Начало    За нас    Вашето мнение   
 
Енциклопедии Речници Библиотека За студента За ученика За най-малките
 Търсене
 Разглеждане по:
Заглавия
Автори
Категории
 


Люлека ми замириса
I. Образи и видения
II. Под Амбарица
III. Триндафилите
  
Виж още:
Българска художествена литература /Литература след Освобождението до края на Първата световна война (1878-1918) /Поезия
Люлека ми замириса
Автор:
Вазов, Иван

Иван Минчов Вазов (27.06.1850, Сопот – 22.09.1921, София). С помощта на учителя Партений Белчев, руски възпитаник, Иван Вазов отрано се приобщава към руската поезия. През 1865 г. учи гръцки език в Калоферското училище при Ботьо Петков (баща на Христо Ботев), като става негов помощник-подидаскал. Там намира богата библиотека от френски и руски книги, които изиграват голяма роля за литературното му развитие. През 1866 г. Вазов усърдно изучава френски език и се увлича от поезията на П. Беранже, В. Юго и А. дьо Ламартин. През 1868 г. трябва да помага на баща си в търговията, но той продължава да пише стихове (част от тях излизат през 1880 г. в стихосбирката „Майска китка”). През 1870 г. в „Периодическо списание на Браилското книжовно дружество” излиза и първото му публикувано стихотворение „Борба”. В Румъния е изпратен през 1870 г., но той продължава да пише стихове в патриотично-просветителски дух, които печата в „Периодическо списание”, списание „Читалище”, вестник „Отечество”, вестник „Свобода” и др. В началото на 1881 г. е избран за председател на Пловдивското научно книжовно дружество и става главен редактор на издаваното от него списание „Наука” – първото сериозно научно-литературно периодично издание след Освобождението (1878). Пловдивският период е извънредно благоприятен за творческото развитие на Вазов. През тези години поетичният му талант съзрява в целия си блясък, изявява се и дарбата му на белетрист. Произведенията му от това време създават основата на българската следосвобожденска литература в почти всички литературни жанрове, очертавайки и редица от класическите й върхове – цикъла „Епопея на забравените”, стихотворенията „Българският език”, „Към свободата”, „Не се гаси туй, що не гасне”, „Новото гробище над Сливница”, повестите „Немили-недраги”, „Чичовци”, разказа „Иде ли?” и др.

През 1918 г. Вазов подготвя нова стихосбирка, която смята да нарече „Дисонанси”. На следващата година обаче то вече не му харесва и той иска да я нарече „На заник слънце”. Противничка на това заглавие е сестрата на Вазов, която изтъква, че заникът е далече, а подобно заглавие щяло да провокира неприятелите му. Взимайки предвид всичко това, Вазов предлага заглавието „Пролет на една душа”. Но той получава предложение да кръсти стихосбирката на някое от стихотворенията в нея. Поетът отваря сбирката си и се спира на заглавието на стихотворението „Люлека ми замириса”, което след известни колебания се установява като заглавие и на цялата стихосбирка.

Тук трябва да отбележим, че между заглавията, които се предлагат за тая сбирка, особено впечатление прави „Дисонанси”, т. е. несъзвучия, разнозвучия. Защо? Откъде идва това? То идва оттам, че още през войната, когато трябва да отразява големите събития и преживяванията на народа, Вазов започва да пише – и то доста много – поезия интимна, да изразява свои (чисто лични) настроения, чувства, размисли. Изпада следователно в разнозвучие с времето...

Върху „Люлека ми замириса” Вазов работи дълго и упорито. Стихотворенията от „Юлска китка” и особено тези от „Люлека ми замириса” търпят многобройни промени от автора. Коренни преработки, промени на стихове, отделни изрази, думи, заглавия, съкращавания на строфи, изхвърляне на цели стихотворения и т. н. Всичко това свидетелства за стремежа на поета да стегне произведението, да намери най-краткия, но най-съдържателен израз, най-точната дума, най-богатия образ. И успява. Много любов и старание е вложил той в обработката на тия си лирически песни.

Той цени извънредно високо тая си сбирка.

Личният характер на стиховете в „Люлека ми замириса” първоначално е смущавал много автора. Неговата патриотична и социална съвест му е подсказвала, че в едно време, когато народът изнемогва под ужасите на войната, той няма право да се отдава на интимни настроения. Затова пише бележки-послеслов към сбирката, за да се оправдае. Тия бележки претърпяват няколко редакции, една от които подсказва за намерението на автора да не издава сбирката си.

Ето тая редакция на послеслова: „Тия стихотворения са писани през 1917 г. Катастрофата на България още не беше настъпила, даже се не предвиждаше в тая ужасна форма, каквато я видим днес. Прочие, стихотворенията, поради съдържанието си, не трябва да излязат на свят. Неудобно е, даже грешно е! България цяла въздиша и плаче. Личните тихи преживявания на поета са “non sens” [безсмислица]. Кому трябва това? Нека прочие останат в тъмнината, из която са излезли!

И. В.”

Поетът преодолява тези угризения на съвестта и издава „Люлека ми замириса”. През септември и октомври 1919 г. той приготвя вече и сбирката си „Не ще загине!” – чието предстоящо излизане (в края на 1919 г.) може би го улеснява да вземе решение за издаването и на интимните песни.

„Люлека ми замириса” излиза между 20 и 26 ноември 1919 г. със следния послеслов:

„С изключение на песните в III отдел („Триндафилите”), писани в друго време, останалите в тая книга са писани между 1910 и 1919 година. Но всичките, както ще е видял читателят, съединява един общ дух. В тях са намерили отражение само личните съкровени душевни преживявания на поета и човека. Песни на спомени, на видения, на самооглъбление: страници, откъснати от книгата на сърцето...

А бурните събития през тоя период? Техен отглас бяха лирическите сбирки „Под гръма на победите”, „Песни за Македония”, „Нови екове”.

В тях поетът отдаде дан на отечеството.

В сегашната сбирка той отдаде дан на човека.

София, 1919.

Авторът.”

Още в началото на послеслова Вазов твърди, че стиховете от III отдел „Триндафилите” са писани в друго време. Понеже изпитвал стеснение, че в такава късна възраст се е отдал така силно на сърдечните си увлечения, той си послужва с една малка хитрост: под заглавието на отдела слага в скоби подзаглавието „Из старите ми тетрадки”. Мистификацията е била подсилена чрез добавяне на подпис под стихотворенията: „Из John Saxeille”, т. е. превод от този – измислен – поет, чието име на български значи Иван Скалоградски или Иван Каменоградски. Този подход е заимстван от Пенчо Славейков, който нарича Панагюрище Каменград.

„Je t`adore ange, et t`aime femme” е мотото към отдела „Триндафилите”, което значи: „Аз те обожавам като ангел и те обичам като жена”.

  >>
Начало : За нас : Вашето мнение : Защита на личните данни : Защита на авторските права : За рекламодатели
Галерии : Атлас : Таблици : Мерни единици : Хроника на човечеството : Статистика
Игра : Най-четено : На днешния ден : Личност на деня
Книгоиздателска къща Труд  Сирма Груп  Сирма Медия   Със съдействието на: Oracle Българска телекомуникационна компания