Начало    За нас    Вашето мнение   
 
Енциклопедии Речници Библиотека За студента За ученика За най-малките
 Търсене
 Разглеждане по:
 Тематични области
 Азбучен индекс
 Ученически разработки:
 Изпрати свой материал
Кликни, за да купиш.
   Източник: Помагало по литертаура за зрелостници и кандидат-студенти  
  Статията се среща още в:
  - Учебни помагала

ЙОВКОВИТЕ ГЕРОИ – В ТЪРСЕНЕ НА ХАРМОНИЯТА

Йордан Йовков е писател, чието творчество е коренно различно и от Вазовото, и от Елин-Пелиновото. Ако приемем метафорично, че Елин Пелин прави крачка напред в развоя на българския разказ в сравнение с Вазов, то Йовков по думите на Искра Панова прави крачка встрани – към проблемите на човешкото, към морално-етичните и психологическите драми.
Той се оформя като писател значително по-късно от Елин Пелин и творчеството му не е така пряко свързано с определен исторически период. Трите войни, в които участва като офицер, раждат писателя Йордан Йовков, у когото наблюдението и паметта играят ключова роля в творческия процес. Родното му място – Жеравна, вдъхновява неговите "Старопланински легенди" със силните, драматични и трагични характери на героите в тях. Добруджа, в която Йовков прекарва най-хубавите си младежки години, създава у писателя култ към безграничното, отваря хоризонтите на духа за неговите герои. Жеравна и Добруджа са двете пространствено-художествени опори на Йовковото мислене. По думите на Иван Сарандев "равнината и планината си подават ръка в творчеството на Йовков".
В своите художествени търсения писателят е далече както от националната проблематика, така и от социалните конфликти, даващи облик на Вазовото и Елин-Пелиновото творчество. Йовков е далече и от регионалното и тъкмо затова героите му – полянци или планинци – са по-скоро граждани на света. Чрез тях писателят изследва дълбочините на човешката нравственост, различните нюанси на красивото и универсално човешкото.
Изключително силен у Йовков е култът към красивото в различните му варианти – красотата на жената или красотата на творческия труд, красотата на човешката постъпка или красотата на белите рози. Моралът на писателя се подчинява на особени закони, в които определящи норми са силата, красотата, младостта, юначеството. Йовков е изключителен психолог и моралист. Той е реалист по начин на изображение и романтик по вътрешните си концепции за човека и света.
Писателят започва своята творческа дейност с репортажи и очерци за войните, но скоро те прерастват във вълнуващи и високохудожествени разкази. Особено значение през ранния период на творчеството му имат повестта "Земляци" и разказът "Балкан". За тях начеващият писател получава високата оценка на критици като Иван Шишманов, Боян Пенев и Михаил Арнаудов и се налага трайно в читателското съзнание. Поетесата Елисавета Багряна си спомня с какво умиление и патриотичен възторг е посрещнат разказът "Балкан".
Този белетристичен къс разравя една тежка рана за писателя – загубата на Добруджа. Името на кучето е символично, а постъпката му – връщането на старата румъно-българска граница – една голяма метафора за обичта към България. В една и съща година, през лятото на 1913-а, Йовков губи майка си и се разделя с Добруджа. Болката по непрежалимата загуба е намерила израз в разказа "Балкан". Още тук се оформя характерният стил на писателя – бавно и обстоятелствено разгръщане на сюжета, внимателно и постепенно изграждане на характера, фин усет към детайла, психологическа проникновеност.
Йовков се учи на писателско майсторство от голямата руска литература на ХIХ век, известен е неговият интерес към ТолстойДостоевски и Чехов, а по-късно и към творчеството на Куприн. Още в разказа "Балкан" проличават способностите на Йовков да претворява художествено животинския свят, което дава зрели плодове в последния му сборник с разкази – "Ако можеха да говорят". Балкан от едноименния разказ е куче, надарено с тънко благородство и аристократизъм. В неговата постъпка – протеста срещу нашественика – има много трогателност и патриотизъм. Йовков е постигнал онова, за което говори десетилетия по-късно героят му чичо Митуш от сборника "Ако можеха да говорят": "И добитъците са също като хората, само дето не умеят да говорят."
Йовков е от малцината наши писатели, които участват в трите войни и виждат човешката драма отблизо. Подобно на своя съвременник Димчо Дебелянов той превръща трагедията на войната в свой художествен обект. В разказите му няма нищо парадно, защото интересът на писателя е насочен към човешката душа. За Йовковите герои – от Люцкан до Стоил Първанов – войната е нарушаване на хармонията на мирния живот, тя е нещо външно и чуждо, което нахлува брутално и разбива вътрешното равновесие на героя.
Същевременно героите на Йовков са мирни хора, орачи и копачи, живеят повече с мисълта за мирния селски живот, свикани са под знамената случайно. Такъв е емоционалният диапазон на повестта "Земляци". Тя разкрива разкъсаната връзка между човека и земята, затова ключова се оказва репликата на Стоил, повторена два пъти: "Ние търпим, господин подпоручик, ама тя не чака – земята. Виж я на – тя приказва!" Търпеливо и обстоятелствено писателят изгражда образите на петимата земляци от село Бръшлян. Всеки един от героите се откроява с неповторимата си индивидуалност, образът му е майсторски балансиран между характерното и индивидуалното.
Както обикновено става в Йовковите разкази, събитийната кулминация на творбата се разминава с нейната емоционална кулминация. Събитието – сражението и смъртта на подпоручика и Стоил – е изтеглено в края на разказа. То, разбира се, е страшно и носи внушението за трагизъм, но по-голямо впечатление в повестта прави копнежът на земляците по нивите и мирния селски труд, затова такова възлово място в повествованието заемат прелитането на жеравите и репликата на Стоил. Дори заглавието отвежда не към темата за войната, а към копнежа на селяните по мирното.
У Йовков белият цвят е водещ символ. Той се свързва асоциативно с култа към красивото и доброто, а красиво и добро в художествения свят на писателя са синоними. Затова ще срещнем този цвят толкова много пъти – в белия ескадрон, в бричката с белите коне на Ак Ахя, в белите рози, в бялата лястовица. Белотата поддържа емоционалната атмосфера и на разказа "Белите рози". Ако съпоставим тази Йовкова творба с Елин-Пелиновите разкази, ще открием коренна разлика в структурата. Неслучайно Елин Пелин критикува Йовков тъкмо за този разказ с аргумента, че липсва художествен център, средоточие на повествованието. Наистина човешката трагедия е налице – учителката загубва своя любим във войната, но централният мотив е разсредоточен в много неща – в символичната болест на Спас, в любовта на учителката и офицера, в писмото, което бившият училищен настоятел пише до инспектора, а накрая скъсва, в белотата на розите и контраста, който се създава в края на разказа, когато те изглеждат черни като тръни. При Йовков центърът не е така важен, както при Елин Пелин, важна е хармонията на цялото, музиката на цялото. От разказа остава усещането за трагичната красота и за човешката драма. Така както в разказа "Белият ескадрон" няма особена случка, а остава само неповторимото преживяване на подпоручика при гледката на атаката на белия ескадрон.
Йовков е писател, който се опиянява от красотата на жеста, от човешкото излъчване, от динамиката и движението. Същевременно героите му са мечтатели, вглъбени в себе си, пренесени в един свят на илюзии и красота. Такъв е Люцкан от новелата "Последна радост". Героят като образ въплъщава голямата Йовкова мечта, той е чудак, който живее повече в света на въображението, в света на красотата и в този смисъл е образ-идея. Чрез разказа Йовков се връща за последен път към предвоенна Добруджа, към някогашния Добрич, от който пази спомени.
Първата част на новелата възкресява спомена за някогашните чудаци – дядо Слави, Кръстан Касапина, Рачо Самсара и Люцкан. Всеки от тях носи нещо неповторимо. Такъв е светът на Йовковите герои – свят на чудаци и мечтатели, такъв е и Люцкан, продавачът на цветя, поетът, авторът на поемата "Люцкан гори в червени пламъци". Люцкан е по своему трагичен герой. Той е роден само и изключително за поезията на живота, душата му е хранилище на любовта. Люцкан притежава "безгрижна и безобидна душа на птичка божия, която нито жене, нито сее". Той е трагично раздвоен между привидното и реалното, между илюзията и действителността. Привидно Люцкан е поет, но истинският автор на неговата поема за червените пламъци е инженерът. Привидно Люцкан владее емблематичната наука за цветята, но в действителност на нея го е научил инженерът. Привидно той е влюбен в Цветана, но бъбривата му любов към момичето е само параван за истинската любов на инженера към нея. Привидно Люцкан е мъж и заминава заедно с всички мъже на фронта, но в действителност е пародия на войник. Привидно той е храбър и произнася една убедителна реч за победата на кръста над полумесеца, но в действителност е много болен. Дори непознатото момиче от малкия градец, през който минават, му подарява цветето само защото не може да настигне офицера. Всичко това гради и наслагва трагичното и символичното у Люцкан. В действителност този чудак е творба на инженера, неговото второ "аз", неговата друга същност – на поет, скрит зад сериозната му професия.
Но в един момент творбата се откъсва от своя създател и там – при срещата с грубата реалност на живота – се ражда трагедията. Особено предчувствие за нея се съдържа още в заглавието на поемата "Люцкан гори в червени пламъци". Ще го открием и в думите на мъдрия "философ" дядо Слави, ще го открием в прозренията на Рачо Самсара. Разказът е композиран така, че първата му половина изобразява сцени от мирния живот, а втората – епизоди от войната. Героят постепенно се изолира от реалния свят и заживява все повече в света на своите илюзии, особено когато е на фронта. Люцкан има свои приятели и покровители, има и врагове. Отношението към него е лакмус за проява на отношението към красивото и възвишеното. Затова инженерът с поетична душа и ловецът Митьо Караколев с душа, открита за зеленината на полето, са негови приятели; затова озлобеният войник, изпаднал в животинска ярост, който стъпква неговото цвете, му е враг.
С много психологически усет Йовков разказва за трагичната симфония на един живот, отдаден на красотата и намерил своята гибел във войната. Люцкан не е и не може да бъде войник, не е и не може да бъде герой, затова той загива случайно, ударен от заблуден снаряд не по време на атака, а в поход. В последните си часове той прави отчаян опит да откъсне един стрък лайка и умира така, както всъщност е живял – с ръка, протегната към красивото. По трагична ирония на съдбата и предсмъртният му жест не е разбран, както не е бил разбран и животът му. Санитарният полковник, който на другия ден обхожда позициите, тълкува жеста на Люцкан като героичен. Подпоручикът обаче разбира истината: "Бедният! – мисли си той. – В последната си минута той като че се е мъчил да откъсне това цвете."
Големият принос на Йовков в нашата литература е в дълбокия хуманизъм, в художествения образ на раждането и умирането на човешката илюзия, в копнежа по красотата. Йовков е изключителен сърцевед и хуманист, неговите герои са предимно мечтатели, които се опияняват от красивото и творческото начало. Йовков прониква в дълбочината на човешката душевност, разкрива вътрешните конфликти на човека. Героите му стигат до една висша нравственост посредством мъчителна борба със себе си, след превъзмогване на злото в самите себе си. В книгата на Симеон Султанов за Йовков, търсейки мястото му в българската литература, критикът пише: "Вазов ни показа конфликта между поробители и поробени, Алеко – между управници и управлявани, Елин Пелин – между социално силните и социално слабите, Пенчо Славейков – между личността на олимпиеца и духовната нищета на средата. Йовков ни посочи едно друго стълкновение – "аз" против своето второ "аз". Затова у него най-характерният конфликт не е този, който съществува между герой и герой, нито оня между герой и общество, а двубоят, който човек води сам със себе си. Шибил хайдутинът – с Шибил човека, Женда грешницата – с Женда жената, Ранка майката – с Ранка българката, Индже насилникът – с Индже закрилника; грехът – с нравствеността, догмата – с човешката слабост, споменът – с дълга, традицията – с живота, слабостта – с превъзмогването".
Йовковите герои от сборника "Песента на колелетата" извървяват своя мъчителен път в търсене на себе си. Сали Яшар търси своето истинско "аз" чрез песента на каруците, Боян Боянов намира втората си същност в илюзията, Мустафа Ешреф Токмакчията ("Съд") се пречиства чрез любовта, дядо Давид търси мъчително упование в миналото. Люцкан живее повече в света на красотата. Всички те са обладани от някаква вътрешна стихия, създават си свят, чрез който се мъчат да преодолеят несъвършенството на живота. Сали Яшар ("Песента на колелетата") желае да остави нещо на света. В това мъчително търсене героят преминава през заблудата, за да стигне до истината – смисълът на живота е в творческото начало; божата дарба, която Сали Яшар притежава, му дава мъдрост.
Същевременно Йовковите герои носят своята вътрешна драма, преминават през своеобразен катарзис. За Сали Яшар той е в превъзмогването на страданието и упованието, което намира в красотата и творчеството. Този герой, както и Токмакчията от "Съд" са типичните Йовкови турци. Писателят, живял осем години в Добруджа, е привлечен от ориенталската им мъдрост, от умението им да се наслаждават на труда и на почивката, от своеобразната им консервативност и преклонение пред красотата и юначеството. Такъв е Сали Яшар, прочутият майстор на каруци от Али Анифе. Всеки ден в точно определено време той прекъсва работа, сяда на пейката и гледа полето. Сали Яшар цени мига, умее да усети и да изживее сладостта на почивката. По своему той е мълчаливец като повечето от Йовковите герои; тяхното мълчание е говорещо мълчание, изпълнено с многозначителност и вътрешни интонации.
Сали Яшар е стаил дълбоко своята човешка драма. Неговите каруци пеят по пътищата и разказват как един човек може да бъде много богат, но и много злочест. Голямата му къща е празна, лишена от човешко присъствие, затова болестта на Сали Яшар, както неведнъж се случва в Йовковите разкази, е символична. Той е на път да умре, защото животът му е лишен от смисъл, но идва Шакире, единствената му дъщеря, и Сали Яшар се съживява. Сега той достига до едно от най-дълбоките прозрения за живота: с много неща може да надари Бог някого, но няма по-голям дар от хубостта. "Каквото кажеше Шакире, беше хубаво, каквото направеше – беше добро." По същия начин разсъждава Шибил за Рада: "Каже нещо – умно е, направи нещо – хубаво е."
За Йовков красивото и доброто са синоними, те взаимно се обуславят и осмислят. Доброто е немислимо без красивото, и обратно. Красотата в този разказ се реализира чрез младостта на Шакире и божата дарба на Сали Яшар. Героят работи под напора на някаква вътрешна стихия, затова не може да работи бавно. В бързината се раждат най-точните движения, каквито той не би могъл да направи обмислено. Тук е разбирането на Йовков за творчеството като стихия и интуиция, като божествена дарба. Чрез твореца говори божественото. Така героят намира своето "аз" и оттук нататък човешката драма се разрешава бързо и леко. Шакире се завръща в родното си село и се омъжва за Джапар, доброто, което Сали Яшар сторва преди това, бива възнаградено, любовта на Джапар – осъществена. Всичко идва на мястото си в една идилична хармония, вдъхновена от силата на творческия труд. Над този изпълнен с нещастия свят стои нещо, което дава смисъл на живота – любовта между хората.
В мъчителното търсене на любовта намира своята същност и Боян Боянов от разказа "Мечтател". За него любовта идва във вид на илюзия, на един вътрешен копнеж, който го изтръгва от мъчителната сивота на делника. С образа на Боян Боянов писателят ни показва как се ражда илюзията. В копнежа по госпожица Вяра и в очакването на бричката с белите коне има нещо дълбоко трогателно. Това е сладката лъжа, без която Йовковите герои биха загубили много (Симеон Султанов).
"С образа на митническия стражар дядо Давид писателят ни посочи умирането на красивите спомени, на празните надежди – пише Султанов. – Четейки разказа, на нас ни се струва, че дядо Давид е от големия род на Кралимарковците, а конят му – от поколението на коня Шарколия. Сабята и конят – това са два експоната на миналото, две други мерки на друго време. В този разказ писателят е подготвил смъртта на миналото. С разказа "Мечтател" той ни казва: животът ражда илюзии, с "Дядо Давид" той ни подсказва: животът смачква старите илюзии. Героите угасват като морфинисти с опиума на илюзията. На посинелите устни на Саафет Молла ("Съд") е замръзнала в предсмъртния му час една странна усмивка на умиление, на блаженство и ние знаем, че това е усмивката на сладката лъжа. С нея умира Люцкан, с нея ще угасне Сали Яшар. Повечето от героите живеят и умират с илюзията. Те са покорени от нея, щастливи в своето нещастие, но повествованието със своя втори план оставя и друго впечатление: побеждава действителността, реалистът и романтикът си съперничат; романтикът Йовков изгражда илюзиите, реалистът Йовков му подсказва тяхното крушение."
Героите на Йовков търсят мъчително своето вътрешно равновесие, те осмислят своя живот чрез стремежа към прекрасното и хармонията, които често имат различни измерения. В сборника "Песента на колелетата" доминира стремежът към илюзорното. В "Старопланински легенди" героите преминават през нравствено прераждане, за да се издигнат до сферата на прекрасното и да пропаднат в бездната на трагичното. Във "Вечери в Антимовския хан" те откриват нови духовни хоризонти, обладани от безграничието на хоризонта, на човешката щедрост и човешката нравственост.
Постепенно писателят открива голямата тема за страданието на малкия човек, устремен към надеждата. Тук красотата се преплита с добротворството, с чудачеството. Постепенно се избистря и характерният стил на писателя Йордан Йовков. Вниманието му се разсредоточава от основния конфликт към маловажното, към детайлите, в които звучи "музиката на цялото" (Искра Панова).
Почти всички сборници на Йовков проявяват тенденция към цикличност, за да се стигне до сборника "Ако можеха да говорят", който още през 1937 година Георги Цанев нарича "романа на Йовков". Сборникът "Старопланински легенди" е обединен от декора на планината, в която се раждат силните човешки страсти и характери. "Вечери в Антимовския хан" е немислим без магнетичната притегателна сила на хана и постоянните му посетители. Чрез "Вечерите" и "Легендите" Йовков се връща към своята младост. В Жеравна той не е бил повече от тридесет години, когато сяда да пише "Старопланински легенди". В Добруджа не е стъпвал седемнадесет години, когато започва "Вечерите". Вече утвърденият писател има възможност да посети наново тези места, но не иска. Чрез дистанцията във времето той съхранява илюзиите и романтиката на младостта.
Чрез сборника "Старопланински легенди" Йовков се връща към миналото на родния край, но не като историческа хронология, а като изкристализирал човешки опит. Героите се отличават със своята изключителна индивидуалност. Те са изобразени мащабно, с уедрени щрихи. Ние не можем да си представим Шибил или Индже, Йовковите жени или Йовковите хайдути в битова светлина. Те са извънмерни и се отличават със своята извисеност. Естественият им декор е планината. Така както равнината във "Вечери в Антимовския хан" съответства на широтата на духа, планината в "Легендите" отприщва човешките страсти, драматичните емоционални състояния и конфликти.
Композицията на разказите е типично йовковска. Те обикновено започват с проблемния възел, който иначе се намира в средата на сюжета, чрез сложни ретроспекции се връщат в миналото на героите, за да мотивират взетото решение, и имат стремителен финал. Основното идейно внушение се свързва с проблема за силата, младостта, красотата, юначеството. Те са морален критерий за оценка, една висша нравственост, през призмата на която писателят разглежда постъпките на своите герои.
Основните теми в сборника – темата за хайдутството и темата за любовта – се разгръщат паралелно, взаимно се обуславят и се сливат в едно в последния разказ – "На Игликина поляна". На тяхна основа се откроява проблемът за нравственото прераждане, за своеобразния катарзис, през който минава човекът, проблемът за очарованието на красотата, издигната до висша нравственост.
Навсякъде в своето творчество Йовков търси красотата. В "Старопланински легенди" тя се ражда от жизнеността, от женското начало, от юначеството. Йовков е създал забележителна галерия образи на жени и всички те са красиви по своему. Една е красотата на Рада, "тая чудновата бърканица от жена, дете и дявол", друга е красотата на Пауна, в безстрашието на чиито очи Индже съзира себе си. Една е красотата на Божура, оприличена на разцъфнала дива шипка, друга е красотата на Ганаила, бялата като мляко чорбаджийска дъщеря. Една е красотата на русата Дойна, друга – на чернооката Димана. Обикновено в разказите на Йовков женската красота поражда нечие страдание. Заради Рада Шибил се предава и намира смъртта. Заради Ранка трима мъже влизат в смъртоносен конфликт. Петима мъже се борят за ръката на Курта. От красотата на Женда пострадват мъжът є Върбан, козарят Марин и керванджията. Единствено в разказа "Божура" перспективата е обърната. Въпреки че и Божура, и Ганаила са красиви, те и двете страдат от красотата на Василчо. Идеята на Йовков е, че красотата трябва да се изстрада. Героите преминават през нейното очарование, за да стигнат до нейната болка. Това е един забележителен душевен катарзис, осмислен от писателя моралист и сърцевед.
Всеки разказ има някакво мото, взето от народна песен. То кореспондира с основния мотив на разказа и осъществява връзката между преданието и литературната му интерпретация, между народностния морал и морала на писателя. Йовковият морал е своеобразен и се подчинява на особени закони, които издигат в култ не толкова традицията, колкото природното и човешкото начало. Затова любовта в сборника "Старопланински легенди" има такава преобразяваща сила. На нея са подвластни всички.
Смъртта на Шибил, както и на останалите герои от "Старопланински легенди" е пределно естетизирана и кинематографична (Искра Панова). От трагичното є величие се излъчва необикновена красота. Всеки кадър е заснет сякаш на филмова лента. Писателят съпоставя, сменя ракурса, обобщава. Шибил върви по улицата, която е заляна със светлина. Пременен е в най-хубавите си дрехи, но няма оръжие по него. В дъното като фон се вижда планината, където до вчера той е бил цар. Особена роля в поетиката на разказа играят бялата и червената кърпа – знак за милост и знак за смърт. С присъщото на Йовковите турци преклонение пред красотата и юначеството беят се възхищава от Шибил и му прощава. Логиката на разказа обаче изисква смъртта на героя и затова Велико кехая, докачен на чест, размахва червената кърпа. Чрез смъртта на Рада Йовков наказва баща є, но не защото убива разбойника, а защото погазва красотата. Шибил умира, за да се издигне до сферата на прекрасното и да изкупи разбойническото си минало.
Художественият принцип на пулсация, на който се подчиняват всички разкази от сборника, важи в най-голяма степен за разказа "Кошута". Ловецът Стефан мисли ту за Дойна, ту за Димана. Ту излиза в планината да търси кошутата, ту се връща в селото, за да чуе какво говорят жените. Ту краде от житото, ту го връща. Воденицата ту спира, ту тръгва. Вдигнал пушка в решителния момент, в мерника си той вижда ту жена, ту кошута. На тази пулсация се дължат поетичното очарование на разказа и мистичното начало, вплетено в него. Стефан е разколебан между две жени – Дойна и Димана, русата и чернооката, но мисълта за тях не го измъчва, а го развеселява. Към това се прибавя мотивът за греха, който би сторил, ако убие кошутата.
От разказа "Най-вярната стража" лъха атмосфера на насилие. Въпреки това проблемът за семейната вярност е водещ. Ранка остава при турчина хаджи Емин закономерно. Разграничението между тримата мъже е направено преди всичко на нравствена основа. Калугерът Драгота, който изработва плана за открадването на Ранка, е умен, но той не може да я притежава, защото е лишен от мъжество, физическа привлекателност и необходимата нравственост. Хайдутинът Косан ги има, но не притежава в достатъчна степен силата и властта на турчина. Неговият образ не се вписва в тезата за семейната вярност. Турчинът е господар и насилник, но той е истинският мъж на Ранка. Заедно с това е юначен и красив и заедно с другите Йовкови герои го виждаме замислен, вглъбен в себе си на фона на пожара. Когато след двадесет години за първи път пуска Ранка да иде на погребението на майка си, той изпраща с нея двамата є синове, които са най-вярната є стража.
Образът на дядо Руси от разказа "Юнашки глави" на интертекстуално ниво кореспондира до голяма степен с образа на дядо Йоцо. Двамата си приличат по преклонната си възраст, чистия си патриотизъм и вътрешните си очи, чрез които виждат българското. Подобно на дядо Йоцо главният герой на този разказ непрекъснато открива нещо, но неговите прозрения са трагични. Последен от всички той разбира, че ще има въстание, и дълго и вдъхновено говори за него, като размахва ръце, сякаш върти сабя. Особено трагичен е моментът, когато дядо Руси стои пред труповете на момчетата. Понеже живее като насън, трагедията за него има други измерения. Той се затваря в себе си и подобно на Вълкадин ("Вълкадин говори с бога") преминава от реалния свят в мистичния. И дядо Руси разговаря с Бога, а болката му сякаш попива в листата на тополата. Така героят се слива с пейзажа, в чийто център стои Балканът.
В разказите "Божура" и "Постолови воденици" Йовков отново ни насочва към темата за любовта. Романтичното тук е функция от непостоянството на героите Василчо от разказа "Божура" и Женда от "Постолови воденици". Романтиката извира от циганската кръв на Божура, от буйния нрав на Василчо, от очарователния образ на Женда.
Майсторството на Йовков да създава женски образи на принципа на контраста личи най-вече в разказа "Божура". Красотата на главната героиня е безспорна, но тя става жертва на любовта. Вярна на циганския си нрав, Божура е готова на всякакви унижения, даже ги желае страстно в името на любовта. Символиката и в двата разказа е несъмнена. Василчо ще се върне на куковден и затова Божура се дави в Куков вир. Тяхната любов е неосъществима. Женда пие от извора, без да е "жедна". Божура загива заедно с плода на незаконната си любов – детето на Василчо. Образът на любимия за пръв път е изплувал във водите на този вир и тя се дави в тях в отчаян опит да го намери. Налице е саможертва в името на любовта – и тук, и в "Шибил", и в "През чумавото", и в "На Игликина поляна".
Безспорният шедьовър в сборника е разказът "Индже". Както в "Шибил", тази творба отново разгръща проблема за нравственото прераждане, но драмата на героя се откроява по-релефно. Йовков е разделил живота му на две. Първите шестнайсет години на разбойничество и промяната, която настъпва след това. В типичната за разказите композиция началото поставя читателя в дискурса на промяната у героя. Индже е изправен пред село Урум Еникьой, но за пръв път той връща ордата си назад. Писателят ретроспективно разкрива миналото му, за да мотивира промяната. В разбойническото си "преди" героят се е опиянявал от насилието. Въпреки това даже и тук в него има нещо симпатично, привлекателно. Докато останалите кърджалии плячкосват разгромените села, Индже яде и пие. Млади булки му слугуват и му наливат вино. В пожарите той съзира красивото. Макар и парадоксално, насилието е превърнато в изкуство.
Преломната точка в живота на Индже е срещата с Пауна. В нея героят вижда нещо от себе си. Като него тя е смела, като него презира смъртта. Но Индже става алчен за злато, стига дотам да отблъсне от себе си най-близките си другари. Загубил и Пауна, той решава да се промени и от кърджалия да стане народен закрилник. Разбойническата орда, която води, очаква насилие и плячка, но Индже не издава нужната команда. Изменят му повечето от кърджалиите, но с него остават триста верни другари.
Важен момент за нравственото прераждане на Индже е срещата със стареца на нивата. Думите на възрастния човек дълбоко разтърсват душата на кърджалията. Отново гръмва славата му, но сега вече народът пее за "Индже млада войвода", който е крило за сиромаси. Индже не бастисва вече села, не коли и не убива. Той сам гони кърджалиите, треби хайдутите и обирниците по пътищата.
Йовковият морал изисква злото да бъде заличено не само с добро, но и с лично изкупление. Затова Индже се замисля какво още да направи, за да увековечи името си. Той се сеща, че от другата страна на Бакъджиците, където е ходил едно време, още пазят спомена за Индже разбойника. Най-тежките му грехове са Пауна и детето, което е посякъл в безумната си ярост. И Индже решава да се върне в Урум Еникьой. Там среща Гърбавото, неговото дете, отгледано по милост от баба Яна Калмучката. За разлика от своя баща то е грозно, уродливо, сакато. Гърбавото е второто "аз" на Индже, скритото зло в душата му, неговото минало.
Индже умира от ръката на своя син, за да се осъществи възмездието. Смъртта му също е естетизирана. И при нея писателят е използвал ретардацията като художествен похват както и при смъртта на Шибил. Индже умира бавно, в промеждутъка на два изстрела и смъртта разведрява лицето му. Осъществява се известният още от Аристотел катарзис на героя. Великодушното отношение към момчето е най-сигурният белег на катарзиса. Но смъртта има и друг смисъл – чрез нея героят не само получава възмездие, но и се издига до сферата на прекрасното и се пречиства докрай. Така трагичното засиява още по-силно.
В тягостна атмосфера ни потапя разказът "През чумавото". Заглавието, сполучливо избрано чрез едно субстантивирано прилагателно, е полисемантично и символично. Смисълът му е разнопосочен – през чумавото време, през чумавото пространство, през чумавия морал на хората. Пейзажът напомня за пейзажа в Елин-Пелиновите разкази. Той внушава ужаса от приближаващата чума, усещането за страх, което не познава граници. Точно то бие върху морала на хората. Страшна е не толкова самата смърт, страшно е нейното очакване. То затваря хората в собствените им черупки, дистанцира ги един от друг. Така идва сватбата – отчаяният опит да се забрави, да се пренебрегне смъртта и тъкмо това предизвикателство към нея се оказва най-голямата злина за хората. Ситуацията е баладична – сватба по време на чума. Сама по себе си тя е добра основа за психологически драматизъм и трагична развръзка. Разказът задава серия от загадки: защо хаджи Драган, най-мъдрият човек в селото, подценява опасността и решава да омъжи дъщеря си тъкмо по време на чумата? Защо Тиха изведнъж тръгва под венчило с нелюбим мъж, след като три години е чакала Величко? Защо хората денем се веселят, но когато вечер се приберат вкъщи, се спотайват и примират от страх? Защо са зачервени очите на хаджията? Защо Тиха се смее, когато є личи, че е плакала? Тази сватба, това греховно веселие, това привидно безгрижие, което в действителност вледенява сърцата, са нарушение на мярата на живота, нарушение на хармонията, затова грехът трябва да бъде изкупен, а хармонията възстановена. Финалът на разказа е логически неизбежен – чумавият Величко се завръща в кулминационния момент на сватбата, когато цялото село се е събрало в черквата. Всъщност той идва като възмездие към самозабравилите се селяни, презрели опасността, към невярната Тиха, пренебрегнала любовта, поне на пръв поглед. Той идва, за да изправи цяло село и две жени пред ужасна психологическа драма. Както може да се очаква, тълпата побягва, защото на нея є е отредена ролята на емоционален фон. Остава обаче майката на чумавия, Дочка. Нейната болка е ужасна, но страхът надделява и тя побягва. Остава Тиха, невярната годеница, и нейното решение е колкото неочаквано, толкова и логично. Тиха взема на коленете си главата на чумавия и с това всъщност извършва саможертва в името на любовта. С това тя изкупва собствената си вина, вината на своя баща, греха на цялото село. Нарушената хармония в разказа е възстановена в неговия финал. Затова в последното изречение на разказа е вплетен символичният жест – от иконата Исус ги гледа и вдига опрощаващо десницата си.
В разказа "На Игликина поляна", последен в композицията на сборника, Йовков слива в едно двете теми – темата за хайдутството и темата за любовта. Старият хайдутин Крайналията излиза заедно със своя племенник, младия хайдутин Стоян, там горе, на Игликина поляна, за да умре, както му подобава – при спомена за разтърсващата любов. Заедно с него си отива хайдушкото минало, отива си цяла една епоха. Йовков се прощава с нея чрез една изключително поетична метафора. Когато младите хайдути установяват смъртта на Крайналията, около тях на поляната безбройните иглики се полюляват като запалени свещи. Отива си един свят на герои с уедрени черти на характера, с мащабни действия, мащабни мечти и помисли. Това е светът на "Старопланински легенди", пълен с герои на силните страсти, на драматичните жестове и трагичния изход от тях.
Съвсем други са героите от сборника "Вечери в Антимовския хан". Декорът на равнината предполага други човешки характери – щедри, добри, весели. Душевният им хоризонт съответства на пространствения, гамата на техните чувства – на широката гама от преливания и нюанси между синьото и зеленото – цвета на небето и цвета на равнината. Ако в "Старопланински легенди" писателят ни запознава с еднократността на живота, то във "Вечерите" той ни потапя в неговата повторяемост.
Онова, за което ни разказват "Дрямката на Калмука", а и много други разкази, се е случвало многократно. Ханът е един и заедно с това е мултиплициран символ на всички ханове в Добруджа. На въпроса на изследователя Симеон Султанов, къде се намира Антимовският хан, един местен интелигент му отговаря: "В цяла Добруджа." Ханът, постоянните му посетители и неговите стопани – старата Сарандовица, младата Сарандовица и вечно дремещият Калмук – въплъщават българската, добруджанската, Йовковата вселена.
Ханът има магнетична притегателна сила и най-добрата илюстрация на това е съдбата на дядо Моско от разказа "Една торба барут". Ханът е немислим без очарованието на Сарандовица, без щедростта на неговите посетители. Йовковите герои от този сборник са коренно различни от Елин-Пелиновите. Те са едновременно богати и щедри. Такъв е например Матаке от Преселци. Когато идва в хана и разбира къде си е губил парите и времето синът му, той не се гневи, а се радва и черпи всички наоколо. И хората са доволни не защото ги черпи, а защото човекът им харесва – богат не само материално, но и духовно, щедър, красив, достолепен чорбаджия. Колко далече е този морал от Елин-Пелиновия, каква друга вселена е Йовков! При него социалните мотиви в редките случаи, когато прозвучават, са само в периферията на разказа – например случката с учителя Баташки, който прави опит да убие младата Сарандовица. Тоя човек е особняк и саможив, лишен е от щедростта на останалите герои, затова заслужава участта си, затова и постъпката му изглежда комична. Той се самоубива и оставя собствените си спестявания на Сарандовица, а дъщеря є след кратко лечение оздравява напълно. Старата Сарандовица не дава дъщеря си на Баташки не само заради характера му. На нея є е необходим зет кръчмар с открито сърце и благородни помисли, който да я замести зад тезгяха. Такъв е Захарчо и той напълно съответства на името си. Захарчо обаче е епизодичен герой. Той е необходим само в този разказ като контрапункт на саможивия Баташки, а иначе е непродуктивен за сюжета на целия сборник. Затова той умира след първия разказ и оставя младата Сарандовица вдовица. Тя трябва да бъде свободна жена, за да се впише в атмосферата на сборника с женската си хубост.
В съпоставката между Антимовския хан на Йовков и Ганковото кафене на Вазов се откриват някои съществени различия, които спомагат за онагледяване на Йовковите художествени търсения. Докато кафенето в романа "Под игото" е социалното пространство на героите, където се развихрят политически страсти, то ханът е пространството на духовността и хармонията. Но Антимовският хан е място, доста по-различно и от чифлика в последния Йовков сборник "Ако можеха да говорят". Антимовският хан е отворен навън, той приема и изпраща и дължи притегателната си сила на очарованието, което излъчва за посетителите. Той не е място за живот, а само едната страна на живота – празничната. Антимовският хан не познава делника, труда, а само веселието и почивката за разлика от чифлика в "Ако можеха да говорят", който е затворено пространство, място за живот и в делник, и в празник. Чифликът от последния цикъл е изграден като микрообщество със свои вътрешни връзки и взаимозависимости. В него е установена особена хармония на съжителство между хора и животни. Според замисъла на Йовков в изповедта му пред професор Спиридон Казанджиев трагедията ще настъпи по-късно, когато чифликът ще бъде продаден и ще се разкъсат установените връзки. Във "Вечери в Антимовския хан" такава спойка не съществува, затова трагедиите са много по-редки и са от друг характер. Там преобладават не трагичните герои, а неудачниците като учителя Палазов, като дядо Моско или другоселеца. В този цикъл все повече Йовков се насочва към образа на малкия човек, на страдащия герой в голямата вселена на очакването и надеждата.
Темата за страданието е основна в разказа "По жицата", може би най-емблематичния Йовков разказ. Емблематичен е начинът, по който е представена случката през очите на Петър Моканина, емблематично е това, че много по-важна от събитието (срещата между Гунчо и Моканина) е вътрешната обемност на преживяването. Емблематични са описателността на детайлите и тяхната символика. Разказът се гради върху символа на злото (змията), символа на доброто и надеждата (бялата лястовица) и символичната болест на момичето. Гунчо е бедняк, но бедността му не е най-същественото в разказа. Тя е само част от злочестата орис, от мъката, която го съпровожда. Това е разказ за голямата човешка мъка, затова ключова в него е финалната реплика на Моканина: "Боже, колко мъка има по тоя свят, боже!" Това е разказ за необходимостта от съпричастие в живота, от състрадание и разбиране на чуждата мъка. И най-сетне, емблематична е белотата в разказа – бялата лястовица като символ на цялото Йовково творчество.
Разказът "Албена" разкрива спецификата на Йовковия морал. Ключът за разбирането є е в изречението: "Грешна беше тая жена, но беше хубава!" Творбата изследва и друг мотив, който сродява тоя разказ с разказа "Другоселец": мотива за промяната в масовото съзнание. В тези два разказа Йовков се проявява не само и не толкова като сърцевед, колкото като познавач на масовата психология и на битуващото в нея отношение към красотата и състраданието. Албена с любовника си Нягул е убила мъжа си Куцар. Налице е особена трактовка на престъплението и в крайна сметка морална реабилитация на убийцата. Израз на тази реабилитация са думите на дядо Власю: "Момчета, дръжте! Не я давайте! Какво е селото без Албена!" Заради хубостта є Албена е оправдана от писателя, както е оправдана и Женда от разказа "Постолови воденици". В Йовковата ценностна система хубостта стои над всичко, даже над нормите на традиционния морал, над елементарното разбиране за справедливост. Хубостта облагородява, пречиства, дава смисъл на живота и това е една от основните истини, които ни внушават Йовковите разкази.
"Другоселец" отново подхваща темата за страданието, само че я разрешава по различен начин. Човек е сам и никой не може да му помогне. В заглавието се съдържа и още един смислотворящ пласт – внушението за другия човек, чужденеца, различния от групата. Разделението при Елин-Пелиновите герои се осъществява на социална плоскост. При Йовков разграничението се осъществява в противопоставянето на общността и другите извън нея. Отношението към другоселеца в началото е предпоставено поради непринадлежността му към селото. Събралите се доволни от живота селяни виждат в негово лице чуждия, страничния елемент, който идва да смути създаденото равновесие и хармония. Когато обаче другоселецът се легитимира чрез бедността си и скъсания портфейл, отношението им се променя. Бедният изстрадал човек не може да бъде чужд, защото се нуждае от помощ, и те се опитват да му я дадат. Сега внушението на разказа влиза в областта на екзистенциалното – човекът е сам в своето страдание и никой не може да му помогне. Другоселецът остава сам с кончето си и с мъката си, която придобива вселенски измерения: "Гледаше го едно око голямо, препълнено с мъка и вътре в него светеха лъчите на звездите."
Другото име на Серафим ("Серафим") е добротворец. Героят и чрез името си, и чрез поведението си внушава едно особено чувство. Той е чудноват човек, нито селянин, нито гражданин. Писателят съзнателно подчертава безличния му външен вид, чрез което подсилва усещането за чудачество, и го противопоставя на изключителната му постъпка, плод на изключителния му характер. Серафим прави добро така както диша, той дори изпитва неудобство от добротата си и се оправдава за стореното. В основата на сюжета стои палтото – като осъщественото добро и като неосъществения блян.
При Йовков външният вид на героите, жестовете, мимиката и останалите детайли имат голямо значение за внушението. Разказът се разсредоточава от гребена на събитието към неговата периферия. "Маловажните" детайли се оказват най-съществени и значими – така е със "Серафим". Добротата на героя, без да блести външно, се излъчва от всеки негов жест, от неудобството, с което говори, от начина, по който си реже хляб с костурката, от страха да не уплаши накацалите птички. Той извършва неочакван жест към една непозната жена и се оправдава пред Еньо, че на оня свят може би ще му дадат ново палто, златно. Това обаче не е религиозна корист, това е част от чудачеството на героя. Такива са Йовковите герои – мечтатели, чудаци, добротворци, страдалци, обърнати към хоризонта на надеждата.
Но Йовковите герои страдат болезнено от несъвършенството, от дисхармонията в живота, от разкъсаната връзка между човека и света. Те изживяват болезнено своя път към хармонията, затова един от най-забележителните герои на писателя е Вълкадин. Тук името няма характеризираща функция, а, напротив – то е сякаш рефлексия на злото в света – злото, от което страда и Вълкадин. Разказът засяга една болезнена за Йовков тема – загубата на Добруджа, кървящата рана в сърцето на писателя. Той се връща към нея, почти две десетилетия след появата на "Балкан". Цял куп нещастия са се стоварили върху Вълкадин, без той самият да е виновен за това. Героят не може да назове точното име на злото. Писателят обаче го знае, разбира го и читателят – това е несъответствието, разминаването между голямата световна несправедливост и обикновената, нормална човешка правда. Името на злото е политиката, която няма нищо общо с човешкия морал. Вълкадин страда от нарушената хармония в света, от разкъсаните връзки между политиката, морала и нравствеността. Тъй като не може да намери отговори на своите въпроси сред хората, Вълкадин ги задава директно на Бога. В това е неговото чудачество. Затова героят не желае да разговаря със снаха си Милена. На отчаяния є вопъл да є каже поне две думи Вълкадин отговаря по своему: "Иди си. Остави ме, няма какво да приказвам, аз приказвам с Бога."
Истински венец на Йовковото белетристично майсторство е сборникът "Ако можеха да говорят". Атанас Далчев продължава тезата на Георги Цанев за романовата структура на сборника, твърдейки, че тези разкази са истинският роман на чифлика. "Те – пише Далчев – съдържат една галерия от плътно изписани образи на хора и животни, най-богатата в творчеството на Йовков, и представляват поради еднаквостта на героите и мястото на действието едно единство, много по-голямо от това на романите му, тъй че отделните разкази се четат като глави на една книга. Не им липсва, най-сетне, и една интрига (любовта на Захария, стопанина на чифлика, към Василена), която минава през целия сборник." Всъщност чрез този сборник Йовков довежда докрай тенденцията за цикличност, с която се отличават и останалите му книги. Според Искра Панова по структура "Ако можеха да говорят" е най Йовковият сборник. Писателят замисля творба, която да представи модел на едно общество, основното в което е хармоничната връзка между хора и животни, между човека и природата. Тук в най-голяма степен се изявява анималистът Йовков. Неговите животни притежават човешки характери. Пред проф. Спиридон Казанджиев Йовков споделя: "Касае се за обща съдба на хора и животни. Трагедията ще настъпи по-късно, когато чифликът ще бъде продаден и животните ще бъдат откарани оттам. Разкъсаха се всички връзки, умря един живот." Същевременно това е сборник за хората, за недоизказаното в техния свят.
Заглавието на сборника "Ако можеха да говорят" отпраща и към други символични внушения. Ако можеше Захария, мъжът на Севастица, да разкаже за драмата на един човек, оженен за пари. Ако можеше чичо Митуш да се върне при своите мъртви. Ако можеше по-голямата сестра да изрази своята мъка. Ако можеше писателят да покаже целия ужас от разкъсаната връзка между човека и природата, човека и света, целия ужас от нарушената световна хармония.
По структура разказите сякаш нямат начало и край. Всичко е представено като една изначална даденост. На Нова година празнува именния си ден Васил Одаджията. С това започва първият разказ от сборника. Авторът лишава читателя дори от ретроспективно уточнение за своя герой. Той не се смята за длъжен и да завърши разказа, защото романът за чифлика продължава. Събитието е максимално разсредоточено от центъра към периферията, от главното към второстепенното. Интригата в романа – любовта на Захария и Василена – не е представена като непрекъсната сюжетна линия, а като пунктирна линия (Искра Панова). Ние виждаме Василена, типичната Йовкова красавица, в няколко момента от живота є: когато случайно под стряхата по време на дъжд сбърква Захария с годеника си Велико Железарина и го целува; когато Захария на няколко пъти разговаря с Василена; когато ги заварва Севастица; когато Василена дочува оправданията на Захария пред жена му; и най-сетне, виждаме Василена, омъжена за Велико Железарина от Сърнено, да посреща Захария и Аго по време на зимната виелица в дома си и малко след това да изпраща тъжните обитатели на чифлика, които го напускат.
Макар името є да е съзвучно с това на Албена (Йовков има вкус към красивите женски имена), като художествен образ Василена прилича по-скоро на младата Сарандовица от "Вечери в Антимовския хан" – нейната младост и свежа красота създават и поддържат ведрата атмосфера на сборника. Нейното присъствие в "Ако можеха да говорят" е аналогично с присъствието на постоянните обитатели на хана.
Йовков умира през 1937 година. Малко преди смъртта си той е носел в главата си идеята за втори том на "Старопланински легенди", но не е успял да го запише. Един турски професор по литература изразява мнение, че ако някой от балканските писатели заслужава Нобелова награда за литература, това е Йовков. Признанието придобива още по-голям смисъл, като се вземе предвид, че Йовков, преди да бъде българин, е човек и сърцевед с универсално мислене и дълбок хуманизъм, а темите и образите в творчеството му са сериозен принос към световната литературна съкровищница.

   Последна актуализация: 27.05.2005  
Начало : За нас : Вашето мнение : Защита на личните данни : Защита на авторските права : За рекламодатели
Галерии : Атлас : Таблици : Мерни единици : Хроника на човечеството : Статистика
Игра : Най-четено : На днешния ден : Личност на деня
Книгоиздателска къща Труд  Сирма Груп  Сирма Медия   Със съдействието на: Oracle Българска телекомуникационна компания