Начало    За нас    Вашето мнение   
 
Енциклопедии Речници Библиотека За студента За ученика За най-малките
 Търсене
 Разглеждане по:
Заглавия
Автори
Категории
 


Черната стрела
Пролог. Всеотмъщаващия Джон
Книга първа. Двете момчета
  
Виж още:
Детска литература /Романи
Преводна художествена литература /Британска литература /Романи
Черната стрела
Автор:
Стивънсън, Робърт Луис

Пролог. Всеотмъщаващия Джон

Един следобед към края на пролетта камбаната на Тънстолския замък зазвъня по необичайно време. Далеко и близо в гората и из нивите покрай реката хората започнаха да напускат работата си и забързаха към мястото, отгдето идеше звукът, а в самото селце Тънстол неколцина бедни селяни се бяха събрали и се чудеха какъв ли е тоя призив.
По онова време, при царуването на стария крал Хенри Шести1, селцето Тънстол изглеждаше горе-долу както и днес. Из дългата зелена долина, която се спускаше плавно към реката, бяха пръснати двайсетина къщурки с тежки дъбови порти. Пътят минаваше по мост, изкачваше се на отсрещния бряг, губеше се в покрайнините на гората, а оттам продължаваше към крепостта и Холиудския манастир. Насред селото се издигаше черквата, заобиколена от тисови дръвчета. Зелени брястове и едва раззеленили се дъбове увенчаваха склоновете и затваряха отвред кръгозора.
На една могилка до самия мост имаше каменен кръст; около него се бяха събрали селяните – пет-шест жени и един висок мъж в проста червеникава риза – и се чудеха какво ли вещаеше камбаната. Преди половин час през селцето мина вестоносец, който толкова бързаше, че не посмя да слезе, а направо от седлото изпи пред пивницата паница ейл2; той не знаеше какво щеше да става; донесъл бе само запечатани писма от сър Даниъл Брекли до сър Оливър Отс, енорийския свещеник, управляващ крепостта в отсъствието на господаря.
Чу се конски тропот и скоро откъм гората и по кънтящия мост препусна младият господар Ричард Шелтън; сър Даниъл беше негов настойник. Той поне би трябвало да знае какво става, затова го повикаха и замолиха да им обясни. Конникът дръпна поводите и спря на драго сърце; беше младеж под осемнайсет години със сиви очи и загоряло от слънцето лице, с палто от еленова кожа с черна кадифена яка, със зелена качулка на главата и огромен арбалет на гърба. Вестоносецът бе донесъл, както изглежда, важни новини. Предстоеше битка. Сър Даниъл бил поръчал незабавно да тръгнат за Кетли всички, които могат да стрелят с лък или да въртят алебарда; който не отидел, щял да си навлече жестоката му омраза. Но и Дик не знаеше с кого щяха да се бият, нито къде щеше да бъде битката. Скоро щял да дойде самият сър Оливър, а Бенет Хяч, който щял да предвожда дружината, обличал вече бойните си доспехи.
– Ще се разори хубавата земя – каза една жена. – Щом бароните воюват, селяните трябва да ядат корени.
– Не – отговори Ричард, – всеки, който тръгне, ще получава по шест пенса дневно, а стрелците – по дванайсет.
– Ако са живи – възрази жената, – може и да получат, ала какво ще стане, ако умрат, господарю?
– Няма по-добра смърт от тая да умреш за законния господар – отвърна Дик.
– Аз нямам законен господар – обади се мъжът с ризата. – Преди време бях с уолсингъмовци; всички покрай Брайерлейския път бяхме с тях до по-ланското Сретение Господне3. А сега трябва да вървя с Брекли! И всичко все по закон. Редно ли е това? Какъв ми е сър Даниъл, какъв ми е сър Оливър... дето разбира повече от закон, отколкото от чест... Мой законен господар е само клетият крал Хари Шести, Бог да го благослови... горкият, дето не може да различи дясната си ръка от лявата.
– Зъл ти е езикът, приятелю – отговори Дик, – щом злословиш така и за твоя добър господар, и за нашия крал. Крал Хари, Бог да го поживи, е пак с ума си и ще подреди всичко мирно и тихо. А колкото до сър Даниъл – много си храбър зад гърба му. Няма да те издам, но стига си приказвал!
– Не казвам нищо лошо за вас, млади господарю Ричард – отговори селянинът. – Вие сте още момче, а когато пораснете, ще видите, че джобът ви е празен. Едно ще кажа още: Господ да е на помощ на сър Даниъловите съседи, а Светата Дева да закриля тези, на които той е настойник.
– Клипсби – скастри го Дик, – честта не ми позволява да слушам такива приказки. Сър Даниъл е мой почитан господар и настойник.
– Слушайте, можете ли да ми разгадаете една гатанка? – отвърна Клипсби. – На чия страна е сър Даниъл?
– Не зная – промълви Дик и се поизчерви, защото в ония смътни времена настойникът му минаваше непрестанно ту към едната, ту към другата страна и всяка измяна увеличаваше богатството му.
– Ха – изсмя се Клипсби. – Явно никой не знае. Защото той си ляга ланкастърец, а се събужда йоркист.
В същия миг мостът закънтя от конски тропот; всички се обърнаха и видяха, че към тях препуска Бенет Хяч – строг и мрачен мургав мъж с посивели коси, въоръжен с меч и копие, със стоманен шлем и с кожено палто. Той беше важна личност по тия места, дясна ръка на сър Даниъл в мирно и във военно време, а сега по благоволение на господаря си бе определен за стотник4.
– Клипсби – извика той, – бягай към крепостта и изпращай нататък всички безделници. Боуър ще ти даде кожена ризница и шлем. Трябва да тръгнем, преди да тръбят за затваряне на портите. И внимавай, сър Даниъл ще нареди добре тоя, който остане последен. Хубаво внимавай! Знам какъв негодник си. Ненс – добави той към една от жените, – в града ли е старият Апълярд?
– Не – отговори жената, – сигурно е на нивата си.
Тогава хората се пръснаха; Клипсби тръгна полека по моста, а Бенет и младият Шелтън препуснаха заедно през селото и отминаха черквата.
– Ей сега ще видим стария мърморко – рече Бенет. – Той ще изгуби в мрънкане и дрънкане за Хари Пети5 повече време, отколкото трябва, за да се подкове един кон, и то само защото се е бил с французите!
Къщата, към която отиваха, беше накрай селото, сама сред люлякови дръвчета; от три страни я заобикаляше просторна ливада, която стигаше докъм покрайнините на гората.
Хяч слезе от коня, закачи поводите на оградата и тръгна с Дик към нивата, където старият войник, затънал до колене между зелките, копаеше и от време на време подпяваше дрезгаво откъс от някаква песен. Дрехите му бяха кожени, само качулката и наметката бяха от черен шаяк с алени връзки; лицето му имаше цвят и бръчки на орехова черупка, но старческите сиви очи бяха ясни и зрението им не бе отслабнало. Било че недочуваше, било че му се струваше недостойно за някогашен стрелец от битката при Азенкур6 да обръща внимание на такива дреболии, той не изглеждаше развълнуван нито от тревожния камбанен звън, нито от приближаването на Бенет и на момъка, а продължаваше упорито да копае и да писука със слабия си треперлив глас:

        О, мила моя, когато съм далеч,
        моля ти се, спомни си за мен!

– Ник Апълярд – извика Хяч, – сър Оливър те приветства и ти заповядва да тръгнеш още тоя час да поемеш командата в крепостта.
Старецът вдигна глава.
– Бог да ви закриля, господари! – каза той, като се засмя. – А къде отива господарят Хяч?
– В Кетли заедно с всички, на които можем да намерим коне – отговори Бенет. – Изглежда, че ще има битка, и лордът иска подкрепление.
– Така ли? – възкликна Апълярд. – А колко души ми оставяте?
– Шестима яки мъже и сър Оливър в добавка – отговори Хяч.
– Няма да опазим крепостта – каза Апълярд, – тия хора не стигат. За да сме сигурни, трябват четирийсет души.
– Та нали затова идваме при тебе, стари мърморко! – отвърна Бенет. – Кой друг би могъл да задържи крепостта с толкова хора?
– Така е, почне ли да ви стяга, сещате се за вехтите обуща – отвърна Ник. – Ни един от вас не умее нито да язди, нито да върти алебарда, а колкото до хвърляне на стрела – архангел Михаил да ви е на помощ! Ако старият Хари Пети възкръсне, би ви оставил да стреляте по него срещу фартинг7 за стрела.
– Не, Ник, и сега има хора, които умеят да опъват лъка както трябва – каза Бенет.
– Да опъват лъка, както трябва ли! – извика Апълярд. – Добре де! А кой ще хвърля стрела, както трябва? За тая работа се искат око и глава на раменете! Слушай, Бенет Хяч, докъде според теб трябва да стигне една добре хвърлена стрела?
– Амии... – подхвана Бенет, като се поогледа, – да речем, оттук до гората.
– Да, разстоянието е длъжко – каза старецът, като се обърна да погледне през рамо, после сложи ръка над очите си и загледа втренчено.
– Какво се взираш? – запита Бенет и се позасмя. – Да не видя Хари Пети?
Старият боец продължи да гледа мълчаливо към хълма. Слънцето бе огряло ливадите по склона, където пасяха няколко бели овце, наоколо владееше пълен покой, нарушаван само от далечния камбанен звън.
– Какво гледаш, Апълярд? – запита и Дик.
– Птиците – каза Апълярд.
И наистина над гората, там, където тя се спускаше като език в ливадите и завършваше с два яркозелени бряста, на хвърлей стрела от нивата, в която стояха тримата мъже, ято птици прелиташе неспокойно и безредно.
– Е? Какво ги гледаш? – каза Бенет.
– Ех че те бива за войник, Бенет. Та птиците са най-добрият патрул; из горски местности те са първите бойни вестоносци. Виждаш ли, ако бяхме тук на лагер, сигурно някои стрелци можеше да ни издебнат, а ти нямаше и да се досетиш!
– Старо дрънкало – каза Хяч, – най-близките стрелци са сър Даниъловите в Кетли; тук ти си в безопасност като в лондонската кула, а плашиш хората заради няколко синигера и врабчета!
– Виж го ти! – позасмя се Апълярд. – Колко негодници биха дали да им отрежат и двете уши, стига да улучат със стрелата си някого от нас! Кълна се в свети Михаил, човече, нас ни мразят като порове.
– Вярно, че мразят сър Даниъл – отговори малко по-смирено Хяч.
– Така я, мразят сър Даниъл, мразят и всички, които му служат – каза Апълярд, – а на първо място мразят Бенет Хяч и стария Никълс стрелеца. Гледай сега: ако хей там, накрай гората, има някой юначага и ние с тебе стоим срещу него, както сме застанали, кого мислиш ще си избере?
– Обзалагам се, че теб – отговори Хяч.
– Аз пък обзалагам наметалото си срещу кожен колан, че ще избере теб! – извика старият стрелец. – Ти опожари Гримстън, Бенет, а това, господарю, няма да ти простят. Колкото до мен, ако е рекъл Господ, скоро ще бъда на по-добро място, дето няма да ме стигне ни стрела, ни меч, ни каква да е хорска злина. Аз вече съм стар човек и веднага си отивам у дома, а ти, Бенет, ще останеш тук да чакаш гибелта си и ако не те обесят, преди да стигнеш моите години, значи истинската синя английска кръв вече е мъртва.
– Ти си най-опърничавият стар глупак из Тънстолската гора – отвърна Хяч, явно раздразнен от тия заплахи. – Върви си вземи оръжието, преди да дойде сър Оливър, и остави малко дрънкането. Ако си говорил толкова много с Хари Пети, ушите му сигурно са звънтели повече от джоба му.
Във въздуха като огромен стършел бръмна стрела, която прониза стария Апълярд между плещите, и той падна по очи между зелките. Хяч изписка пресекливо и подскочи; после изтича приведен да се скрие в къщата. В това време Дик Шелтън, клекнал зад един люляк и опрял о рамо лъка си, се прицелваше към гората.
Ни един листец не мръдваше. Овцете си пасяха спокойно; птиците бяха накацали по дърветата, старецът лежеше с цял аршин стрела в гърба, Хяч се криеше зад ъгъла, а Дик, готов за стрелба, бе клекнал зад люляковия храст.
– Виждате ли нещо? – извика Хяч.
– Ни една вейка не помръдва – отвърна Дик.
– Мисля, че е срамота да го оставим така – каза Бенет, като тръгна колебливо с пребледняло лице. – Гледайте към гората, господарю Шелтън, хубаво гледайте! Господ да ни е на помощ! Добър изстрел е бил!
Бенет изправи стария стрелец на колене. Той беше още жив, лицето му се гърчеше, очите се затваряха и отваряха неволно, а лицето му имаше ужасния грозен израз на страдащ човек.
– Чуваш ли ме, стари Ник? – запита Хяч. – Имаш ли някое последно желание, преди да заминеш, братко?
– Извади стрелата и ме остави да умра, за Бога! – простена задъхано Апълярд. – Оставям вече старата ни Англия... Извади я!
– Господарю Дик – рече Бенет, – елате насам да издърпате стрелата. Клетият грешник иска да умре.
Дик остави лъка си, дръпна с все сили стрелата и я измъкна. Бликна струя кръв; старият стрелец пропълзя малко, призова още веднъж Бога и издъхна. Коленичил между зелките, Хяч се помоли горещо за спасението на отлетялата душа. Но личеше, че мисълта му е раздвоена, защото, докато се молеше, не отделяше поглед от оня край на гората, отгдето бе дошла стрелата. Като свърши молитвата, той се изправи, свали металната ръкавица и изтри изпотеното си от страх бледо лице.
– Сега – каза той – идва моят ред.
– Кой свърши тая работа, Бенет? – попита Ричард, все още със стрелата в ръка.
– Господ знае. Из тия места има четирийсетина християни, които ние с него изгонихме от имотите и домовете им. Клетият дърдорко си плати данта, а не след много може би и аз ще платя своята. Сър Даниъл я кара съвсем без милост…
– Чудна стрела... – отбеляза момъкът, като разглеждаше стрелата.
– Наистина чудна – извика Бенет. – Черна и с черно перо на края! Злокобна стрела, Бога ми! Казват, че черният цвят предвещавал погребение… А, има като че и нещо писано на нея. Я изтрийте кръвта, да видим какво пише!
– “За Апълярд от Всеотмъщаващия Джон” – прочете Шелтън. – Какво ли значи това?
– Не ми харесва тая работа – отговори войникът, като поклати глава. – Всеотмъщаващия Джон! Ех, че име има тоя проклетник! А защо ли стоим тук като мишена? Хванете го за нозете, драги Шелтън, а аз ще го хвана за раменете да го внесем в къщата му. Какъв тежък удар за клетия сър Оливър; той ще пребледнее като лист и ще заповтаря молитвите си като вятърна мелница.
Вдигнаха стария стрелец и го внесоха в къщата му. Оставиха го на пода, за да не изцапат дюшека, след това се постараха да изпънат и да оправят, доколкото бе възможно, ръцете и нозете му.
Домът на Апълярд беше чист и празен – старецът бе живял сам. Един креват, покрит със синьо одеяло, скрин, голям сандък, два стола без облегало, една маса в ъгъла до камината, а по стените – лъковете и бронята на стария войник. Хяч се огледа с любопитство.
– Ник имаше пари – каза той. – Трябва да е спастрил до шейсет лири. Добре ще е да ги намеря! Когато губите стар приятел, господарю Ричард, най-добрата утеха е да го наследите. Я вижте тоя сандък. Обзалагам се на каквото щете, че там има шиник злато. Лесно вземаше Апълярд стрелецът, ала мъчно даваше, Бог да го прости. Близо осемдесет години похљди той по света и все прибираше, а сега лежи по гръб и нищо вече не му трябва. Но ако знае, че имането му е в ръцете на добър приятел, все ще му е по-весело на небето…
– Остави, Хяч – каза Дик, – имай уважение към незрящите му очи! Нима ще ограбиш мъртвец? Ами че той може да скочи!
Хяч се прекръсти няколко пъти, но тъй като си бе възвърнал вече самообладанието, не беше лесно да го отклониш от това, което веднъж бе намислил. Той щеше да разбие сандъка, ако вратата не бе скръцнала и на прага не бе застанал висок червендалест мургав мъж на петдесетина години в стола8 и черно расо.
– Апълярд! – извика още отвън новодошлият, но изведнъж замря. – Пресвета Дево! – извика той. – Бог да ни пази! Каква е тая шега?
– Зле се пошегуваха с Апълярд, отче Оливър! – отговори съвсем весело Хяч. – Пронизаха го със стрела пред вратата на дома му, а сега трябва да е вече пред вратата на чистилището. Ако хорските приказки са верни, сър, там няма да му трябват нито въглища, нито свещ.
Разстроен и пребледнял, сър Оливър отиде неуверено до единия стол и седна.
– Това е вече Божие наказание! Какъв ужасен удар! – простена той и започна да бъбри молитви.
Хяч свали набожно шлема си и коленичи.
– Слушай, Бенет – каза свещеникът, като се посъвзе, – какво означава това и кой враг го е сторил?
– Ето стрелата, сър Оливър. Вижте, на нея е писано... – каза Дик.
– Да – извика свещеникът, – скверно име! Всеотмъщаващия Джон! Достоен прякор за еретик. А при това и черна, като за прокоба! Не, господа, тази проклета стрела не ми харесва. Но по-важно е да обмислим нещата. Кой може да е? Помисли, Бенет! Кой от многобройните ни зложелатели може така дръзко да ни предизвика? Симнел ли? Много се съмнявам. Уолсингъмовци? Не, те не са толкова престъпни; освен това се надяват да ни завладеят и управляват, когато времената се променят. Остава Саймън Мелмсбъри. Какво мислиш, Бенет?
– А какво ще кажете за Елис Дъкуърт, сър? – отвърна Хяч.
– Не, Бенет, никога! Не, не и той – отсече свещеникът. – Никое въстание, Бенет, не започва отдолу – всички здравомислещи летописци ще го потвърдят. Бунтът върви всякога от горе на долу; когато Том, Дик и Хари9 грабнат алебардите, поогледай се да видиш за кой лорд е изгодно това. Сър Даниъл мина сега пак на страната на кралицата и е зле гледан от партията на Йорк. Оттам е дошъл ударът, Бенет, макар и да не зная още с чия помощ. Но оттам тръгва тая пакост...
– С ваше позволение, сър Оливър, не сте прав – прекъсна го Бенет. – Главините из тия места са така нажежени, че отдавна надушвах пожар. Надушваше го и клетият грешник Апълярд. А хората, да прощавате, толкова ни мразят, че за да се разбунтуват, не им трябва нито Ланкастър, нито Йорк. Да ви кажа правото, вие, Божият служител, и сър Даниъл, който все върви, накъдето духа вятърът, мнозина ограбихте, а немалко пребихте и избесихте. Понякога ви потърсваха сметка, но не зная как излизахте всякога по-силни от закона и мислехте, че работата се е свършила с това. Прощавайте, сър Оливър, ала ограбеният и битият спотайват гнева си и един ден, когато нечистият ги подтикне, ще грабнат лъка си и ще ви забият някоя стрела, дълга цял аршин.
– Не, Бенет, грешиш. И би трябвало да се радваш, ако те поправят – каза сър Оливър. – Ти, Бенет, си дрънкало, бърборко, кречетало, устата ти зее от ухо до ухо. Посвий я, Бенет, посвий я!
– Няма да продумам вече. Нека бъде по вашему – врътна се обиден наемникът.
Свещеникът стана и извади от окачената на шията си кесийка с восък, свещица, кремък и огниво. И Хяч трябваше с неудоволствие да наблюдава как свещеникът сложи печата на сър Даниъл върху сандъка и скрина; след това тримата мъже се измъкнаха плахо от къщата и се качиха на конете си.
– Време е да тръгваме, сър Оливър – рече Хяч, докато му помагаше да се качи.
– Така е, Бенет, но работите се промениха – отговори свещеникът. – Апълярд, Бог да го прости, няма да командва вече гарнизона. Затова ще оставя теб, Бенет. В тия дни на черни стрели трябва да се опра на верен човек. “Стрела, летяща денем”, както е казано в Евангелието... не помня какво беше по-нататък. Аз съм малко нехаен свещеник, премного съм затънал в мировото. Да тръгваме, Хяч. Конниците сигурно вече са в черквата.
Те препуснаха по пътя; вятърът духаше откъм гърба им и развяваше расото на свещеника; зад тях почнаха да се издигат облаци, които закриваха залязващото слънце. Минаха покрай три усамотени къщурки на селцето Тънстол и веднага след завоя се озоваха пред черквата. Десетина-дванайсет къщи се гушеха непосредствено около нея, а зад черковния двор почваха ливадите. Пред вратата за гробището се бяха събрали двайсетина души, някои вече на седлата, други пред конете си. Конете и оръжията им бяха най-разнообразни – едни бяха въоръжени с копия, други с алебарди, трети с лъкове; някои бяха на коне, по които още не бе засъхнала калта от нивите, защото тия хора бяха утайката на селото – по-добрите бойци и коне бяха вече заминали със сър Даниъл.
– Не сме я свършили зле, слава на Холиудския кръст! Сър Даниъл ще бъде доволен – каза свещеникът, като броеше наум войниците.
– Кой е там? Стой, ако не си враг! – викна в същия миг Бенет.
Някой се промъкваше между тисовите дръвчета в черковния двор; като чу гласа, той престана да се крие и хукна с все сили към гората. Застаналите край вратата, които досега не бяха забелязали непознатия, трепнаха и се пръснаха. Слезлите от конете се метнаха на седлата, другите се втурнаха да го гонят, но тъй като трябваше да заобиколят осветената земя – черквата и гробището, – скоро разбраха, че жертвата ще им убегне. Псувайки гръмко, Хяч направи опит да се прехвърли през оградата, но конят му отказа да скочи и преметна ездача на земята. При все че веднага скочи и улови животното за юздата, Хяч изгуби доста време, през което беглецът ги бе изпреварил толкова много, че нямаше никаква надежда да го заловят.
Най-разумно бе постъпил Дик Шелтън. Вместо да се втурне в напразно преследване, той свали арбалета от гърба си, опъна го, постави стрела и щом видя, че другите се отказват от преследването, запита Бенет да пусне ли стрелата.
– Стреляй! Стреляй! – завика яростно и неочаквано кръвожадно свещеникът.
– Гледайте да го улучите, господарю Дик – каза Бенет. – Повалете го като зряла круша!
Беглецът трябваше да направи само няколко скока още, за да бъде в безопасност, но ливадата се издигаше сега доста стръмно като хълм и човекът не можеше да бяга толкова бързо. Тъй като вече се смрачаваше и той криволичеше, не беше лесно да се прицелиш в него. Докато насочваше лъка си, Дик почувства жал към жертвата и почти си пожела да не го улучи. Стрелата отлетя. Човекът се препъна и падна. Хяч и преследвачите нададоха радостни викове. Но бяха прибързали. Мъжът се изправи леко, размаха подигравателно шапка за сбогуване и изчезна в покрайнините на гората.
– Чумата да го тръшне! – извика Бенет. – Разбойнишки нозе има и умее да тича, Бога ми! Но все пак го ранихте, господарю Шелтън; само как се изплъзна, добро да не види дано!
– А за какво се е въртял около черквата? – запита сър Оливър. – Боя се, че е било за пакост. Клипсби, слез от коня, драги, и прегледай внимателно между тисовете.
Клипсби отиде, а след малко се върна с някаква хартийка в ръка.
– Тази книжка беше забодена на вратата на черквата – каза той, като я подаде на свещеника. – Нищо друго не намерих, отче.
– Кълна се в могъществото на Бога – извика сър Оливър, – това вече е светотатство! Да го стори кралят или лордът – може! Ала всеки скитник в зелена риза да забожда хартии по черковната порта... Не, това си е цяло светотатство; а колко хора са били изгаряни за далеч по-малки престъпления! Но какво пише тук! Много бързо се смрачи. Драги Ричард, твоите очи са млади, прочети ми, моля ти се, това писание.
Дик Шелтън взе хартийката и прочете на глас няколко нескопосано римувани стиха, написани неграмотно с едри букви. В малко поправен вид те гласяха:

        В колана си имам четири черни стрели, 
        четири за мъките, от мене преживени,
        четири за четиримата злодеи,
        които са ме мъчили често.
        Едната излетя и улучи –
        старият Апълярд умря.
        Втората е за мастър Бенет Хяч,
        изгорил Гримстън до основи.
        Третата е за сър Оливър Отс,
        прерязал на сър Хари Шелтън гърлото.
        Сър Даниъл, за тебе е четвъртата.
        Това ще е за нас прекрасна забава.
        Всеки от вас ще има своя дял –
        по една черна стрела за всяко черно сърце.
        Коленичете да се помолите:
        вие сте мъртви разбойници до един.
        Всеотмъщаващия Джон 
        от зелената гора
        и веселата му дружина

“Освен това имаме още стрели и здрави въжета за другите ви привърженици”.

– Где се дянаха милосърдието и християнската благост! – извика отчаяно сър Оливър. – Лош е тоя свят, господа, и от ден на ден става все по-лош. Кълна се в Холиудския кръст, че и с дело, и с помисъл съм неповинен като некръстен младенец в убийството на добрия рицар. Пък и никой не му е прерязвал гърлото; и това не е вярно, живи са още някои достоверни свидетели, които могат да го докажат.
– Няма полза от това, отче – каза Бенет. – И тия приказки са съвсем неуместни...
– Не, Бенет, не е така – отговори свещеникът. – Трябва да докажа невинността си. Нямам намерение да бъда убит по погрешка. Ще искам от всички да докажат, че съм чист в тая работа. Аз дори не бях в замъка по онова време. Бяха ме изпратили някъде с поръчение преди девет часа...
– Сър Оливър – прекъсна го Хяч, – щом не ви е угодно да прекъснете тази проповед, ще взема други мерки. Гоф, тръби за езда!
Докато тръбачът тръбеше, Бенет се доближи до смаяния свещеник и му прошепна гневно нещо на ухото.
Дик Шелтън забеляза как свещеникът го погледна за миг изплашено. Младежът имаше защо да се замисли: все пак сър Хари Шелтън му беше баща. Ала Ричард не продума, нито промени лице.
Хяч и сър Оливър обсъдиха набързо промененото си положение; накрая решиха да оставят десет души не само за гарнизон в крепостта, но и за охрана на свещеника при завръщането му през гората. А тъй като и Бенет щеше да остане, командването на подкреплението за сър Даниъл бе поверено на младия господар Шелтън. Нямаше друг избор. Хората от отряда бяха тъпи, прости и неопитни в бой, а Дик беше не само обичан, но и смел и разумен не според годините си. При все че бе израснал в такъв затънтен край, той се бе научил от сър Оливър на четмо и писмо, а от Хяч – да върти оръжие и да командва. Бенет всякога бе любезен и услужлив към Дик; той беше от ония хора, които са безмилостни като смъртта към враговете, но – макар и грубовато – верни и доброжелателни към приятелите си; затова, докато сър Оливър пишеше в съседната къща с бързия си красив почерк съобщение до своя господар сър Даниъл Брекли за последните случки тук, Бенет се приближи до ученика си, за да му пожелае сполука.
– Минете по най-далечния път, млади господарю – посъветва той Шелтън, – заобиколете моста, ако ви е скъп животът! Наредете на петдесетина крачки пред вас да язди някой верен човек, да ви даде знак, ако потрябва, и се движете внимателно, докато отминете гората. Ако разбойниците ви нападнат – бягайте; не бихте могли да се справите с тях. И то напред, не се връщайте тук, ако ви е скъп животът; помнете, че в Тънстол няма кой да ви помогне. И тъй като отивате в големите битки за краля, а аз оставам тук, гдето животът ми е в най-голяма опасност и само светиите знаят дали ще се видим пак на тоя свят, искам да ви дам няколко последни съвета, преди да тръгнете. Не изпускайте из очи сър Даниъл, той е несигурен човек. Не се доверявайте и на тоя хитър поп; той не е лош човек, но е под чужда заповед, оръдие е на сър Даниъл! Намерете си добър покровител там, където отивате; спечелете приятелството на силни хора. Погрижете се за тия неща. И споменавайте понякога в молитвите си Бенет Хяч. Че на света има и по-лоши слуги от него. Бог да ви помага!
– Сбогом, Хяч! – отговори Дик. – Ти ми беше добър другар и няма да забравя това.
– И още нещо, господарю – добави малко смутено Хяч, – ако оня Всеотмъщаващ Джон ми запрати някоя стрела, дайте една златна пара или една лира за нещастната ми душа, защото мисля, че не ще мина лесно през чистилището.
– Ще изпълня волята ти, Бенет – усмихна се Дик, – и не се поддавай на черни мисли, човече! Разбира се, че ще се видим пак, и то на такова място, че ще ти трябва ейл, а не молитви.
– Дай Боже, господарю Дик! А ето го и сър Оливър. Ако владееше лъка както перото, той би бил славен воин.
Сър Оливър предаде на Дик запечатан пакет с надпис: “На моя достопочитан господар сър Даниъл Брекли, рицар, да се предаде незабавно”.
Дик пъхна пакета в пазвата си, заповяда на отряда да го последва и тръгна на запад към селцето.


1 Английски крал (1422–1461, 1470–1471). При царуването му започва войната между Ланкастърската и Йоркската династия, известна под името Войната между Червената и Бялата роза.
2 Английска бира.
3 Църковен празник 40 дни след Рождество, тоест на 2 февруари.
4 Предводител на отряд от 100 войници.
5 Хенри V – английски крал (1413–1422). През 1415 г. подновил Стогодишната война (1337–1453) с Франция.
6 Село в Северна Франция, край което през 1415 г. английският крал Хенри Пети разгромява френската армия.
7 Aнглийска дребна монета, пара.
8 Лента, дълга 2,5 м и широка 8–10 см, която католическите свещеници носят през лявото рамо. В православната църква се нарича орар и се носи само от дяконите.
9 Разпространени английски имена. В преносен смисъл – простият народ.

  << >>
Начало : За нас : Вашето мнение : Защита на личните данни : Защита на авторските права : За рекламодатели
Галерии : Атлас : Таблици : Мерни единици : Хроника на човечеството : Статистика
Игра : Най-четено : На днешния ден : Личност на деня
Книгоиздателска къща Труд  Сирма Груп  Сирма Медия   Със съдействието на: Oracle Българска телекомуникационна компания