Начало    За нас    Вашето мнение   
 
Енциклопедии Речници Библиотека За студента За ученика За най-малките
 Търсене
 Разглеждане по:
 Тематични области
 Азбучен индекс
 Ученически разработки:
 Изпрати свой материал
Кликни, за да купиш.
   Източник: Помагало по литертаура за зрелостници и кандидат-студенти  
  Статията се среща още в:
  - Учебни помагала

ПОЕТИЧЕСКИЯТ ДИАЛОГ ЗА СВЕТА И ЧОВЕКА В ТВОРЧЕСТВОТО НА НИКОЛА ВАПЦАРОВ

Вапцаровата поезия е рожба на едно преломно историческо време, време на небивал сблъсък между тоталитарните идеологии и демокрацията, време, в което изкупителна жертва е човекът. Затова първото, което се налага в съзнанието на непредубедения читател на тази поезия, e усещането за сложността на човешката драма в историята. Това е драма и на самия поет, около чиято личност историята направи няколко салтоморталета.
Драмата на Вапцаров се дължи на индивидуалните му особености като човек и революционер, които влизат в особен резонанс със социокултурната ситуация на съвремието му. Това са години на изострени социални конфликти, на недемократично време, което властно налага личността да направи своя исторически избор. И Вапцаров го прави. Той застава на едната страна на барикадата с всичките плюсове и минуси, които предполага подобна крайна позиция. Трагичната му участ донякъде напомня трагичната участ на неговия съвременник, големия испански поет Федерико Гарсия Лорка. Драмата на Вапцаров в личен и социален план е драмата на талантливия човек и на идеалиста в едно враждебно за талантите и идеалите време.
Съдбата на поета и на творчеството му неизбежно попада в клопката на "трите разстрела", за които говори в нашумялата си напоследък книга поетът Марин Георгиев. "Първият разстрел" е реалното убийство на революционера Вапцаров в тунела на гарнизонното стрелбище. Това е разстрел на неудобния за обществото човек, избрал отчаяния път на нелегалната борба, за да докаже себе си. Затова този "първи разстрел" не отчита факта, че е убит един от големите поети на България, и то във време, което по думите на самия Вапцаров "не е за поезия".
"Вторият разстрел" е исторически свързан с официалната пропаганда след 9 септември 1944 година, когато литературната критика канонизира и иконизира личността и поезията на Вапцаров за политически цели. Вапцаровото творчество попада в графата на официално утвърдените и идейно надеждни образци, но едностранчивото му тълкуване сериозно възпрепятства непосредственото му възприятие от читателите. Няколко години по-късно романът "Тютюн" на Димитър Димов търпи същата конюнктурна съдба.
"Третият разстрел" на многострадалното Вапцарово творчество е заложен в идеята за "нов прочит на българската литература" след 1989 година. Парадоксално литературната критика загърбва поезията и се задълбочава изцяло в личността на Вапцаров и в извънлитературната му дейност. Стремежът към пълно развенчаване на старите литературни идоли подлага на тотално обругаване поета и творчеството му, за да се стигне до куриозното определяне на Вапцаров като "комунистически терорист".
Истината за художествените пристрастия на Вапцаров отвежда към така наречената "лява поезия". Новаторският, експериментален и разкрепостен дух и естетическите търсения на тази поезия є отреждат достойно място във всички световни литератури – от Франция до Япония (Никола Георгиев). Дълбоко в основата си това е социално обвързана поезия, която се стреми да се оттласне от конкретните политически внушения. В нея няма да открием наивната тенденциозност на пролетарската поезия от 30-те години, нито партийна агитация или евтини пропагандни лозунги. Единствени изключения са финалът на стихотворението "Селска хроника" и един полемичен пасаж от стихотворението "Доклад". Това е хуманистична поезия, която активно търси мястото на човека в света, размишлява за съдбата на поколението в хода на историята и води непрекъснат диалог за света и човека.
Вапцаров продължава традициите на революционната тематика в нашата поезия, поставени от Христо Ботев. Той е наследник на Яворовото драматично себеосъществяване, на Гео-Милевия бунт и новаторство. Затова поезията на Никола Вапцаров се отличава с остро чувство за протичане на историческото време и създава "герой в непосредствена историческа ситуация" (Розалия Ликова) – конкретен, остро драматичен, в активна позиция към света, роден от историята и творящ история.
"История" е ключово понятие във Вапцаровото поетическо мислене. Връзките между човека и историята са опосредствани от поколението, което се явява средоточие на историческата драма. Вапцаровото мислене и Вапцаровата поетика са новаторски по дух и експериментът е най-характерната черта на неговото новаторство, но за съжаление то остава неразбрано от съвременниците. Вапцаровото творчество е крайъгълен камък на прехода между класическа и съвременна поезия. Изследвайки човека от социалните низини, той създава нов тип лирически герой, пределно обобщен и пределно конкретен, способен хамелеонски да се превъплъщава в различни социални роли. Диалогичният характер на Вапцаровата поезия и непрекъснатият стремеж да спори и да доказва, да обобщава и да утвърждава нови идеи са постигнати именно чрез подвижния, динамичен поглед към човека и света, чрез "разселването" на лирическия "аз" в различни точки на Земното кълбо.
Лирическият герой на Вапцаров изживява себе си като боец от барикадата на живота, между него и отвратителния стар живот се завързва драматична борба. Понятието "борба" в поезията на Вапцаров носи коренно нов смисъл. При Ботев мотивът за гнева, за негодуванието се концентрира върху революционното отричане на съществуващия земен ред, при Яворов този мотив е проблем на духовни терзания и страдание, при Гео Милев злобата на масите се разгръща в разрушителна, стихийна енергия, която изтръгва човека от историческата нощ. В поезията на Вапцаров лирическият герой, окрилен от новите идеали на епохата, окрилен от вярата в утрешния ден, трансформира гнева и негодуванието в решителна съпротива, в борба за по-добър живот. Лирическият герой на Вапцаров носи съзнанието за драматизма и съдбовността на историческия момент, за превратността на времето, в което живее. Вапцаровият поетически субект живее "тук" и "сега" в напрегната схватка с живота, позицията му е активна, настъпателна, животът за него е фронт, поле за доказване и осъществяване.
Чрез виртуозна монтажност на образите в стихотворението "Двубой" Вапцаров създава обобщен, събирателен образ на човека в своето време с положителна функция в историята. Този обобщен лирически герой се превъплъщава в различни роли – миньор, самоубиец, братоубиец, дете от парижка барикада, като непрекъснато се идентифицира и отъждествява с всеки един от героите. Поетът проследява превръщането на всяко отделно лице в символ на новата епоха, в творец на историята. Лирическият "аз" се разселва, усложнява, мултиплицира, превъплъщава, за да възкликне: "Навред съм аз, навред съм аз!". Понятието "живот" се разчленява вътрешно: живот преди и живот сега; вчера, днес и утре; в миналото, настоящето и бъдещето на човечеството. Въобще понятията във Вапцаровата поезия – "живот", "човек", "родина", "песен", "време" – са винаги двупосочни, двуизмерни, двуделни. Вапцаров непрекъснато спори, опровергава, влага ново съдържание във вече утвърдените митологеми.
В стихотворението "Испания" по подобен начин се раздвоява представата за Испания – предишна, рицарска и днешна, революционна; дават си среща историческата илюзия и историческата реалност, митът и действителността. Героят и в това стихотворение се намира в непосредствена историческа ситуация. Ключова дума е "сега". Осъществява се небивало братство и единение между всички работници по света, кръвта им протича от жили в жили и обхваща цялата земя. Чрез тази метафора поетът залага и гради историческия оптимизъм на своето поколение – светът е на онези, които активно творят историята.
Основната мяра в поезията на Вапцаров е човекът, човекът в новото време. В това е големият хуманизъм на поета революционер. Човешката драма в историята, мястото на личността и на поколението в нея – около този проблемен възел гравитира Вапцаровият диалог за света и човека. В разбирането си за човека поетът хуманист изхожда от Горкиевата теза, че човек звучи гордо. Същевременно вниманието на нашия поет е съсредоточено върху хората от социалните низини, унизените, онеправданите, върху които животът е стоварил тежкия си юмрук. Притиснати от заводския пушек, смазани от шум и трясък на машини, Вапцаровите герои гледат с открито чело небето. В суровите му стихове си взаимодействат по своеобразен начин реализъм и романтика, "горе" и "долу", звезди и машини, извисено и принизено. А Човекът с главна буква е една от главните митологеми, която семантично се свързва с "песен", "живот", "родина", "история".
Вапцаровата вяра в човека е безспорна, но до нея поетът достига по пътя на съмнението. Основен похват за утвърждаването є е диалогизмът. Сам по себе си той е един от компонентите на Вапцаровото новаторство заедно с принципа на монтажа, разговорните интонации, разселването и умножаването на лирическия "аз" и подвижната гледна точка. Вапцаровата поезия доказва, че няма безспорни истини за света и човека, и търси новата истина за новия човек. Стихотворението "Песен за човека" се е превърнало в емблема на Вапцаровото творчество, защото тъкмо тук изкристализира новото схващане за човека. На тезата на буржоазната дама и нейната мизантропия поетът хуманист противопоставя своята теза и своята филантропия, на повърхностното є познаване на живота – своето проникновено разбиране за механизмите, които довеждат до оскотяването на човека. В спора с дамата лирическият герой използва умело похватите на риториката. Той привидно се съгласява с нейното възмущение и дава за пример още по-драстичен случай с един отцеубиец. В безобидното твърдение "Аз понакуцвам в теория", което подвежда дамата, се съдържа разбирането, че суровата жизнена драма може да бъде опозната само в сблъсъка с действителността. Вапцаров проследява съдбата на един човек, стигнал до престъплението и променил се под влияние на средата и на новите идеи, които му вдъхва тя. Повратна точка в поемата са стиховете:

Но във затвора попаднал на хора
и станал 
        човек.

Тук Вапцаров изхожда от марксисткото разбиране за определящата роля на бита и социалната среда при формиране на съзнанието и на човешкия характер. Психологическият поврат на неговият герой, преломът в съзнанието му няма нищо общо с психологическите поврати у Йовковите герои. При Йовков промяната идва вследствие на вътрешни фактори – осъзнаването на натрупаните грехове или любовта; докато при Вапцаров прераждането става под влиянието на новите идеи. Получила се е една типична за нашата предвоенна действителност картина – криминалният затворник е попаднал сред политически затворници. Символ на промяната и неин катализатор е песента.
Сложна е играта на значения, свързани с митологемата "песен". Криминалният се извисява и осъзнава клетата си участ благодарение на "некаква песен". По-късно в стихотворението е казано, че "животът ще дойде по-хубав от песен". Лирическият герой на "Писмо" умира тогава, когато милионите възкръсват със съзнанието, че "това е песен". Сякаш за миг разколебал се, той потвърждава като на себе си: "Да, това е песен." Цялата Вапцарова поезия е песен за човека, песен за една страна и един народ, химн на новото отношение към човека. Песента в това стихотворение е емблема на нравственото извисяване, на пречистването и прераждането. Героят запява своята песен, променя се, открива сферата на прекрасното, но обществото изисква престъплението да бъде наказано. Тази ситуация е много интересна, модерна и психологически сложна. Оттук нататък съдбата на героя върви по две линии: закономерно-реалистична – на престъпника, който очаква изпълнението на смъртната присъда и ще бъде обесен напълно заслужено; нравствено-извисяваща – на Човека с главна буква, за чиято метаморфоза палачите дори не подозират. Първата реакция, когато те пристигат в килията, е реакцията на престъпника, на човека животно, който гледа "с див поглед на бик". Веднага обаче идва ред на преродилия се Човек. Подобно на вярващия (макар че Вапцаров е много далече от религиозната вяра) в душата му нахлува светлина. Оттук нататък мракът панически отстъпва, на небето блести зората:

Човекът погледнал зората, 
                    в която
се къпела с блясък звезда,
и мислел за своята 
                    тежка, 
                              човешка, 
                                        жестока, 
                                                безока 
                                                        съдба.

Това е кулминационният момент в идейно и интонационно отношение, а драматизмът в него се засилва от неговата двупосочност и нееднозначност. В мига, когато преродилият се човек се извисява до звездите, суровата му съдба подобно на стълба, водеща към бездна, го дърпа надолу. Графичната подредба на стиховете има особено илюстративно значение. Тоническото стихосложение на Вапцаров е повлияно от стихосложението на неговия учител в поезията Владимир Маяковски. Без да стига до виртуозните формалистични експерименти на руския футурист, Вапцаров си служи с някои графични прийоми. Цитираният пасаж е един от тях. Човекът умира със съзнанието, че светът не свършва с него, че "животът ще дойде по-хубав от песен, / по хубав от пролетен ден". В това е историческият оптимизъм на Вапцаров. Тезата на поета е доказана убедително и разгромява тезата на дамата. Но точно тук типично по вапцаровски дори читателят е призован за съдник. Така престъпникът се преражда под влияние на новите идеи, извисява се до сферата на прекрасното и пропада до бездната на трагичното. На безсилието и истерията на дамата са противопоставени аргументите на разума, на нейната мизантропия и черногледство – хуманизмът и вярата в по-доброто бъдеще на човечеството.
В поезията на Вапцаров човешката драма се осмисля през призмата на историята, личното се разгръща в широк социален и философски план. Така поетът достига до мащабни обобщения за мястото на човека и на поколението в историята. Засиленото чувство за потока на историческото време среща миналото, настоящето и бъдещето като своеобразен размисъл за съдбата на човека.
Формата на писмото, на интимната изповед пред близък човек е обикната при Вапцаров. Неслучайно ще срещнем две стихотворения със заглавие "Писмо" – стихотворението от испанския цикъл и стихотворението, посветено на боен другар.
През 1937 година Вапцаров печели единствения литературен конкурс през живота си – конкурса на списание "Криле" за стихотворение на летателна тематика. То носи показателното заглавие "Романтика" и подлага на безпощадна преоценка остарялата романтика на миналото. Подобно нещо ще срещнем и в стихотворението "Рибарски живот". За Вапцаров новата романтика е в новите символи на епохата, в моторите, които "пеят по небето синьо", в задъхания ритъм на събитията, който долавят антените. Затова романтиката на миналото е отречена още в началото на стихотворението "Писмо". Тази романтика няма смисъл за героите, загубили вярата в доброто и в човека, тази романтика е празен копнеж, от който трябва час по-скоро да се освободиш. Неусетно и по вапцаровски убедително, правдоподобно и вярно е разказан животът на неговото поколение, хванато в капана на времето. Така се ражда омразата – болестта на поколението, болестта на епохата. Вапцаров активно търси да назове нейното име: най-напред като "гангрена"; но сякаш за миг се замисля, и добавя "не, като проказа". На няколко места в неговата поезия ще срещнем подобно "разколебаване", подобно "поправяне". Този похват литературният теоретик Никола Георгиев нарича "поетика на търсещия смисъл и изказ".
Вапцаров търси истината за живота на своето поколение, драматично раздвоено между лепкавия мрак на корабните трюмове и въздишките по гаснещата тропическа вечер, по едрите звезди над Фамагуста, между суровия реализъм и неподправената романтика. Но всичко това принадлежи на миналото, върху което поетът слага кръст: "За мен това е минало – неважно." За Вапцаров е много по-важно онова, което става "сега". Сега злобата в сърцето се трансформира в борба, което спасява героя от самоубийство.
Мотивът за злобата пронизва цялата ни революционна поезия от Ботев до Вапцаров. При Ботев ще срещнем "злобна памет", която избива в революционен гняв; при Яворов – страдание, което се извисява до мъст и пак се превръща в страдание. При Вапцаров злобата е обладана от новите идеи и канализирана в борба. Борбата осмисля живота на човека и му връща всичко, което е загубил – Филипините и едрите звезди над Фамагуста, обичта и радостта от живота. Героят категорично декларира, че мрази илюзиите и предпочита реалността, каквато и да е тя. Но Вапцаров не пропуска да вплете в мрачната реалност ведрия поглед към бъдещето. Финалът на "Писмо" по своята клетвеност напомня Ботевата поезия. Героят желае да счупи ледовете на историята с главата си. За него е истинско щастие да умре тогава, когато земята се отърсва от плесента на миналото, когато милионите възкръсват.
Личността и историята, единицата и милионите – този проблем търпи интересна интерпретация във Вапцаровата поезия. Драматизмът и историята имат различни лица и измерения в разбиранията на Вапцаров, но в крайна сметка най-често те се въплъщават в личната драма, в съдбата на човека от едно брутално време на невиждани социални парадокси и идейни сблъсъци. Личната драма в историята е основен мотив в стихотворението "Писмо" от испанския цикъл и особено в стихотворението "История". Отговорността пада със страшна сила върху безименните творци на историята, милионите, които изпълват това гръмко понятие с конкретно съдържание. Поетът се тревожи, че историята ще премълчи истината за простата човешка драма, че бъдещето ще хване само контурите на днешното, и затова с тази тежка и отговорна мисия – да разкаже за неизвестните хора и тяхната трагична съдба – се нагърбва той, поетът. И отново лирическият "аз" се изправя лице в лице с живота. Активният отказ да го опише, "да го разрови" е сам по себе си достатъчно ясен жест за същността на този живот. Както е казано в стихотворението "Завод": "живот без маска и без грим, / озъбено, свирепо куче". В стихотворението "История" проблемът за живота е представен като проблем за живота на едно поколение и неговото сложно взаимодействие с историята, като отношение между бащи и деца, като процес на замяна на старата философия за живота с нова. Стихът е къс и отсечен, малко грубоват, от него не дъха на парфюм, защото и животът е такъв. Миналото е представено като една безкрайна протяжност във времето, затова поетът си служи майсторски с преизказното наклонение на глаголите "раждали", "лежали", "гризли", "мрели", "вили." Когато минава към настоящето, той отново сменя глаголното време. Това поколение е "плюло" на мъдростта на бащите, защото тя е остаряла и ненужна, това поколение е докоснато от надеждата за "нещо хубаво и светло", то повече не иска да живее така. В живота му, изпълнен с особен смисъл, има нещо по ботевски безкористно и завладяващо. Ключова дума в посланието към потомците е думата "борба":

Но разкажи със думи прости
на тях – на бъдещите хора,
които ще поемат поста ни,
че ние храбро сме се борили.

С това стихотворение Вапцаров изрича своето послание към бъдещето. То поразително напомня Ботевото:

Но... стига ми тая награда
да каже нявга народът:
умря сиромах за правда,
за правда и за свобода...

Стихотворението "История" дори не е публикувано в "Моторни песни". То е оценено както подобава едва след войната най-напред от поета Никола Фурнаджиев, както и самият Вапцаров е открит и оценен като поет няколко години след смъртта му. Приживе той няма особено самочувствие на поет, затова в последните си две стихотворения е така пределно откровен – пред себе си, пред близките и пред историята. На жена си Бойка той заръчва да пази единствената му стихосбирка, та дано някой ден българският народ да научи, че е живял и такъв поет.
Стихотворенията "Прощално" и "Борбата е безмилостно жестока" са изключително лаконични поетични късове. "Прощално" се нарежда сред шедьоврите на българската любовна лирика. В него любовното чувство, силата на обичта са видени през един особен зрителен ъгъл – отвъд живота, от небитието. Лирическият герой ще идва в съня на любимата като "нечакан и неискан гостенин". Чувството му е напълно безкористно, лишено от всякаква ревност. Единственото, което иска, е тя да не му залоства вратите на съня, за да я целуне и да си отиде.
В "Борбата е безмилостно жестока" човешката драма е още по-впечатляваща и отново сблъсква личността с историята. Афористичният стих "какво тук значи някаква си личност" е интертекстуален наследник на Гео-Милевото "що значи смъртта на един" и смислово продължение на Ботевото "стига ми тая награда". В наглед оптимистичния въпрос на Вапцаров обаче се оглежда трагедията на човека, лишен от религиозна вяра, промъкват се дълбоката ирония и самоирония към наивния порив да се опълчиш срещу историята. В невъзможността да постигнат тъждество между личния живот и съдбата на милионите е трагедията на поколения български и световни творци и революционери.
Вапцаровият поетически диалог за света и човека е многоизмерен, многопластов и нееднозначен. Посланията към съвременниците и потомците са проникновени и дълбоко хуманни. По неповторим художествен начин Вапцаров изрече своето виждане за човека, а историята многократно го потвърди.

   Последна актуализация: 27.05.2005  
Начало : За нас : Вашето мнение : Защита на личните данни : Защита на авторските права : За рекламодатели
Галерии : Атлас : Таблици : Мерни единици : Хроника на човечеството : Статистика
Игра : Най-четено : На днешния ден : Личност на деня
Книгоиздателска къща Труд  Сирма Груп  Сирма Медия   Със съдействието на: Oracle Българска телекомуникационна компания