надежда:
Куздо пиян и усмихнат
    глупо я поглежда.

Ах, да беше птичка малка
    оттук да изфръкне,
от туй мръсно свърталище
    тя да се измъкне!

Но вратни са завардени
    и в село се крият...
Вън е темно, вън е страшно,
    а вътре – Кърджият.

Ех, да можеше да пукне
    нейно сърце тесно...
В гроба пo ще да е леко –
    та не се мре лесно...

Изведнъж са навтуряха
    в двора заптиета
с върволица навързани
    мъже и момчета,

от нивата докарани,
    от стадото взети,
на майките изтръгнати
    таз нощ от ръцете.

– Де фанахте комитите?
    – Ефендим, в усойте! –
Осман кресна: – По петдесет
    на всекиму бройте.

И дигна се плач до бога,
    псетата завиха
и викове и писъци
    нощта огласиха...

– Бийте! Блъскайте без милост,
    кожа дори падне! –
изрева им зверовито
    Осман кръвожадни.

...................................
...................................
...................................
...................................

Скоро къщата утихна.
    Всички занемяха.
Куздо хърка гръмовито,
    псетата заспаха.

И в селото всичко пусто,
    всичко в страх заспало
и кандило запалено
    нийде не остало.

Едни майки не почиват,
    плачат и се тръшкат;
и прекарани в синджири
    млади момци пъшкат.

Не спи още Кърджи-Осман:
    в мрака пули очи,
грозна мисъл в главата му
    зрей, бръмчи, клокочи.

И не дава му ни мира,
    ни сънища мътни,
кръв запалена бурливо
    в жилите му тътни.

Много булки белопазви
    той до днес любил е,
много моми гривооки
    до днес размомил е.

Но той нивга не е горял
    от страст по-свирепа:
тънък само зид разделя
    гявурката лепа.

Куздо, пиян, спи и хърка.
    И да не спи – сe то!
Какво струва чест гявурска
    и кръвта на псето?

Той скочu и се ослуша
    един в тишината...
– Бясно куче! – извика му
    Руска в тъмнината.

И заби му остър кинжал
    във гърди широки,
и кат сянка се префърли
    през зида високи!

Накрай село озова се,
    през лъките фръкна,
не усети до букака
    как се тя домъкна.

Тя се вслушa уплашена
    в мрачината тамо:
тъмни букове високи
    шумолеят само.

Призраци зловещо шават
    между клоновете,
ту конници, ту черкези,
    ту сенки проклети:

за гузния нощта види,
    жива е гората:
но на изток на небето
    сипна се зората.

Размърда се всичко живо,
    листи зашумяха,
славеите зачудени
    в клоните запяха.

Утрен ветрец хладовити
    освежи Балкана,
тръпна звезда по небето
    вече не остана.

Зашумяха гори чудни,
    гори вековити,
тънки ели, прави бори,
    буки клоновити.

Шумят, пеят и въздишат
    и тоз шум размесен
скръб навява на душата
    като стара песен...

                 *

Ой, гори, гори балкански6,
    гори неначети,
любя, гори, ваший таен
    говор с вековете.

В него чуя въздишките
    на старото време
и разказа за мъките
    на нашето племе;

и предания юнашки
    за бой, за свобода;
за дружината измряла
    на Минча войвода7,

дето страх е разнасяла –
    чер рояк соколи –
от дунавски сини води
    до софишко пoле.

Любя, ей, гори бездънни,
    ваште буки стари,
в чийто клоне гнезда вият
    орли-господари;

ваште буки, във които
    слънцето залязва,
що ги ум не изброява
    и крак не изгазва;

любя, гори, ваште песни
    и борани буйни,
ваште волни самотии
    и потоци руйни,

дето сур елен по пладне
    жажда утолява,
дето чубриката дива
    миризма издава;

де природата е вечно
    дивашка и красна,
дето се запазва толкоз
    поезия прясна...

                 *

Обед мина, вечер иде.
    С кървави ръкави
Руска боса, разплетена
    ходи из дъбрави,

из дъбрави заглъхнали,
    брадва невиждaли,
легла на свирепи мечки,
    на диви чакали;

дето слънчевата грейка
    крадешком прониква,
дето екотът невидим
    сто пъти извиква.

Кукувица ли изкука,
    птичка ли изфръкне
из гъстака, тя се вслуша
    и изново тръгне

с голи пети изранени
    от бодли жестоки,
с коса буйна, разфърляна
    по плещи високи.

Да я види сега някой,
    би я взел за луда,
изгубена из горите,
    а нощя – за юда,

изскокнала по месчина
    сенките да фаща...
Руска върви, жива диха
    не види, не сряща.

Де отива? Не разбира.
    Де ще спре? Не знае.
Иска u се в някой ъгъл
    да се задълбае,

дето нея да не видят
    и тя да не види,
дето миналото страшно
    на ум да й не иде,

да забрави нощ кървава
    и Куздова къща –
нейде далеч, откъдето
    никой се не връща...

Но тя падна премаляла,
    без свяст и без сила,
и позна, че края дойде
    на нейни теглила.

И фърли за път последен
    поглед към небето,
и със жалост към живота
    наля й се сърцето.

Страшно й стана да издъхне
    в тез усои скрити,
невидена, нечуена,
    гозба на орлите.

Но букакът размърда се
    и стъпки се чуха:
праскат слаби младочета
    и шумата суха.

Ах, дали потеря бясна
    в шумата се муши?
Или гладната стръвница
    жив челяк подуши!

И вдървена, и примряла,
    тя вдигна ръце си
и викна: – Ох, помогнете!
    Ох, Ангеле, де си?

– Тук съм, моя гълъбице! –
    изехтя букака
и Ангел се сам зададе
    с пушка из гъстака.

– Руске! – Ангеле! Ох, мале!
    – Пиленце, какво си?
Що е таз кръв? – Ти си жив бил?
    – Що те тука носи?

Спуснаха се, стиснаха се
    две гърди младежки,
с луди сълзи обляха се
    и с цалувки жежки...

Заказаха бедите си
    през тая разлъка:
Руска свойто дълго тегло,
    Ангел – свойта мъка

и битките във Балкана
    със Ботева храбри,
и гладът, и скитането
    из дивите габри.

Приказуват, па въздишат
    и всичко изреждат,
и учудени се гледат,
    и не се наглеждат.

И неволи забравиха
    пред радости нови,
и над тях се прекланяха
    горските клонове.

И букака веч шумеше
    от зефири пресни,
и птиците изпращаха
    слънцето със песни.

Но в гората из шумата
    нещо се зададе...
– Добра стига! Хей, юнаци! –
    някой се обади.

И лют старец там изскокна,
    в ръка с кривак дрянов.
– Боже мили! – извикаха. –
    Дядо Лулчо Панов!

И прегръща той Ангела,
    стиска го и плаче:
– Пак те, синко, жив видях,
    да живейш, юначе!

Ти ми спомняш младо време...
    И теб, Руске, фaла,
че кръвта на дяда Дима
    в твойте гърди вряла,

че погуби грешна душа,
    душа агарянска,
и прослави ти нашата
    вяра християнска!

– Дядо Лулчо, а що дириш
    и ти сам в букака?
– Тук е мойто вехто царство...
    Вижте ми кривака!

Той нашарен е с червено
    като хурка нова,
две черкезки глави пръснах
    в избата на Йова.

Клети Куздо ме издаде:
    гром да го удари!
От днес вече пак зафащам
    занаята стари!

Ей, гори, гори хайдушки,
    много сте видяли!
Тука с Минча войвода
    агнета сме яли!

Живели сме, ходили сме
    в бури и вихрушки;
царюве сме тука били
    с дългите си пушки.

Много нещо през ума ми,
    ех, сега минува
и сърцето пак се свива,
    и кръвта лудува.

Но хай скоро да отминем,
    близко е Сърбuя...
Жал е само, че ще гние
    мойта „Лександрuя”!

И кога стигнаха трима
    навръх планината,
златно слънце потъваше
    нейде във полята

и своите али лучи
    изпращаше щедро
на върхове снеговити,
    на небето ведро.

И фърлиха сетен поглед
    морните юнаци
на тез гори, поля мили,
    планини, букаци,

на таз красна бащиния,
    в робство потъмняла,
и проляха тихи сълзи,
    сълзи за раздяла.

Свали шапка млади Ангел,
    глас изви високо,
да го чуят тъмни гори
    и поле широко:

– Сбогом остай, Българио,
    земльо погрозняла!
Сбогом, майко на робите,
    майко почерняла!

Не за добро, жална майко,
    чеда си родила,
но в окови да ги гледаш
    или на бесила!

Пращаш деца по чужбина,
    скитници да просят,
раждаш щерки белолики,
    черно за да носят!

Раждаш жито и трандафил,
    но гладна сама си,
даваш злато и коприна –
    но ний сме сюрмаси.

Сбогом, земльо поробена,
    вий, гори зелени,
черни бразди и полета,
    с кърви напоени...

Мила ми си, свидна ми си
    ти, земя кахърна!...
Но прощавай! че не зная
    ще ли да се върна!

Бих се за теб, красна майко,
    но в оназ долина
с Ботева не бях честит аз
    славно да загина.

Не можах и аз свободен
    в битката да падна;
роб не искам да живея,
    Българио ядна!

Сбогом!... Няма да се върна!
    Сбогом!... Пак ще дода,
кога чукне час да умра
    за твойта свобода!

Пловдив, 17 май 1882

1 По България е било обичай, когато някой тръгне за далечна земя, семейството му да го изпраща до известно място или дърво извън града или селото. Там се разпрощават за последен път. Такива пунктове имали понякога названия изразителни като: Плачuтопола, Плачuорехче (при Сопот), Плачuкамък (при Калофер) и пр.
2 В селата по Берковско „държава” казват на едно имение: лозе, ливада, двор и други поземлени имущества. Къщата изобщо наричат „хижа”.
3 Шест камъне (воденични).
4 В същите места под думата „рало” разумяват още пространството от нивата, което може да се изоре с чифт волове в един ден. „Ралото” има близо два уврата и то е мярката за нивите.
5 Ханджарът понякъде у нас го казват кинжал и кънжал.
6 На северните плещи на Стара планина, от Берковица нататък, има още широки и непроходими лесове, най-вече от букове. Там е най-гористата част на Западна България.
7 Споменът на Минча войвода, кръвожаден и юнак хайдутин, е пресен по тия места.

  << >>
Начало : За нас : Вашето мнение : Защита на личните данни : Защита на авторските права : За рекламодатели
Галерии : Атлас : Таблици : Мерни единици : Хроника на човечеството : Статистика
Игра : Най-четено : На днешния ден : Личност на деня
Книгоиздателска къща Труд  Сирма Груп  Сирма Медия   Със съдействието на: Oracle Българска телекомуникационна компания