Начало    За нас    Вашето мнение   
 
Енциклопедии Речници Библиотека За студента За ученика За най-малките
 Търсене
 Разглеждане по:
Заглавия
Автори
Категории
 


Избрани повести и разкази
Петербургски повести
Мирогрод
Вечери в селцето край Диканка
Гогол
Стихията на безумието
  
Виж още:
Преводна художествена литература /Руска литература /Разкази
Избрани повести и разкази
Автор:
Гогол, Николай В.

Гогол

Някои свидетелства – редки наистина – го представят като светец; други, по-многобройни, като привидение. “До такава степен нямах чувството, че е живо същество – пише Аксаков веднага след смъртта на Гогол, – че аз, който толкова се ужасявам от трупове и не мога да ги гледам, не усетих никакъв потрес пред тялото му.”
Непрекъснато измъчван от студа, той все повтарял: “Треперя, треперя.”
Обикалял страна след страна и тичал по лекари, излизал от една клиника, за да влезе в друга: нито един климат не може да излекува от вътрешния студ.
Не е известно да е имал любовна връзка. Биографите му открито говорат за импотентност. Няма по-усамотяващ недъг. Импотентният разполага с вътрешна сила, която го откроява, прави го недосегаем и парадоксално опасен: той плаши. Звяр, отскубнат от зверството, човек без раса, живот, напуснат от инстинкта, той се възвисява чрез онова, което го е погубило: любима жертва на духа. Представяте ли си импотентен плъх? Гризачите се справят особено успешно с онзи акт. Трудно е да се каже същото за човеците: колкото са по-изключителни, толкова по-изявена е у тях решаващата слабост, която ги изтръгва от веригата на съществуванията. Всички дейности им се удават с изключение на тази, която ни сродява с цялата зоология. Сексуалността ни подравнява; нещо повече, тя отнема загадката ни... В много по-голяма степен, отколкото другите ни нужди и начинания тя ни поставя на равна нога с подобните ни: колкото повече я упражняваме, толкова повече ставаме като всеки: тъкмо по време на една операция, смятана за животинска, ние доказваме състоянието си на граждани: няма по-публично нещо от сексуалния акт.
Волевото или насилствено въздържание, което поставя индивида едновременно над и под Вида, го превръща в смесица от светец и малоумен, която хем притегля, хем поразява. Оттук двусмислената омраза, изпитвана към монаха, както впрочем и към всеки мъж, отказал се от жената, отказал да бъде като нас. Никога не можем да му простим самотата: тя ни унижава точно колкото и ни отвращава; предизвиква ни. Странно върховенство на недъзите!
Гогол признал веднъж, че любовта, ако є се поддаде, би го “изпепелила начаса”. Подобно признание ни разтърсва и ни омайва, кара ни да си мислим за “тайната” на Киркегор, за неговия “трън в плътта”. И все пак датският философ е бил еротична натура: развалянето на годежа му, любовният крах го измъчват цял живот и оставят отпечатък дори върху теологичните му писания. По-удачно ли ще е да сравним Гогол със Суифт, с този друг “поразен”? Това би значело да забравим, че ако не късмета да обича, англичанинът е притежавал поне възможността да превръща другите в жертва.
За да уловим Гогол, трябва да си представим един Суифт без Стела или Ванеса.

Създанията, които живеят под погледа ни в “Ревизор” или “Мъртви души” – отбелязва един биограф, – са “нищо”. Но именно като “нищо” те са “всичко”.
Наистина, липсва им “вещество” – оттук универсалността им. Какво са Чичиков, Плюшкин, Собакевич, Ноздрев, Манилов, героите на “Шинел” или на “Нос”, ако не ние самите, сведени до същността? “Нищожни души” – заявява Гогол; и в същото време те се извисяват до някакво величие: онова на баналността. Все едно Шекспир на дребнавото, някакъв Шекспир, вторачен в манийките ни, в дребните ни страсти, в пълнежа на дните ни. Никой не е стигнал по-далеч от Гогол в улавянето на всекидневието. От премного реалност героите му се превръщат в несъществуващи и стават символи, в които се разпознаваме целите. Няма падение при тях, те са си открай време паднали. Неизбежно се сещаме за “Бесове” – но докато героите на Достоевски се изхвърлят към предела си, Гоголевите се свиват до своя; едните като че ли се отзовават на някакъв надвишаващ ги призив, другите се вслушват само в неизмеримата си тривиалност.
В последния период от живота си Гогол бил налегнат от угризения: всичките му образи, мислел той, са само порок, пошлост, низост. Трябвало някак да им се придадат достойнства, да се изтръгнат от покварата. И написал втора част на “Мъртви души”; слава Богу, хвърлил я в огъня. Невъзможно било героите му да се “спасят”. Видели в жеста му проява на лудост, а всъщност той произтича от скрупулите на творческото съзнание: писателят надделял над пророка. У него обичаме жестокостта, презрението към хората, визията за един осъден свят: как да понесем нравоучителната му карикатура? Непоправима загуба, настояват някои; по-скоро спасителна загуба.

В последните си години Гогол продължава да е обладан от някаква тъмна сила, с която не знае как да си служи; изпада в летаргия, разтърсвана навремени от спазми, спазми на привидение. Хуморът, позволил му да държи на разстояние “пристъпите на ужас”, изчезва. Започва едно жалко приключение. Приятелите му го изоставят. Проявил безумието да публикува “Избрани места от преписката с приятели”: по собственото му признание “шамар за публиката, шамар за приятелите ми, шамар за мен самия”. Славянофили и западници се отдръпват. Книгата му е апология на властта, робството, реакционерски брътвеж. За негово нещастие се закача за някой си отец Матвей, непроницаем за изкуството, ограничен, агресивен, който добил над Гогол властта на изповедник, на инквизитор. Носел писмата на отеца със себе си, четял ги и ги препрочитал; лечебен курс по отъпяване и идиотизъм, в сравнение с който Паскаловото “оглупявяйте” изглежда невинна закачка. Когато дарбите на един писател се изчерпат, на мястото на отсъстващото вдъхновение се наместват нелепиците на някой ментор. Влиянието на отец Матвей над Гогол засенчва Пушкиновото; поетът поощрява гения му; отецът се запретва да задуши остатъците от него... Гогол не се задоволява да проповядва, иска и да се накаже; творчеството му е придало на фарса, на гримасата универсален смисъл: вероятно това дава храна на религиозните му угризения.
Някой може да заяви, че терзанията му са заслужени, че са изкупление за дързостта му да обезобрази човешкото лице. Вярно е, струва ми се, обратното: в изкуството се изкупват не грешките, а “истините”, реално видяното. Персонажите му го преследват. По собственото му признание носел в себе си разните хлестаковци и чичиковци, тяхната подчовешкост го смазвала. Не е спасил нито един от тях; като художник не е и могъл. Когато изгубил гения си, поискал себе си да спаси. Героите му не позволили. Така пряко волята си трябвало да остане верен на тяхната празнота.
На това място си мислим не за Регента1 (Сен Симон казва за него, че бил “отегчен по рождение”), нито за Бодлер или за Еклисиаст, дори не за вътрешното безучастие на Дявола, ако обитаваше свят, в който злото не съществува, а за създание, обърнало молитвите срещу себе си. На този етап скуката добива някакво мистично достойнство. “Всяко абсолютно усещане – твърди Новалис – е религиозно.” С времето скуката замества у Гогол вярата и се превръща в абсолютно усещане, в религия.

Емил-Мишел Чоран

1 Филип д’Орлеан (1674-1723) – регент по време на непълнолетието на френския крал Луи ХIV.

  << >>
Начало : За нас : Вашето мнение : Защита на личните данни : Защита на авторските права : За рекламодатели
Галерии : Атлас : Таблици : Мерни единици : Хроника на човечеството : Статистика
Игра : Най-четено : На днешния ден : Личност на деня
Книгоиздателска къща Труд  Сирма Груп  Сирма Медия   Със съдействието на: Oracle Българска телекомуникационна компания