Начало    За нас    Вашето мнение   
 
Енциклопедии Речници Библиотека За студента За ученика За най-малките
 Търсене
 Разглеждане по:
Заглавия
Автори
Категории
 


Избрани повести и разкази
Петербургски повести
Мирогрод
Вечери в селцето край Диканка
Гогол
Стихията на безумието
  
Виж още:
Преводна художествена литература /Руска литература /Разкази
Избрани повести и разкази
Автор:
Гогол, Николай В.

Стихията на безумието

В хората с изключително душевно устройство, изключително до странност, до всеобща почуда, има нещо крехко. “Не са за този свят”… Пушкин, Гогол, Лермонтов умират или загиват млади или на средна възраст. Докато големите таланти на човечеството, които са една степен по-ниско и са непосредствено след тях, живеят изключително дълго – и това е също почти толкова учудващо. Очевидно духовната сила, духовното израстване на един човек е признак и израз на огромна жизнена енергия; гениалността обаче е някакво пречупване, “изкривяване” в някаква посока, “отклоняване встрани от нормалните вечни пътища на човечеството”...
Но аз се отклонявам.
Нека преминем към Гогол, при когото всичко бие на очи!
“На 21 февруари следобед на вратата ми се позвъни – разказва г-н Рамазанов, майстор скулптор – и влезе силно разтревожен г-н А(ксаков?), който ми съобщи, че е починал Гогол. Наистина преди това се говореше със сигурност, че Гогол е тежко болен, но едва ли някой можеше да посрещне с равнодушие смъртта на този човек. А. ми предложи да побързам да снема гипсова маска от лицето на покойния. Не биваше да се бавим; повиках моя старец формовчик и след четвърт час вече бяхме в дома на гр. Т(олстой) на булевард “Никитски”. Капакът от ковчега пред входа потвърждаваше внезапната тъжна вест. Изкачих се по стълбището на парадния вход до покоите на горния етаж, където сред абсолютна тъмнина крачеше стопанинът на дома и на въпроса ми “Къде е Гогол?” отговори, като посочи обратно стълбището: “Там, долу”. Когато се доближих до тялото на Гогол, стори ми се че той не е мъртъв. Усмивката му и не съвсем затвореното дясно око ме накараха да си помисля, че е заспал летаргичен сън, така че не можех да се реша веднага да снема маската; но приготвеният ковчег, в който трябваше да бъде положено тялото му същата вечер, накрая – постоянно нижещата се върволица от желаещи да се сбогуват със свидния си покойник накараха и мен, и моя старец, който ми посочи някои следи от разлагане, да побързаме със снемането на маската, след което заедно с момчето, слуга на Гогол, почистихме лицето и косата от останките алабастър, притворихме дясното око, което въпреки нашите усилия сякаш искаше да продължи да гледа земния свят, макар че душата на починалия вече беше далеч от земята.”
Забележете колко това кратичко фактологично съобщение в рубриката за градска хроника на “Московские ведомости” (бр. 25 от 1853 г.) прилича на редовете, написани за друга покойница от самия Гогол:
“Хома се извърна и понечи да се отдалечи, но някакво чудновато любопитство го накара да я погледне. Наистина завладяващата красота на починалата изглеждаше страшна… В чертите на лицето є нямаше нищо мътно, угаснало, мъртво, то беше живо и на философа му се стори, че тя го гледа със затворените си очи. Стори му се дори, че изпод миглите на дясното є око се търкулна сълза…”
Какво съвпадение на двете описания по същество!… Харесва ми портретът на Гогол в ковчега: отслабналото му лице с остър и дълъг нос е в рамката на бяла възглавница и на венец от зеленина около темето и челото. Колко изразително е то, колко красноречиво говори за желанията му, колко е загадъчно!… Но не може да не ви направи силно впечатление, че “портретът в ковчега” (литография от онова време) съвпада абсолютно точно със скицата, която прави на писателя още през юношеските им години неговият приятел и съученик от гимназията за висши науки в Нежин (в брой 15 на “Илюстрация”, издаван през 1845 година от съученика му, известния Куколник). Същата изпитост, липса на сенки, щрихи на лицето, то е сякаш плоско, изрязано, с дълъг нос и стиснати устни, не просто сериозно, а като че ли старческо, има нещо сухо, предвзето и морализаторско в израза, в позата, дори в наклона на главата! Този юношески портрет съвпада с посмъртния, сякаш нечия невидима ръка го е подхванала внимателно откъм тила, вдигнала го е от ковчега и е поставила “този образ, дошъл от оня свят” пред очите на палавника приятел, който сигурно би се уплашил и не би се заловил да го рисува, ако би знаел що за дявол стои пред него.

Всеки писател си има, така да се каже, определен натиск на перото; в написаното от великите автори наблюдателното око ще открие тук или там някаква малка магия, нещо странно, загадъчно, което, обективно погледнато, макар и да не е кой знае колко значимо, прави впечатление с явната си, а понякога завоалирана връзка с душата на автора. Как може Гогол, написал “Нос” – историята за носа на майор Ковальов, намерил се изведнъж в един току-що изпечен хляб, написал “Каляска” и други смешни съчинения, толкова смешни, че словослагателите в печатниците се превивали от смях, докато набирали ръкописа, а после странното съчинение “Мъртви души”, накарало цяла Русия да изтръпне и да заскимти от болка, като видяла отразен по такъв начин образа си, и турил край на всичко с изгарянето на последните си ръкописи, с пътуването до Иерусалим, с разкаянията от “Преписката с приятели”, с опита за “Авторска изповед”, оставена в един екземпляр поради скоро последвалата кончина на автора, но след която, ако беше живял по-дълго, сигурно щяха да последват други, още по-интересни изповеди – как може този човек с неговите литературни превъплъщения, с цялата му съдба и странствания да не бъде сравнен с онзи казак, който пред очите на публиката се превръща от смешник и веселяк в гърбав старец, а всъщнст си е чист магьосник!… И още една малка подробност: кой не помни как в “Тарас Булба” казаците умират за вярата си:
– За Сечта!
– За вярата ни!
И казаците, и “цялото войнство вкупом” изпиват по чашка, за да умрат за тези устои на съществуването си. Някога като деца, четейки “Тарас”, сме тръпнели с първите възторзи пред своята вяра, пред родната земя, изпълвали са ни първите чувства на негодувание към “ляхите” и “католиците”… До такава степен разказът поема е проникнат от народностното чувство – широко, красиво, могъщо и омайващо. И кой ни го внушава? Един зиморничав… Който познава биографията на Гогол, знае, че в Русия той постоянно е зъзнел, че навсякъде му е било студено, за него специално палели печките. Но той не можел никак да се стопли и това е било едно от оправданията му – изказвани кога сериозно, кога на шега, но отчасти, без съмнение, сериозно – задето не можел повече да живее в Русия, та трябвало да тръгне за Рим… А тогава Рим не е бил днешният – с крал, с вестници, с хотели и с дипломация, ами си е бил онзи старият Рим на папите, истинско “сатанинско гнездо” на Европа, да се изразим с речника на Булба, пък и на самия Гогол като автор на “Булба”…
– Казака, слава Богу, не го е страх ни от дяволи, ни от ксендзове (от “Страшно отмъщение”) – приравнява ги сам Гогол.
Но ето го че… отива при ксендзовете, при вековната, изначалната, най-старата прародина на ксендзовството и на целия ксендзовски дух, при корена на ксендзовщината! А в писмата си нарича Рим истинска родина на неговата душа – той, който уж беше руснак до мозъка на костите си! Нали беше обзет докрай от духа на православието и народността!… Всичко това е толкова невероятно, завързва толкова сложен възел, че на мислещия човек не може да не му се завие свят.
Разбира се, той не преминава в лагера на католиците… Не е някоя госпожичка или уморена руска княгиня.
В Рим живее, наблюдава, мисли. Какво е мислел – никой не знае. Но именно там пише “Мъртви души”, тази руска поема, както сам определя произведението си.
Що за явление е Гогол? Какъв е?
Всички руски писатели са “като на длан” пред руските критици и историци, пред руското общество. Гогол е единствената фигура в нашата литература, която, макар за него и да са събрани всички, най-дребните факти, да са намерени и класифицирани всички писма и бележчици, да са издадени обширни лични спомени, си остава абсолютно тъмен за нас, абсолютно непроницаем – след близо половинвековните ни усилия. За него никой нищо не знае, нито може да го разбере. И всички са съгласни с това, толкова очевидно и общопризнато е то. Фактите – до един явни, а същността им – тайна за всички. Липсва именно ключът за разгадаването на Гогол… Докато например Пушкин и без ключ си е ясен; за него никой не си е задавал въпроси и не е търсел отговори, Лермонтов и Чаадаев също са обясними. Забележителното за Гогол е не само че не го разбират, но и че всички усещат в него присъствието на необяснимото; и то не само сега, но винаги, открай време…
Неповторим реалист и неповторим фантаст!
Неповторим изразител на руската народна душевност, неин патетичен апологет, защитник, “пророк”! Какви мисли е изрекъл само за руския език, за “безпогрешното руско слово”, когато го е сравнява с немския, с френския език! Това вече наистина не е преструвка. Но сигурно не се е преструвал и когато е казал: “Рим е моята родина.” Онзи Рим на всичко най-папско, ксендзовско, което открай време е било най-върлият враг на православието и на руския народен дух.
Човек се пита какво е това. И не може да си отговори – то е необяснимо.
Какво е мислел великият художник, докато е живеел в Рим? В онзи някогашния Рим, за който Херцен ни е оставил своите кратки и многозначителни бележки, за който от време на време ни споменават Вл. Соловьов и К. Леонтиев, за който ни предлага няколко изключително силни редове Башкирцева в своя “Дневник”; онзи Рим, който остава неразгадан за туристи и за повърхностни наблюдатели. Забележително е, че още преди да замине, Гогол написва своя “Рим”. А това значи, че той го е предчувствал; че заминава не за някаква terra incognita, не със затворени очи и по хрумване, а че поема като пилигрим, който се води от “открило му се видение”, от прозрение, свързано с негови блянове, догадки, размисли и предчувствия.
Пристига. И гледа. И вижда. И си спомня своята родина. И пише “Мъртви души”.
“С моя смях горчив ще се посмеят” – това не е само епитафията, изсечена върху надгробния му паметник в Москва, то е епиграф към цялата му биография. След онзи кратък период, когато за забава и възхита на цяла Русия бе създал малоруските си разкази, Гогол си “пробва перото” със своите петербургски повести. “Миргород” и “Петербург” – така бихме могли да обобщим творчеството му преди “Мъртви души”.
Това вече беше Русия, Русия в цялата є голота. Един от най-добрите немски критици отбелязва, че първите глави на “Мъртви души” са абсолютно равноценни на творенията на някой елински гений. Онова, което древните гърци са постигали с мрамора, Гогол е постигал със словото: изваял е фигури, тъй универсални, вечни, тъй безупречни, както аполоновците и зевсовете на Фидиевци и Праксители. “Който си спомня някогашния германски бит – завършва немският критик, – той, четейки Гогол, вижда образите не само на руските чиновници и помешчици, но и своите германски сънародници, които само говорят на немски език, но са със същата душа, същите представи и живот. Тази книга е не само староруска, но и старогерманска.”
Аполон и Плюшкин – какво сравнение!…
От Аполон до Плюшкин – какво падение!…
Първите руски думи, които чух на граничната митница – разказва Гогол на своите московски приятели, – бяха думите, с които един митничар се обърна наставнически към своя колега: “Имай уважение към началството.” Гогол не добавя нищо, нито пояснява…
И отново забързва занякъде. Потегля към Иерусалим. Не можем да не отбележим обаче, че за Иерусалим не ни е оставил никакви бележки, никакви спомени, няма и следа дори от някакви впечатления. Все едно че е разгледал Шклов и Сорочин. Това също е една от поразителните загадки на личността и на биографията му.
После някак без болест се разболява… Само се моли и пости, та насмалко сам не се затрива от глад и пост.
И като бляскаво автобиографично признание чуваме да звучат следните редове от младежката му повест – от годините, когато все се смее, но дълбоко в душата си е вече толкова стар:
“Седи си отшелникът самотен в пещерата пред кандилото и не вдига очи от своята книга. Минали са много години, откакто се е заключил тук, в тази пещера; сковал си е дървен ковчег и спи в него, той му е постеля. Затвори светият старец книгата и взе да се моли”…
Дотук е едното лице на Гогол. Това е Гогол от “Преписката с приятели” Гогол – в едната поредица от спомени за него, но само в едната.
Ето го другото му лице:
“Изведнъж нахълта някакъв човек със страшен, поразяващ вид. Светият отшелник се изуми за пръв път и отстъпи назад, като го видя. Човекът трепереше като трепетликов лист, очите му се бяха изкривили диво и страшният огън на уплаха се сипеше от тях.
– Моли се, отче, моли се! – извика той отчаяно, – моли се за душата ми, загинала е!
Отшелникът се прекръсти, извади книгата, разтвори я, но с ужас се стъписа и я изтърва:
– Не, грешнико нечуван! Не се надявай на милост. Махни се, не мога да се моля за теб.
– Кааак!? – изрева грешникът.
– Виж: свещените букви на книгата се наляха с кръв…”
Това са същите думи, същите звуци, тонът на звуците, които четем в писмата на Гогол до старците от Оптинската обител, които казва на свещеник Ржевски, на отец Матвей; и накрая с тръпката именно на тази уплаха са изпълнени последните месеци и дни на Гогол преди смъртта му. Това е негово лице!
Ето ги двете му лица, събрани в един човек, в един живот, в една съвест, която, уви, се гърчи пред лицето на Бога и изгаря гръдта на този човек! Само ако се замислим над това, можем да разберем защо още невръстен юноша пише той своите “Записки на един луд”, които завършва с изтръгналото се от гърдите му: “Майчице мила, къде си да пожалиш горкия си син?”
И онази заключителна фраза от комичното скарване между Иван Иванович и Иван Никифорович:
“Скучно е на този свят, господа.”
За Гогол всичко е било скучно. Навсякъде е било скука. От скука заминава за Рим, после за Иерусалим; пък и в Русия не е могъл дълго да стои на едно място; все скита ли скита, вечно пътува по тогавашните невъзможни пътища с някое от тогавашните невъзможни возила, най-вероятно с “бричка”.
Три неща – геният му, отношението му към нашата действителност и отношението му към световната история – изплитат неговата личност.
Геният – неговият талант на пластик, словесният му дар, дивното му наблюдателно око – той си го има по рождение. Той е елмазът, заложен в него. Тук няма какво да се размишлява и да се разгадава. Това явление е просто: “Такъв се е родил”…
Но елмазът, острият ръб може да се обърне така, а може и иначе; да освети едно или съвсем друго. Зоркото око също може да се взре в едно или в друго съвсем противоположно нещо; и едното, и другото ще бъдат истинни и достоверни, но различието в резултата, в ефекта върху читателя ще е несъпоставимо. Толстой също няма слабо око, но в обществото от почти същата епоха той съзира “Война и мир”, а Гогол “Мъртви души”.
И така тайната е: Защо острият ръб на Гоголевия гений е обърнат към света така, а не иначе? Защо “със смях горчив ще се посмеят”?… Ние виждаме в нещата онова, което искаме да видим. Във всички случаи съзираме в тях истината, но освен нея – и собствената си любов. Зрителят, художникът, романистът, поетът са все световни “ловци” и всеки преследва “любимия си дивеч”… Дали нещата ще бъдат осветени патетично, възторжено лирично или по унищожителен начин всъщност е въпрос на вкус. Един обича “горчиви билки”, друг – “сладки корени”… Гогол си беше избрал “горчивите билки” и цял живот пасеше из горчиви поляни. И тук, дори да не сме намерили разковничето на неговата душа, все пак може би се приближаваме до онова кътче, където се крие загадката. Може никога да не намерим ключа от здраво заключената стаичка, но все пак ще знаем, че “някъде тук е заключено нещо много важно”. Което все пак е нещо.
Той живя в Рим. Но в Рим написа “Мъртви души”. Черна перла на бял фон. Гогол избра най-ослепителния фон (според неговите представи, а може би – илюзии), за да положи отгоре му най-черната перла. Той спря окото си на кубето на “Св. Петър”, на арката на Тит, където са изобразени триумфите след превземането на Иерусалим, на Колизея, но през тях, през тяхната призма продължаваше да вижда Попришчин, Акакий Акакиевич и цялото родно чиновничество…
Иерусалим пада. Тит влиза в Рим… “Имай уважение към началството”, както бил казал митническият чиновник. Микеланджело изографисва Сикстинската капела; Акакий Акакиевич най-сетне се научава да преписва канцеларските бумаги, без да ги покапва.
“О, Русийо! Накъде си се устремила?”
И наистина накъде ли се е устремила тя с Акакий Акакиевич, с Клейнмихел, с Попришчин и със симпатичните щерки на градоначалника…
“О, Анунциата”... пише Гогол, а си спомня за майката и за нейната дъщеря – и двете влюбени в Хлестаков.
“О, не поливайте главата ми със студена вода – вика той от името на Попришчин, но и от свое име. “Майчице мила! Къде си да пожалиш горкия си син?”; това е “майчицата” на Попришчин, но и “майчицата” – тоест Русия – на Гогол.
Като нажежени клещи разкъсват и дърпат на различни страни сърцето му и изконните идеали – не, изконната действителност, действителността на преживения, изживения живот, чиито паметници бе видял той край бреговете на мътния Тибър, – и цялата нищожност на Николаевската епоха:
“Мундири с кантове, пагони и петлици…”
Главното е тази нищожност. И то онова, което според замисъла на нейните създатели и вдъхновители никога няма да приключи. Епохата е стабилна, непоклатима. Русия е начело на хоровод от държави. Кримските мълнии още не са затрещели. Гогол умира преди тях. Небето е ясно. Не е избистрено докрай. Но кое е “избистреното”?
“Мундири с кантове, пагони и петлици…”
О, мъртви души! – как естествено се изтръгва от душите този вик.

Гогол е бил изпълнен с такъв напиращ идеализъм, с такава жажда за идеал, и то непременно всемирен, който да може да насити със смисъл живота на цялото човечество, да го обедини в името на този смисъл, на една обща цел – че би бил подходящ… я за ролята на Петър Пустинник, проповядващ кръстоносен поход, я за ролята на папа и баща на народите, я – ако вземем руската история и застанем по-близо до руската действителност – за ролята на някой мечтател анархист, готов да осъществи в руския Север мечтата за халдейския Едем… Нещо като възторжения мечтател Кирилов от “Бесове” на Достоевски. Но Бог не бе надарил Кирилов с литературен талант и той умира неизвестен, без да остави никаква следа, изгаря в своите мечти и печалните си блянове. А на Гогол е дал огромен дар, чудовищна сила, макар и събрана в малък инструмент – перото. С фанатизма на Попришчин, изтормозен от лекарите, Гогол излива върху отечеството си своята огромна мастилница и удавя в синята течност “тройката”, чиновничеството и Клейнмихел, изпоцапва всички мундири и прави буквално на парчета цялото царство, тъй добре сковано до първата половина на ХIХ век.
Това е, което може да се разбере на рационално равнище за феномена Гогол. За по-дълбоките, подводни течения на душата му не можем и да гадаем. Дали например не го е занимавала мисълта: “Откъде ли са се взели всички тези мъртви души? Защо ли е тъй мъртва, обзета от такова безветрие, повърхността на руското море?” И дали не е свързвал всичко това с известните първоначални устои, на които се е крепяло винаги всичко в Русия и които той самият беше възпял в “Булба” и в народните малоруски разкази? На тази мисъл ни навежда фактът, че той нарече Рим “родина на душата ми”, а за казаците, православието и Русия Рим бе приблизително същото, което за киевските бабички е “Голият връх”. Натам ни насочва и фактът, че нищо не е казал, нито е записал като впечатление от светите места, сякаш действително е бил отскочил до Шклов. Но ако душата на Гогол са тревожили, дори под формата на смътни предчувствия, онези догадки, раздвижили по-късно толкова силно такива умове като Вл. Соловьов или нашите нихилисти от рода на Бакунин (“световна анархия”), то той, благонравният син на своите родители , грижовният батко на сестричките си и накрая – патриотът, искрено вярващ някога, че руската “тройка” е способна да прегази всичко – е трябвало да усети в душата си онзи ад, онази “греховност”, онова невъзможно да се изкупи престъпление пред родната земя, което именно го тласнало към конвулсиите от последните му години, към “Авторска изповед” и “Кореспонденция с приятелите”, към молитвата, покаянието, поста и пълното подчинение на собственото “аз” пред ограничения, закостенял ум и желязната воля на отец Матвей от Ржев. Още Достоевски бе отбелязал, че “мечтата на беса е да се въплъти в седемпудова еснафка и да пали восъчни свещи”. Твърде спокойно. Достоевски го е казал във водевилен стил. Но същото може да се мисли и в трагичен стил. При Гогол, изглежда, се е получило същото, само че в трагична светлина, трагична до смърт…
И все пак въпреки всички тези възможни обяснения Гогол си остава тъмен и тъмен. Всички обяснения, така да се каже, самата обяснителност като подход са погрешни, защото са рационални… Тук колкото по-обяснимо и “по-разумно” е всичко, толкова то е по-далеч от действителността, която всъщност не е разумна, а мътна, тъмна. Гогол очевидно е бил болен или много е страдал, но не от дребните пороци, които му се приписват и от които нищо особено не следва, както е добре известно на медиците. Ранното авторство на “Записки на един луд” толкова правдоподобно съчинение, ни показва, че изобщо стихията на безумието му е била позната… При неговия остър ум и постоянна наблюдателност, при неговия интерес към действителния живот – докато всички форми на умствено разстройство са свързани преди всичко с пълна апатия към реалната действителност – най-правдоподобно е да предположим, че болката и страданието, предполагаемият душевен хаос и дезорганизация са минали не през ума му, а през съвестта и волята му… Тук ще да е имало някакъв заплетен възел и тук ще е скрит главният “хикс”, който ние по никакъв начин не можем да решим.

1919 г

Василий Розанов

  << >>
Начало : За нас : Вашето мнение : Защита на личните данни : Защита на авторските права : За рекламодатели
Галерии : Атлас : Таблици : Мерни единици : Хроника на човечеството : Статистика
Игра : Най-четено : На днешния ден : Личност на деня
Книгоиздателска къща Труд  Сирма Груп  Сирма Медия   Със съдействието на: Oracle Българска телекомуникационна компания