Начало    За нас    Вашето мнение   
 
Енциклопедии Речници Библиотека За студента За ученика За най-малките
 Търсене
 Разглеждане по:
Заглавия
Автори
Категории
 


Черната стрела
Книга първа. Двете момчета
Странноприемницата „Слънце” в Кетли
В тресавището
  
Виж още:
Детска литература /Романи
Преводна художествена литература /Британска литература /Романи
Черната стрела
Автор:
Стивънсън, Робърт Луис

Странноприемницата „Слънце” в Кетли

Сър Даниъл и хората му се бяха настанили за нощувка в Кетли в няколко топли и добре охранявани къщи. Но тънстолският рицар беше от ония хора, които никога не преставаха да трупат пари; и дори сега, когато му предстоеше поход, в който можеше да загине или да се обсипе със слава, до един часа през нощта той обикаляше с хората си къщите на бедните селяни, за да изтръгнат допълнително пари. Обикновено печелеше от спорни наследства; откупуваше правото на този, който имаше най-малка надежда да наследи, а след това чрез ласкателства и връзки с влиятелните лордове и приближени на краля получаваше несправедливи решения в своя полза; или ако това му се стореше много бавно, просто заграбваше спорното имение с оръжие, като се надяваше да го задържи чрез влиянието си и чрез умението на сър Оливър да извърта законите. Кетли бе именно едно от така завзетите имения, ала тук сър Даниъл все още срещаше съпротива от страна на крепостните и за да сплаши недоволните, мина с войските си именно през тоя път.
В два часа през нощта сър Даниъл седеше в странноприемницата досами огнището, защото в ограденото от блата Кетли нощем беше доста студено. До лакътя му имаше котле билков ейл. Рицарят бе свалил шлема с наличника и подпрял с една ръка плешивата си глава със сухо мургаво лице, седеше загърнат в кървавочервен плащ. В другия край на помещението дванайсетина души от хората му бяха на стража до вратата или спяха по пейките; върху един плащ на пода малко по-наблизо лежеше дванайсет-тринайсетгодишно момче. Стопанинът на странноприемница “Слънце” стоеше пред господаря.
– Слушай сега, стопанино – каза сър Даниъл, – изпълнявай само моите заповеди и за теб ще съм добър господар. Трябват ми доверени хора за управители на махалите и настоявам Адам-а-Мор да стане шериф1; погрижи се за това. Ако изберете други хора, ще е без полза и дори ще си изпатите. Ще взема мерки срещу всички, които са плащали оброк2 на Уолсингъм – в това число срещу тебе, стопанино.
– Славни рицарю – отвърна стопанинът, – готов съм да се закълна в Холиудския кръст, че плащах на Уолсингъм само по принуда. За мен уолсингъмовци са непрокопсаници и крадци, а не достойни рицари като вас. Аз искам да имам някой велик господар като вас... Да, питайте всички съседи – всеки ще ви каже, че винаги съм държал за Брекли.
– Възможно е – каза сухо сър Даниъл. – Затова ще платиш двойно.
Гостилничарят се намръщи, но в ония размирни времена такава беда можеше лесно да сполети всеки бедняк и навярно той беше доволен, че се е отървал толкова леко.
– Доведете ми оня приятел! – извика рицарят. Един от войниците въведе някакъв дрипав прегърбен старик, бледен като свещ и треперещ от блатна треска. – Как ти е името, прошляк? – запита сър Даниъл.
– С ваше позволение, господарю – започна човекът, – казвам се Кондол, Кондол от Шорби...
– Лоши работи слушам за теб, Кондол – отвърна рицарят. – Бил си изменник, негоднико, не си плащал навреме наема за земята, заподозрян си в убийството на доста хора. Такъв юначага ли си, а? Ще те вразумя аз тебе!
– Дълбокоуважаеми и достопочтени господарю – извика човекът, – станала е голяма грешка. С ваше позволение ще река, че съм беден човек и никому не съм сторил зло...
– Помощник-шерифът дава най-лоши отзиви за теб... – прекъсна го рицарят.
– Благоволете, господарю рицар – намеси се Ричард, – да приемете този пакет от сър Оливър, там всичко е подробно обяснено – и подаде писмото от свещеника. – И моля ви, побързайте да заминете за Райзинъм; по пътя насам срещнахме вестоносец, който препускаше с писмо; от него научихме, че лорд Райзинъм е обграден от далеч по-многоброен противник и е загубен без вашата помощ.
– Какво казваш? – обърна се към него сър Даниъл. – Обграден от по-многоброен противник ли? Тогава ще побързаме да си седим тук, драги ми Ричард. Както вървят работите в нашето нещастно кралство, който препуска най-полека, ще стигне най-далеко. Казват, че било опасно да се бавиш; аз пък мисля, че е по-опасно да бързаш; запомни това, Дик. Но чакай да видя най-напред какъв добитък си докарал. Хей, Селдън – викна той към един от хората си, – изнеси факла пред вратата! – сър Даниъл излезе на селската улица и разгледа под червената светлина на факлата новодошлите бойци. Не го обичаха като съсед, недолюбваха го като господар, но тези, които се сражаваха под негова заповед, го тачеха като военачалник. Решителността му, изпитаната смелост, грижите за удобствата на войниците, дори грубите му шеги се нравеха на тези юначаги в ризници и шлемове. – Кълна се в разпятието! – извика той. – Какви жалки псета! Едните – криви като лъкове, другите – тънки като копия! Слушайте, приятели, вие ще бъдете в първите редици в боя! Няма какво да ви жаля! Я виж оня стар селяк на пъстрия кон! Някой двегодишен овен, яхнал свиня, пљ би приличал на войник! Хаа, Клипсби, и ти ли си тук, стар плъх такъв? Ето от кого ще се отърва с радост! Ти ще вървиш пред всички, а на кожената ти ризница ще нарисувам мишена, та по-лесно да те улучат стрелците; ти, драги, ще ми показваш пътя.
– Ще ви показвам какъвто път пожелаете, сър Даниъл, освен пътя за отмятане от една страна към друга – отвърна дръзко Клипсби.
Сър Даниъл се разсмя с глас.
– Добре го каза – извика. – Остър език имаш, дявол да те вземе! Но ти прощавам. Селдън, погрижи се да нахранят и хората, и конете! – и се върна в странноприемницата. – Хайде, приятелю Дик, започвай. Ето ти хубав ейл и бекон. Яж, докато чета писмото – сър Даниъл отвори пакета, зачете и почна да се мръщи. Когато свърши с четенето, се замисли. А след това погледна изпитателно Дик: – А ти – подхвана той – чете ли тия жалки стихчета? – момъкът кимна утвърдително. – В тях се споменава за баща ти – продължи рицарят. – И някой хахо обвинява оня нещастен дърдорко свещеника, че е негов убиец.
– Той най-усърдно отрече – отговори Дик.
– Отрече ли? – извика рязко рицарят. – Не му вярвай. Той има дълъг език и бъбри като врабец. Някой ден, Дик, ще седна да ти разправя най-подробно всичко. Много основателно подозираха някой си Дъкуърт, но времената бяха смъртни и не можахме да получим правосъдие.
– В замъка ли стана убийството? – запита Дик с разтуптяно сърце.
– Между замъка и Холиуд – отговори спокойно сър Даниъл; но крадешком наблюдаваше мрачно и подозрително лицето на младежа. – А сега – добави след известна пауза – побързай да се нахраниш, защото ще се върнеш в Тънстол с писъмце от мен.
Лицето на Дик се помрачи.
– Моля ви се, сър Даниъл – каза той, – изпратете някой селянин! Позволете ми да взема участие в битката. Уверявам ви, че мога да се бия!
– Не се съмнявам – отговори сър Даниъл, като седна да пише. – Но тук, Дик, няма да се печели бойна слава. Ще си стоя в Кетли, докато получа сигурни указания накъде клони успехът, и тогава ще се присъединя към победителя. Не ме обвинявай в страхливост; това е само благоразумие. Нещастното ни кралство е така разкъсано от бунтове, престолът и охраната му минават толкова често от ръце в ръце, щото никой не знае какво ще стане утре. Ветрогоните и бъбриците се бият, а лорд Здрав разум си стои настрана и чака!... – с тези думи сър Даниъл обърна гръб на Дик, отиде да седне на другия край на дългата маса и започна да пише, като продължаваше да се мръщи – явно историята с черната стрела не му даваше покой.
В това време, докато продължаваше усърдно да закусва, младият Шелтън усети, че някой го побутна по ръката и зашепна на ухото му:
– Не мръдвайте, моля ви се – каза гласът, – бъдете добър само да ми кажете кой е най-краткият път за Холиуд. Моля ви, добри момко, помогнете на един отчаян клетник и му посочете вратата към спасението!
– Тръгнете покрай вятърната мелница – отговори по същия начин Дик – и пътят ще ви изведе до лодкаря, който превозва през Тил; там ще питате пак – и продължи да яде, без да обърне глава. Но с крайчеца на окото си видя как момчето, на което слугите викаха “господаря Джон”, се измъкна крадешком от стаята. “Виж го ти!, помисли си Дик. Не е по-голям от мене, а ме нарече “добри момко”! Дори да знаех, че ще го обесят, не бих му казал пътя, ако бях видял, че е толкова млад. Е, ако тръгне през мочурищата, може да го настигна и да му издърпам ушите!”
След половин час сър Даниъл даде на Дик писмото и му заповяда да препусне към крепостта. А половин час по-късно пристигна запъхтян вестоносец от името на лорд Райзинъм.
– Сър Даниъл – каза пратеникът, – кълна се във вярата си, че губите прекрасен случай да се прославите! Битката се поднови днес призори. Успяхме да разбием вече предните части и разпръснахме дясното крило. Само ядрото се държи здраво. Ако дойдат вашите пресни сили, ще издавим всички в реката! Нима ще останете последен, господарю рицар? Това не подхожда на доброто ви име!
– Та аз тъкмо се готвех да тръгна. Селдън, да се тръби сбор! Тръгваме след вас, сър! Няма и два часа, откакто пристигнаха повечето хора от отряда ми. Какво да се прави? Препускането е хубаво нещо, но конят може да се претрепе! По-живо, момци!
Тръбата прокънтя весело в утринния въздух и войниците на сър Даниъл нахълтаха отвред на главната улица, за да се строят пред странноприемницата. Спали бяха въоръжени, без да разседлават конете, и след десет минути стотина спретнати, добре дисциплинирани бойци бяха вече строени и готови да тръгнат. Облеклото на главния отряд беше в цветовете на сър Даниъл – тъмночервено и синьо, – които им придаваха параден вид. В първите редици бяха най-добре въоръжените, а по-назад, в края на колоната, беше жалкото подкрепление, което бе пристигнало миналата вечер. Сър Даниъл огледа с гордост отряда.
– С такива момци се печели битка! – каза той.
– Отлични войници наистина – отговори вестоносецът. – Като ги гледам, още повече съжалявам, че не сте тръгнали по-рано.
– Ех, нали знаете: на пир се ходи в началото, а на битка – в края – каза рицарят, като се метна на седлото. – Хайде! – завика той. – Джон! Джоана! Свети кръсте, где се дяна тя? Хей, стопанино, где е девойката?
– Девойката ли, сър Даниъл? – обади се стопанинът. – Не съм виждал никаква девойка, сър.
– Е, тогава момчето, тъпако! – извика рицарят. – Не видя ли, че е девойка? Онази с тъмночервения плащ... дето наруши постенето си, като пи вода, негоднико! Къде се дяна тя?
– Господ да ни е на помощ! Та вие и слугите є викахте “Джон”! – каза стопанинът. – А пък аз и не се досетих... Той... той замина. Видях го... видях я... в конюшнята преди час; оседлаваше един сив кон.
– Кълна се в разпятието – викна сър Даниъл. – От тази девойка бих спечелил най-малко петстотин лири.
– Господарю рицар – обади се огорчено вестоносецът, – докато вие се гневите тук за петстотин лири, другаде се решава съдбата на английското кралство!
– Добре казано – отговори сър Даниъл. – Селдън, вземи със себе си шестима стрелци, тръгни подир нея и я улови. Не ме интересува колко ще ни струва това, но искам, когато се върна, да я намеря в замъка. С главата си отговаряш, ако не успееш! А сега да вървим, пратенико!
Отрядът препусна в галоп, а Селдън остана с шестимата стрелци на улицата в Кетли, заобиколен от любопитни селяни.


1 Длъжностно лице с административна и съдебна власт.
2 Поземлен данък, плащан на феодала.

  << >>
Начало : За нас : Вашето мнение : Защита на личните данни : Защита на авторските права : За рекламодатели
Галерии : Атлас : Таблици : Мерни единици : Хроника на човечеството : Статистика
Игра : Най-четено : На днешния ден : Личност на деня
Книгоиздателска къща Труд  Сирма Груп  Сирма Медия   Със съдействието на: Oracle Българска телекомуникационна компания