Начало    За нас    Вашето мнение   
 
Енциклопедии Речници Библиотека За студента За ученика За най-малките
 Търсене
 Разглеждане по:
 Тематични области
 Азбучен индекс
 Ученически разработки:
 Изпрати свой материал
Кликни, за да купиш.
   Източник: Помагало по литертаура за зрелостници и кандидат-студенти  
  Статията се среща още в:
  - Учебни помагала

АЛЕКО КОНСТАНТИНОВ И НЕГОВИЯТ "БАЙ ГАНЬО"

Алеко Константинов се откроява на фона на обществената действителност през 80-те и 90-те години на миналия век с гражданския си идеализъм и принципи. Неговият герой Бай Ганьо – голямото откритие на писателя – е въплъщение на всичко онова, което Щастливеца ненавижда. В анкетата на професор Шишманов, проведена с видни тогавашни общественици и творци, на въпроса "Кой е най-щастливият момент в живота ви?" Алеко отговаря: "Пътуването ми в Америка и когато ми хрумна идеята за "Бай Ганя".
Между автор и герой съществува особен вид връзки, които не само са от идейно-художествено естество, но и "прескачат" в извънтекстуалната реалност, в която се проектира безсмъртната творба на Алеко Константинов. Именно този феномен – "оживяването" на героя в публичната действителност – предопределя фаталната съдба на писателя и преждевременната му смърт. Щастливеца и неговият герой са двата основни социални типа на своята епоха и от този ракурс на интерпретация може да се изведе интересен паралел на извънхудожественото им битуване и многобройните им реални или символични сблъсъци. Иван Шишманов е формулирал този паралел така: "Вземете опакото на Бай Ганя и ще имате Алека." Оттук тръгва и по-голямата част от утвърдените вече в литературната ни наука анализи на произведението.
Между автор и герой съществуват своеобразна огледална зависимост и осезаеми сили на привличане и отблъскване. Бай Ганьо е всичко онова, което Алеко Константинов не е. Колкото Бай Ганьо е прост, груб и циничен, толкова Алеко е деликатна и срамежлива натура. Колкото Бай Ганьо е материалист, толкова Алеко е идеалист. Колкото Алеко е патриот, толкова у Бай Ганьо патриотичното чувство е извратено до уродливост.
В живота и творчеството си Алеко Константинов няколко пъти символично се среща със своя герой. Първия път той го забелязва на изложението в Чикаго, където търговецът Ганьо Сомов от Казанлък, прототип на героя, се отличава от останалите участници в панаира с ориенталския си вид и маниери. Втория път Алеко се сблъсква с бруталността на своя герой при участието си в изборите за Велико народно събрание в Свищовска околия през 1894 година. На това свое несполучливо участие писателят посвещава първия си фейлетон "По "изборите" в Свищов", който завършва с многозначителната реплика: "Ето епоха, която ми дава неизчерпаем материал за Бай Ганя." За трети път двамата се срещат символично в циклизирания сборник с хумористични разкази "Бай Ганьо", където на главния герой – груб политикан, е противопоставен младият идеалист Иваница Граматиков, чийто прототип е самият автор. С много ирония писателят привежда писмото на героя си, адресирано до него самия, във фейлетона "Честита Нова година". С истински сарказъм обаче той изобличава своя герой в автобиографичния фейлетон "Страст". Последната среща между автор и герой се оказва трагична за писателя. На 11 май 1897 година Алеко Константинов е застрелян от засада – факт, който дава основание на големия ни карикатурист Илия Бешков да изобрази символично това убийство.
Бай Ганьо е единственият наш литературен герой, който добива такава популярност, че напуска рамките на произведението и се фолклоризира. В такъв смисъл той има съдбата на герои от световната литература, като Дон Кихот и Санчо Панса, като Хамлет или Разколников – да бъде национален мит. Същевременно героят е рожба на определено време – епохата на първоначално натрупване на капитали, първите две следосвобожденски десетилетия у нас. В своя статия за произведението Димитър Благоев отбелязва: "Разказите на господин Алека Константинов не можеха да се явят преди десет и още по-малко бяха възможни преди петнадесет години. Бай Ганьо – тая смес от старата простотия и еснафската наивност... с нахалството на новите рицари... – го нямаше тогава в нашия живот." Самият писател добре е съзнавал връзката на своя герой със следосвобожденската епоха и затова във фейлетона "Бай Ганьо в банята" е определил неговата възраст като 30-годишна. Бай Ганьо не би могъл да бъде по-стар, защото иначе би трябвало да е бил възпитаван в епохата на Възраждането, за която типични герои са Бойчо Огнянов и Дядо Йоцо.
Още първото изречение на произведението ни насочва към символиката, която авторът влага в образа: "Помогнаха на Бай Ганя да смъкне агарянския ямурлук, наметна си той една белгийска мантия и всички рекоха, че Бай Ганьо е вече цял европеец." Писателят ясно посочва, че героят е получил свободата си даром и е усвоил европейския манталитет само външно. От това именно несъответствие между обвивката и същността на героя, от контраста между ориенталския му манталитет и културната европейска среда, в която попада, произтича комичното в творбата. Главната предпоставка за появата на героя в това време е фактът, че икономическото развитие на страната рязко изпреварва културното є развитие. Така се получава типът на новобогаташа простак, който бързо е натрупал пари, но не е имал време да натрупа култура. В този смисъл образът тип Бай Ганьо не е измислен от Алеко, а е взет направо от живота (по справедливата забележка на д-р Кръстев) и е рожба на неравномерното ни историческо развитие. Докато западноевропейският буржоа в условията на феодалното общество първо натрупва богатства и след това се установява в механизмите на властта, то при Бай Ганьо е обратното – той използва лостовете на властта и преимуществата на обществения пост за натрупване на лични богатства (Светлозар Игов).
Комизмът в първата част на произведението е продукт на контраста между Бай Ганьо и културната европейска среда, в която попада. Това е традиционната комическа ситуация – простак, попаднал сред интелигентни хора. Презрителното отношение към паметниците на културата, ориенталската недоверчивост, съчетана с фамилиарност и нахалство, злепоставят героя в очите на европейците. Бай Ганьо не владее правилата за поведение в операта, в обществената къпалня, не ходи по изложби, злоупотребява с домакинството на Иречек. Наистина това е сатирично изображение, но в него основен е хуморът като най-ниска степен на комичното. Алеко осмива героя си, но същевременно му се любува.
В съпоставката между европейците и ориенталеца се проявяват, макар и изкривени, националните черти на героя. В първата част, която изобразява българския буржоа от първото следосвобожденско десетилетие, Бай Ганьо е само смешен и лошите му привички се дължат според писателя на грубата среда, в която е живял, на остатъците от робското мислене и даже на някои положителни черти на българина, изопачени и деформирани у героя. В края на тази първа част, във фейлетона "Бай Ганьо в Русия", Алеко сам изказва мнение, че героят му е поправим, защото е "деятелен, разсъдлив, възприемчив, главно възприемчив. Поставете го под влиянието на добър ръководител и вие ще видите какви подвиги е в състояние той да направи. Бай Ганьо е проявявал досега животинската си енергия, но в него се таи голям запас от потенциална духовна сила, която очаква само морален импулс, за да се превърне в жива сила". Писателят обаче греши и неговата грешка е още едно доказателство за често наблюдаваното в литературата разминаване между намеренията на автора и крайното внушение на творбата. Още повече това важи за реалиста Алеко, който по думите на д-р Кръстев е прекопирал образа направо от действителността.
Във втората част на произведението героят не само че не проявява положителните си качества, но и става много по-нагъл. Цикълът разкази в тази част визира второто следосвобожденско десетилетие, новия етап в развитието на буржоазията. Ако в първата част Бай Ганьо е смешен, във втората е страшен. Тук той е обграден със свои духовни двойници – Гочоолу, Дочоолу, Гуньо Адвокатина, Данко Харсъзина. Всеки от тях доразвива някоя от лошите черти на Бай Ганьо. Главният герой не се е променил в същността си – освен това, че е сложил вратовръзка и е придобил ново самочувствие на превъзходство над окръжаващите го: "Човекът врял и кипял из Европата..."
Във втората част на творбата Бай Ганьо не е просто търговец, той вече е усетил келепира на властта. Тази територия е идеална предпоставка за проява на Байганьовата хамелеонщина (телеграмата, която изпраща до двореца), грубо партизанство (изборите), демагогия (издава вестник с гръмкото име "Народно величие" и се намесва в политическия живот на страната). Добродушният хумор на Алеко неусетно преминава в ирония, в остра сатира и даже в гротеска и сарказъм. Бай Ганьо е конюнктурен тип. Той никога не е в опозиция, защото знае, че от опозицията келепир няма.
Всъщност произведението не е завършено. То има отворена композиция. Замислено е като поредица от фейлетони, публикувани най-напред на страниците на списание "Мисъл". Това, което ги обединява, са образът на главния герой и завършеното отношение на писателя към него. Появата му като самостоятелно издание за кратко време спечелва огромна популярност на автора и първият въпрос, който възниква и около който критиката спори и до днес, е за същността на героя – дали е национален, социален или общочовешки тип, кое преобладава?
Лявата марксическа критика в лицето на Димитър Благоев, Георги Кирков и Георги Бакалов вижда у Бай Ганьо преди всичко представител на новозамогващата се буржоазия, пряко свързан с епохата на първоначалното натрупване на капитали. В тоя дух е и вече приведеният откъс от статията на Димитър Благоев. Тези критици пренебрегват националната специфика на образа, чертите, които предполагат типологичност и социологизиране.
От друга страна, тъй наречената "буржоазна критика" (Кръстьо Кръстев, Боян Пенев, Иван Шишманов) вижда у Бай Ганьо предимно национален тип. Кръстев смята Алеко за честен гражданин и публицист, който правилно е изобразил характерните за българина черти, но му липсва инвенция – героят е прекопиран от действителността, но не е досътворен и обобщен художествено. Боян Пенев разглежда Бай Ганьо като общобалкански тип, представител на всички народи, живели в рамките на някогашната Османска империя и добили манталитета и навиците на ориенталеца.
Съществува и мнение, че чрез образа на Бай Ганьо Алеко е осмял всичко българско, че ние, българите, не трябва да се гордеем, а, обратно – да се срамуваме от произведението. В книгата си "Достойно ест" писателят Георги Марковски започва есето за Алеко с думите: "Не обичам този писател." Основата на тези разсъждения е тотално погрешна и много лесно може да бъде оборена, защото, ако България роди Бай Ганьо, то тя роди и неговия изобличител Алеко, чиято нравствена позиция е много по-важна от смехориите, грубостите, глупостите, наглостите и бруталността на героя.
Фейлетоните от цикъла са написани под формата на разказ в разказа – разказвачите са подставените лица на Алеко, участници в кръга "Весела България", чиято "душа" е бил авторът. Те са своеобразен нравствен коректив на героя чрез косвено изразеното отношение към него. Съществува и по-парадоксално мнение, изказано най-напред от немския славист Геземан. Той разглежда Бай Ганьо като "бронята на българския дух", помогнала му да оцелее през вековете на робството, и оттам произтича схващането, че със своята виталност, енергия, възприемчивост и приспособимост към средата Бай Ганьо е положителен герой. Това очевидно е абсурдна теза, но тя намира значителна подкрепа във фолклорното развитие на образа – във вицовете за Бай Ганьо героят проявява главно предимствата си, а недостатъците са на заден план или са симпатично преобразени. Въпреки че е герой на своята епоха, във фолклора Бай Ганьо приема и други социални роли, за да се стигне до тази на инженер Ганев.
Изхождайки от фолклоризацията на образа, Милена Цанева разработва тезата за "един гъвкаво-адаптивен герой, образ-модел, приложим към различни исторически ситуации" – и това е вечното в него, онова, което му придава общочовешка валидност. В същността му се открояват три пласта: национален, социален и общочовешки. Националното опира до външния вид и привичките на героя. Облеклото му се състои от червен пояс, по нашенски бяла риза, черно калпаче, ботуши и един врачански бастун под мишница. По природа Бай Ганьо е типичен представител на българския етнос – широкоплещ, черноок, чернокож господин със засукани мустаци. Привичките му са типично български, сред тях се откроява склонността да яде люто, каквото европейците не могат и да помиришат ("Бай Ганьо у Иречек"). Употребата на турцизми, характеризираща езика ни в първите десетилетия след Освобождението, също до голяма степен е националноопределящ белег. Най-непривлекателна в това отношение е склонността му към пиперливи изрази и псувни. Неведнъж в произведението Алеко отбелязва: "И из устата на Бай Ганя изхвръкна една псувня като бомба..." Но това е черта, характерна за всички балкански народи.
Националната обагреност на образа не е толкова съществена и най-вече не е толкова изобличаваща героя. Тя е неговият колорит, неговата индивидуалност и неповторимост. По-важна е социалната му същност и именно в нея се коренят главните му негативни черти. Бай Ганьо е търговец на розово масло, тръгнал из Европа да печели. Едва ли можем да си представим героя без неговите мускали и вечния му страх да не го окрадат. Чрез образа на Бай Ганьо е разкрита и политическата неориентираност на българската буржоазия в онзи исторически момент. Много показателен за това е разговорът му с Иречек. Той не е нито либерал, нито консерватор, не ги разбира тези работи, но в едно е твърдо убеден, че и едните, и другите са маскари. Бай Ганьо обаче много добре знае, че трябва да бъде с тях, защото има "търговийка", има процеси в съдилищата, и нищо не му струва да бъде с властниците. Иска се само да се провикнеш "Да живей". Изключително комичен е епизодът в началото на втората част, когато Бай Ганьо и неговите приятели изпращат телеграма до монарха, но в тоя момент прочитат, че правителството на Стамболов е паднало. Моментално възхваляващите думи са заменени с ругателни. Бай Ганьо никога не е в опозиция. Политическото хамелеонство на героя е негова типична черта. Политическата му неориентираност е свързана с етапа, на който се намира буржоазията, и това подсказва, че Бай Ганьо е преходен тип – герой на преходна епоха.
Типични социални черти в образа на героя са участието му в политическия живот ("Бай Ганьо прави избори"), близостта му с управляващите, даже издаването на вестник. Социално деформиран е и Байганьовият патриотизъм, изродил се в патриотарство. Във влака той се заканва на сърбите, напомняйки за Сливница, но сам не е участвал в сраженията за разлика от своя житейски и нравствен антагонист Алеко, който заминава доброволец на фронта. Байганьовият двойник в третия от фейлетоните – "Разни хора, разни идеали", си мечтае да пипне Солунската митница само за две години, докато е неговата партия на власт, и нагло твърди, че точно това е патриотизъм. Липсата на идеали е важна характеристика в социалния лик на героя и неговото време за разлика от отминалата възрожденска епоха. С любимата си фраза "Идеали бошлаф" Бай Ганьо е пълен антипод на Дядо Йоцо, но той е пълен антипод и на Алеко, чийто граждански идеализъм и гражданска доблест са пословични.
Характерната национална черта – приспособимост в трудни ситуации, култивирана през вековете на робството, у Бай Ганьо се е изродила в конюнктурност. Героят твърде много се интересува дали сега му е времето, или не му е времето. Той добре знае, че живее във време, когато се лови риба в мътна вода, и ако днеска е рано, утре може да бъде късно. Трагичният екзистенциален проблем за безвъзвратно отлитащото време у героя на Алеко има комични и фарсови измерения. В една съвсем различна социална, духовна и личностна перспектива Бай Ганьо е способен да превърне националното достойнство и духовните проблеми на времето в отблъскващи и изкривени човешки черти и това се дължи на социалната му характеристика.
Но заедно с това Алеко създаде първия универсален образ на простак – некултурен човек, келепирджия, лишен от всякакви духовни интереси. Арогантно е отношението му към жените. Качествата на ума липсват, но вместо тях героят има хитрост в изобилие. Затова най-много го е страх да не го помислят за прост. У Бай Ганьо има нещо плюшкиновско; той не само че е келепирджия, но е келепирджия на дребно. Той не само че не се срамува от своите недостатъци, а се гордее с тях и в тази му гордост има нещо унизително.
Алеко Константинов доразвива образа на главния си герой и в някои от своите фейлетони, без да го нарича със същото име. Фейлетонът "По "изборите" в Свищов" е документална аналогия на фейлетона "Бай Ганьо прави избори" от втората част на произведението. В прекрасния фейлетон "Страст", използвайки условно себе си като герой, Алеко противопоставя двата основни обществени типа, характеризиращи епохата – идеалиста и кариериста. Нравственото самосъзнание на първия го кара да смята себе си за Щастливец независимо от житейските неудачи. Безсрамието, кариеризмът, престъпните наклонности на втория дават основание на писателя да заяви: "И аз гледам на богатството почти с презрение... защото не е плод на честен труд или щастлив случай, а рента на унижението и лакейството."
В своя статия по повод смъртта на Алеко марксистът Димитър Благоев твърди, че гражданският идеализъм на писателя рано или късно е щял да го доведе до идеите на социализма, и нарича Алеко Константинов "българския Де Амичис". Благоев обаче греши. Отношението на Алеко Константинов към богатството не е аналогично на отношението на социалистите. По-скоро то разкрива позицията на рицаря на духа, човека артист, презрял богатството, презрял буржоазния манталитет и еснафския начин на живот (Светлозар Игов). Това е позиция на писател моралист, критик на буржоазните нрави, каквито писатели ще срещнем във всички най-добри образци на западноевропейската реалистична литература на ХIХ век – от Балзак до Дикенс.
Алеко не е радетел за социално равенство, далеч е от социалните утопии. Сам той е син на най-видния свищовски чорбаджия Иваница Хаджиконстантинов и е получил блестящо за времето си образование в Габрово и Одеса. Хроничната му бедност се дължи на нежеланието му да изпълнява политически поръчки, заради което е уволнен от държавна служба, и на нежеланието му като адвокат на свободна практика да взема пари от бедните си клиенти. Той е алтруист, но не и социалист. Любува се на своя герой, поставя го в различни ситуации, иронизира и него, и себе си. Забележително е писмото на героя (всъщност на неговия прототип Ганьо Сомов от Казанлък), изпратено на Алеко за Коледа в момент на унизително безпаричие с прошение за пари. Алеко иронично е вметнал в молбата на героя си: "Авторите обичат героите си, особено пък когато те са живи." Героят далеч надживява своя автор и това е най-убедителното доказателство за творческото безсмъртие на Алеко Константинов. Писателят моралист успява да "провиди" своя герой в нови социални функции във фейлетоните си – например в "Разни хора, разни идеали".
Публицистичните творби на Алеко са всъщност високохудожествени разкази от чеховски тип. Някои от героите му силно напомнят образите от творчеството на Чехов – например образът на помощник-регистратора е сроден с героя на Чехов от разказа "Смъртта на чиновника". От друга страна, този герой има и редица допирни точки с Бай Ганьо – като него презира идеалите, като него не желае да бъде в опозиция, пред по-висшестоящите раболепничи, а по-низшите в йерархията мачка като фелдфебел. Готов е на всякаква подлост, за да постигне целите си. Но се различава от своя първоизточник Бай Ганьо по социалната си роля и по маломерността на целите си. Бай Ганьо е много по-обобщен и по-мащабен като образ от помощник-регистратора.
Героят на втория фейлетон, амнистираният престъпник, е много по-близо до същността на Бай Ганьо. Тук се наблюдава конфронтация между двата основни обществени типа на епохата. Но в сравнение с фейлетона "Страст" перспективата е обърната – престъпникът държи самоизобличаваща го тирада срещу идеалистите, наречени от него "ветрогонци".
Още по-близо до Бай Ганьо е героят на третия фейлетон с неговото патриотарство, приспособленчество и конюнктурност. И особено с неговата мечта да пипне Солунската митница и да скубе богатите търговци, додето е неговата партия на власт.
Кръгът се затваря с философията на приспособленчеството, на която чичото, герой на четвъртия фейлетон, учи своя племенник. Бай Ганьо все повече влиза в истинската си същност и най-точната си социална роля.
Ранната смърт възпрепятства писателя да дообогати и да доразвие образа. Но Алеко Константинов вече е завоювал своето безсмъртие. Загубил отделните сражения, той спечелва войната с героя на епохата. Погребението на писателя е общонародно доказателство не само за популярността на Алековия герой, но най-вече за любовта към неговия автор.

   Последна актуализация: 27.05.2005  
Начало : За нас : Вашето мнение : Защита на личните данни : Защита на авторските права : За рекламодатели
Галерии : Атлас : Таблици : Мерни единици : Хроника на човечеството : Статистика
Игра : Най-четено : На днешния ден : Личност на деня
Книгоиздателска къща Труд  Сирма Груп  Сирма Медия   Със съдействието на: Oracle Българска телекомуникационна компания