Начало    За нас    Вашето мнение   
 
Енциклопедии Речници Библиотека За студента За ученика За най-малките
 Търсене
 Разглеждане по:
 Тематични области
 Азбучен индекс
 Ученически разработки:
 Изпрати свой материал
Кликни, за да купиш.
   Източник: Помагало по литертаура за зрелостници и кандидат-студенти  
  Статията се среща още в:
  - Учебни помагала

ИЗОБРАЖЕНИЯ НА БЪЛГАРСКОТО СЕЛО В ТВОРЧЕСТВОТО НА ЕЛИН ПЕЛИН

Елин Пелин е класически майстор на късия разказ в нашата литература и бележи втори връх в развитието на художествената ни проза след Вазов. Той довежда нашия разказ до класическото разбиране за сюжет и композиция, което в най-голяма степен отговаря на формулата, дадена от руския писател Алексей Толстой: "запетая плюс "но".
В най-голяма степен Елин Пелин е художник на българското село, с ясно изразени предпочитания към живота на шопите. Разказите му имат силна регионална оцветеност. Докато при Вазов е водеща тезата за българското в най-разнообразни варианти, докато Йовков дълбае в сферата на нравствено-етичното и психологическото, то при Елин Пелин приоритет имат социалните идеи и пристрастия. Ние не можем да си представим атмосферата на Елин-Пелиновите разкази без характерния им колорит – равното Софийско поле, убийствената жега или есенните мъгли, небето, надвесено като купол, Витоша и бялото облаче зад нея. Сам писателят е роден в този край и познава добре бита, нравите и психологията на шопите. Съкровеният стремеж на Вазовия дядо Йоцо е "да види българското"; героите на Йовков са добруджанци или планинци, но те са и граждани на света. Елин Пелин е художник на българското село от началото на века и сам той споделя, че главната му задача е да покаже "какво става на село". Неговият идеал обаче е патриархалното българско село преди епохата на класово разслоение. Като художник с изострен усет за промените в бита и нравите на селяните той вижда социалните процеси, които разрушават патриархалния морал и пораждат драмата на героите, особено в повестта "Гераците".
Като белетрист Елин Пелин се развива твърде рано. Най-ярките си разкази той създава на една сравнително млада възраст, а след войните писателят се ориентира към хумора, литературата за деца, издава сборниците "Черните рози" и "Под манастирската лоза". Той неслучайно се отказва да пише за предишното българско село. Процесите, протекли в него през войните и малко след тях, го отблъскват, той не ги разбира, не разбира "какво става на село", и затова преориентира художествените си търсения в друга посока. Вазов и Йовков създават белетристичните си шедьоври в зряла възраст, защото при тях преобладават жизненият опит, мисловното обобщение на живота. Обратно на тях, Елин Пелин е много по-първичен и витален писател, с непосредствен усет към жизненото, към земното, към драмите и конфликтите в ежедневието на селяните. Неуспешното му кандидатстване в рисувалното училище дава изненадващ резултат в неговата проза. Неуспял да стане художник с четка, той се превръща в ненадминат художник със слово. От творчеството на Мопасан, любимия му писател, Елин Пелин възприема разбирането за края на разказа като най-важен елемент от художествената му конструкция. В шедьоврите на Мопасан литературната критика говори за т. нар. камшичен удар при завършека. При Елин Пелин е почти същото. Всички негови разкази имат неочакван, ефектен, но закономерен финал.
Според разбиранията на писателя разказът не може да бъде и импресионистичен. Разказът – това е "от едно нещо да ти хрумне друго нещо". Елин Пелин прилага на практика това разбиране в цялото си творчество. Лазар Дъбака и дядо Корчан вдигат ветрена мелница, но идва Христина и Лазар си намира "друга" ветрена мелница. Андрешко повежда съдия-изпълнителя за село, но го оставя в блатото. Отец Игнатий вижда в далечината женска забрадка, но се оказва конски череп. Станчо и Стоилка отиват на гробищата да поменат мъртвите си съпрузи, но се оженват. При Елин Пелин случката играе особено важна роля. Ако при Вазов разказът представлява поредица от епизоди – дядо Йоцо се среща с българското три пъти, баба Илийца – с бунтовника два пъти, Стоичко ("От оралото до урата") е представен в четири момента от нравственото му падение, – то при Елин Пелин разказът се гради върху една случка, взета в нейния апогей и малко преди развръзката, която протича в кратък интервал от време. Андрешко и съдията стигат до остър конфликт в рамките на час-два, Лазо побягва от другарите си същата нощ след разговора с Благолажа, Свилен и Милена извършват своето "престъпление" в кратките часове на лятната нощ. Дори животът на препатилия сиромах дядо Матейко е разкрит в мимолетното пътуване на душата му из рая. Драмата на Пенка от разказа "По жътва" също се побира в рамките на едно денонощие. Но за Елин Пелин краткост далеч не означава маломерност на преживяването, напротив, в най-голяма степен краткостта означава събитийност. По думите на Искра Панова събитието е гръбнакът на Елин-Пелиновия разказ, а пейзажът е неговият пълнеж, "душата на събитието". Прецизните естети от кръга "Мисъл" – д-р Кръстев и Пенчо Славейков, не могат да приемат особената структура и пълнеж на Елин-Пелиновия разказ. Те отчитат анекдотичния характер на неговите творби, но го обявяват за "разказвач на шопски вицове" и не публикуват нито една негова творба на страниците на своето списание.
Драмата на Елин-Пелиновите герои и идейното внушение на разказите му са заложени най-вече в събитието, от което произтича конфликтът. Човекът в тези разкази се проявява не чрез мислене и въображение, макар че ги притежава, не чрез мечтателност и вътрешни монолози както при Йовков, а чрез постъпка, реакция, поведение. За характера на Андрешко ние съдим не толкова от разговорите със съдия-изпълнителя, колкото от драстичната му постъпка. За характера на Божан си създаваме представа от усилния му труд на полето в началото на повестта и от кражбата на парите в края. В събитието е закодирана благородната същност на един или моралното възмездие на друг. Така Лазо от разказа "Косачи" се обявява против измисления, но красив свят на въображението и бива "наказан" от писателя с бягство през същата нощ, защото става жертва на болното си въображение. Строежът на мелницата е поредното ветрено начинание на Лазар Дъбака и затова Христина, за която се оженва, е наречена "друга" ветрена мелница. Разказът неизменно върви към своя неочакван, но закономерен финал, и то не зигзагообразно и обстоятелствено, както е при Вазов и Йовков, а стремително, по права линия.
Елин Пелин е най-добрият пейзажист в нашата художествена проза. Неговите великолепни пейзажи осмислят произведението, придават му колорит и атмосфера. Едва ли можем да си представим "Напаст божия" без разтърсващата и убийствена картина на жегата или "По жътва" без нажежената мараня и небето, надвиснало като купол. Разказът "Андрешко" е немислим без есенните мъгли и локвите по пътя, "Пролетна измама" – без ведрото утро, а "Косачи" – без дълбочината на тракийската нощ.
И Вазов рисува пейзажи, но при него те са по-скоро обстановка, фон, съпътстват случката при всяка промяна във времето и пространството, при всяка нововъзникнала ситуация. За Вазов пейзажът има същата функция, както историческият и географският фон на повествованието, той конкретизира събитието, поставя го в координатната схема на българското.
При Елин Пелин пейзажът е душата на събитието, той има изключителна психологическа функция; създавайки го, писателят прониква в душата на героите, в повечето случаи пейзажът е в унисон със събитието. Когато Елка от повестта "Гераците" тръгва да се самоубие, есенно-зимният пейзаж, облаците, бягащи в безреда по небето, илюстрират душевното є състояние. Когато чичо му Петър повежда Захаринчо към града, пътят, който се вие из безкрайна снежна пустиня, е илюстрация на нерадостната участ на момчето.
Понякога пейзажът е в контраст със случката. Тогава той пак има психологическа функция, макар и с обратен знак. В тези случаи пейзажът засилва комизма или трагизма на събитието. В разказа "Хитрец" например случката е весела. Арестантът Петко Лисичката измамва глупавия стражар, но пейзажът е мрачен и есенен и по този начин засилва комичния ефект у читателя. Дядо Йордан Герака умира в една прекрасна пролетна утрин и контрастът между тъжната случка и ведрия пейзаж подчертава трагизма – отива си последният представител на патриархалното българско село, животът върви в съвсем друга посока.
Разказвачът Елин Пелин е изключителен майстор на диалога. Докато при Вазов диалогът има главно характеризираща функция, а със своята реплика героят съобщава онова, което читателят вече знае от авторовото повествование, при Елин Пелин далеч не е така. Когато дядо Йоцо казва "Господи, видох!", читателят отдавна знае за "проглеждането" на героя. Когато попът и клисарят от разказа "Изкушение" на Елин Пелин говорят, те съобщават на читателя всичко – времето и мястото на случката, главния проблем, около който се върти сюжетът, тенденцията за неговото развитие и разрешаване. Писателят стои някъде встрани, не се намесва, не смята за нужно да поясни нещо на читателя. При Елин Пелин диалогът е част от динамиката на действието, той е самото събитие и затова героите толкова много говорят. Ролята на разказвача в такъв смисъл е второстепенна, разказвачът е максимално обективен, скрит зад повествованието, превъплътил се в своите герои. Той оставя персонажите да действат не според авторовата воля, а според логиката на своите характери. Елин Пелин е типичен реалист, той е безсилен пред логиката на живота. Това не е романтикът Вазов, който в своята художествена проза, от разказа до романа, се намесва директно в повествованието, тълкува и осмисля случката, дърпа конците на действието и стои на едно интелектуално ниво по-високо от своите герои. Вазов знае за дядо Йоцо или баба Илийца много повече, отколкото те, неуките, сами съзнават за себе си и за смисъла на собствените си постъпки. Разказвачът Елин Пелин въпреки ясно изразените си пристрастия в определени случаи (както в "Андрешко") бяга от подобни намеси, защото художествените му цели и стилът му са други. Светът на Елин-Пелиновите герои е двуполюсен, в него конфликтът между доброто и злото, черното и бялото е много силен, особено в разказите от началото на века. В този конфликт писателят застава ясно на страната на бедните срещу богатите ("Прошение на жителите от село Голяма неволя до дяда господа"), на страната на селяните срещу гражданите ("Андрешко", "Печената тиква"), на страната на населението срещу властта, на човека срещу държавата. В творчеството на Елин Пелин има само един герой, който съчетава богатството с положителни нравствени характеристики – дядо Йордан Герака. Но и тук противоречието в мирогледа на писателя е само привидно. Героят е авторитетен и уважаван, защото е останка от миналите времена на патриархалната идилия.
Ключово понятие в Елин-Пелиновия художествен свят е "сиромах", "сиромашия". Сиромашията е виновна за всичко – за несъстоялото се щастие на Свилен и Милена, за драмата на Лазо, за напастта божия, дори за пиянството на "сиромашта" в разказа "Задушница". От сиромашия се е пропил Станойко, от сиромашия е пил цял живот и дядо Матейко, но точно защото е сиромах, мястото му не е в ада, а в рая. Нравствената присъда на писателя поставя в ада бирника и кмета. Светът на Елин Пелин е социално диференциран, нравственото е пречупено през призмата на социалното. В разказа "Край воденицата" бащата на Милена е потърпевшият, а не неназованият є мъж, защото неговата сиромашия е причина за разбитата є любов. Монката от разказа "Спасова могила" умира, защото дядо му няма пари за доктори. Сиромашията от своя страна е извор на нравствени добродетели, сиромахът е човек с широко сърце, той приема чуждата болка като своя ("Андрешко"), чуждото дете като свое ("Сиромашка радост").
Героите на Елин Пелин са изключително жизнени, витални, устойчиви на превратностите на съдбата. Те носят специфичния колорит и манталитет на хората от шопския край. Една от най-характерните им черти е свежото им чувство за хумор. Малко са Елин-Пелиновите разкази, в които няма комични отблясъци. Тъжното и смешното вървят ръка за ръка, както е в живота. Станчо и Стоилка са дошли на гробищата по тъжен повод, техният брак също е тъжен, защото е брак по необходимост, но комичното извира от всяка реплика, от всяка ситуация. Пред тъща си Станчо хвали мъртвата Божана, пред новата си годеница Стоилка я хули. Макар и превалила младежката възраст и налегната от грижите на ежедневието, Стоилка му шавва с раменете си като момиче, хвърля му "белтъци" и прави един изключително смешен жест в опита си да скрие големите си бели зъби. Да не говорим за разкази като "Пролетна измама" и "Изкушение", в които се срещаме с типичните Елин-Пелинови попове, по-близо до земното, отколкото до небесното (Милена Цанева). Техен предшественик е Вазовият поп Ставри, те самите подготвят почвата за отец Сисой от късния Елин-Пелинов сборник "Под манастирската лоза", в който писателят по думите на неговия талантлив следовник Ивайло Петров намира третото измерение на живота – синтез между доброто и злото, черното и бялото, греха и изкуплението.
Хуморът в разказите на Елин Пелин има социална основа и социална насоченост, той е оръжие на бедните срещу богатите, на човека срещу властта. Разказът "Ветрената мелница" съсредоточава в себе си едни от най-добрите черти на белетриста Елин Пелин – майсторски скроената интрига, пейзажа, неповторимия колорит на героите. Едно странно приятелство свързва Лазар Дъбака и дядо Корчан въпреки разликата във възрастта. Писателят го нарича "спокойно, неразделно и безкрайно весело". Това е разказ-идилия и идиличното начало е заложено в отношенията между героите, основани на неизтощимото им предприемачество, в съучастието между единицата и тълпата и в щастливия завършек на разказа. Картината на жегата е коренно различна от подобните в "Напаст божия" или "По жътва". Така се проявява психологическата същност на пейзажа, който подготвя читателя за срещата с двамата чудаци и техния "ветрен" нрав. Още заглавието разгръща мотива за ветрените начинания, който преминава през вятърния нрав на Лазар Дъбака и дядо Корчан, през строежа на ветрената мелница, за да стигне до остроумния финал на разказа, в който Христина е наречена по същия начин.
Разбирането за идилия, дошло от старогръцката литература, се основава на безконфликтността на сюжета, хармонията в отношенията между героите, природата като естествен фон и щастливия край. Облогът между Дъбака и Христина е напълно идиличен. За разлика от нормалните облози, в които има печеливша и губеща страна, тук независимо от изхода на надиграването, и двете страни биха спечелили. Това е нетрадиционното. Ако спечели Христина, Дъбака ще є подари наниз жълтици. Естествено, това би довело до брак. Ако спечели Дъбака, Христина ще се омъжи за него и пак ще спечели жълтиците. Интересно е съучастието на събралите се селяни, на тълпата. Те приемат облога като една щастлива възможност и в редиците им няма никаква завист. Наистина странно е това единение между човека и тълпата. Затова писателят подчертава: "Вик от възхищение се изтръгна от стотини гърди, стотини очи заследиха двамата играчи." Това повторение на думата "стотини" не е случайно, то слива единицата с масата, създава чувството за хармония. В духа на мъжката чест печели Лазар, но печелят всички, включително и дядо Корчан. Би следвало той да е засегнатият, защото Дъбака, неговият съдружник, го изоставя. Но Христина е негова внучка и дядото се радва. На шеговития му въпрос, какво ще стане с ветрената мелница, Дъбака отговаря: "Аз си намерих друга." И така разказът намира своя закономерен идиличен финал.
Но в преобладаващата си част творчеството на Елин Пелин далеч не е такова. В твърдението му, че иска да покаже какво става на село, и даже в псевдонима му се съдържа горчивата истина за българското село. Тук ключова роля играе сиромашията, тук има потърпевши, конфликти, разбити човешки съдби. Над всичко обаче тържествува жизненото начало, неизтощимият оптимизъм на шопите. Тържествува разбирането за живота като низ от весели и тъжни случки, добро и зло, веселие и смърт. Над всичко стои справедливостта, природата на човека иска своето и си го взема. Такава идея е вложена в разказа "Край воденицата". Изхождайки от внушението му, можем да тълкуваме заглавието в различни символични аспекти: край селото, край брака, край установения морал, край условностите на обществото. Милена е отишла да навиди болния си баща, но там среща бившия си любовник Свилен и до късно вечерта остава с него в ливадите. В ситуацията има нещо нетрадиционно, защото потърпевшият не е неназованият мъж на Милена, а нейният баща. Неговата ревност се дочува в безпомощните му викове, той е пренебрегнатият и изоставеният.
Ситуацията предлага многобройни вариативни модели за развитие и тълкуване, за фройдистки интерпретации или разгръщане на конфликта в психологически план: момичето, раздвоено между бащата и любовника. Без да е моралист, Елин Пелин е далече от тези внушения. Той е верен на своя мироглед и бащата на Милена е "наказан", задето не е осигурил добър живот на дъщеря си, тъй като тя се е омъжила за нелюбим мъж главно поради сиромашията. Казва го Свилен: "Сиромашията е крива." Финалът внушава, че въпреки всичко човешките чувства вземат своето. Компромисното решение – изневярата – е в духа на едно дълбоко реалистично познаване на живота.
Разказът "Задушница" също съдържа символика в заглавието. Това е празник за душите на мъртвите, но и за душите на живите, за душата, която не иска да се примири нито с мизерията, нито със смъртта. Писателят майсторски фабулира. Композицията събира два разказа в един и ги свързва по неподражаем начин. Диалозите между Станчо и тъща му, Станчо и кумицата му в началото подготвят диалога между Станчо и Стоилка в края. Развръзката – тяхната женитба – е предпоставена още в първата половина на разказа. Вдовец и вдовица с по няколко деца, за които няма друг изход, освен да съберат и неволите си, и децата си. Техният брак е брак по необходимост, той е неизбежен и тъкмо в опита на Стоилка да пренебрегне тази истина се ражда комичното. То произтича от несъответствието между думи и дела. Пред Станчо тъща му говори за женитба, но дълбоко в себе си го ревнува и затова го обижда. Пред тъща си Станчо хвали мъртвата Божана, а пред Стоилка я хули. Има нещо очарователно в неудобството на Станчо и във флирта на Стоилка. Всъщност тя води инициативата от самото начало и я довежда до желания край. На Станчо не му остава нищо друго, освен да приеме дадеността. И тук, както в почти всички Елин-Пелинови разкази, развръзката идва не по случайност, а като закономерен резултат на желязната логика на живота. Разказвачът е максимално обективен, скрит зад кулисите, той дори не разказва, а оставя героите си да действат чрез диалога.
Разказите на Елин Пелин са максимално драматургични. Това е нещо, което не може да се каже нито за Вазов, нито за Йовков. Разказът "Косачи" е изграден на сходен композиционен принцип – сливането на двата мотива в един, на двата разказа в един. Двата му смислови центъра са свързани с приказките на Благолажа и с анекдотичната постъпка на Лазо. И тук пейзажът създава подходяща атмосфера, на чийто фон ще се разгърне конфликтът – безкрайното тракийско поле, звездното небе, Марица, тайнствените недра на земята. И тук сиромашията е първооснова. Косачите са дошли от далечно Загоре в Тракия, гонени от нуждата да припечелят. Такъв е и Лазо. Напуснал е младата си булка за "пусти пари". В приказките на Благолажа за незнайното царство и красивата царска дъщеря прозира опитът на героите да избягат от нерадостната действителност, да се пренесат в красивия свят на въображението. Чрез думите на героя си Елин Пелин внушава идеята, че тогава, когато истината в живота е грозна, за предпочитане е измислицата, илюзията. Такова романтично бягство от действителността е много характерно за Йовковите герои (например Боян Боянов от разказа "Мечтател"). При Елин Пелин илюзията не се реализира докрай, тя е иронично преосмислена. Лазо възразява на Благолажа, че онова, което говори, е твърде чудновато, за да бъде истина. Той се обявява против красивия свят на въображението и сам става жертва на болното си въображение. Благолажа провокира неговата ревност и затова, когато на сутринта косачите се събуждат, Лазо го няма, той е избягал на село при младата си булка.
Най-дискутираният Елин-Пелинов разказ от появата му до днес е "Андрешко". Дълго време литературната критика вижда в образа на героя строго положителна фигура и това се дължи на пристрастието на писателя, който безспорно симпатизира на своя герой. Налице е социалният конфликт между човека и държавата, между бедните и богатите. Съдията е справедливо наказан, защото пренебрегва човешката мъка и прекалено усърдно изпълнява служебните си задължения. Андрешко е състрадателен, симпатичен, дори алтруист. Такава теза защитава и социалистическата критика, която използва разказа за пропагандни цели, за да покаже ненавистта на българския селянин към буржоазната държава. Още след появата на разказа обаче в някои анализи се говори за "андрешковщината" в негативен план. Литературният критик Атанас Лазовски (във в. "Литературен фронт", 1989 година) застъпва подобна теза и прави едновременно социологичен и литературен анализ, изхождайки от паралела между обществената ситуация у нас и от текста. Основните му аргументи са следните. Във времето, когато се развива действието на разказа, преобладаващата част от българското население е селска. Младата буржоазна държава строи пътища, мостове, болници, училища, поддържа армия, полиция, администрация. Понеже е демократична, тя няма друго средство, чрез което да осигури това мащабно строителство, освен данъците, а основни данъкоплатци са селяните. Съдия-изпълнителят е държавен чиновник, а дори разказите на Елин Пелин показват, че това не е най-престижната социална категория. Дядо Йордан Герака се гневи, че синът му като последен сиромах е останал на държавна служба. Следователно съдията не би могъл да бъде представител на експлоататорската класа. Ако е богат, той не би тръгнал в студена зимна привечер за село. За богатството му в разказа няма други податки освен грамадния му вълчи кожух. В спора между двамата Андрешко се държи предизвикателно, въпреки че е домакин. Той недвусмислено иронизира съдията, наричайки конете "господа". Наистина съдията мечтае за власт, чрез която да сложи в ред селяните, но от поведението на Станойчо личи, че има защо, той пиянства. Възниква въпросът: Щом има пари да пие, защо не си плати данъците? И най-сетне, постъпката на Андрешко е несъответна на предизвикателството. Едно е да се заканиш, че ще сложиш в ред селяните, и съвсем друго е да оставиш клиента си в тъмна и студена нощ в блатото. Тезата на Лазовски, около която се завърза дискусия, е оспорима, но тя показва, че към редица истини за живота на българското село в разказите на Елин Пелин може да се изхожда и от друга гледна точка. Заслугата на писателя е, че поставя ясно социалния конфликт, неговите пристрастия също са ясни. В тях се оглеждат и предимствата, и недостатъците на тоя тип реализъм.
У Елин Пелин няма онова дълбинно изследване на човешката душа и онази мотивировка на човешките постъпки, с каквито се характеризират разказите на Йовков. Може би това дава основание на д-р Кръстев и Славейков доста несправедливо да го обявят за "разказвач на шопски вицове". Елин Пелин съумява да избяга от тази едноизмерност в онези разкази, в които финалът не тежи толкова, например във "Войнишка нива" или в "Мечтатели", където човекът е обърнат не към социалната несправедливост, а към вътрешния си свят, където условността и психологизмът са по-силни. Трябва да се отбележи, че тази черно-бяла картина на селото е характерна само за Елин-Пелиновите разкази от началото на века. В сборника "Под манастирската лоза", писан в значително по-зряла възраст, Елин Пелин намира третото измерение на живота, обединява доброто и злото, търси тяхната взаимна обусловеност и относителност.
Повестта "Гераците" (1911) завършва този етап на реалистично творчество. В нея ще намерим най-добрите черти от разказваческия дар на писателя: интригуващата фабула, забележителните човешки характери, обособяващия диалог, майсторски нарисувания пейзаж и обективността на повествованието, при която развръзката идва вследствие на логиката на живота. Елин Пелин задава чертите на своите герои още чрез имената. Представителите на първото поколение в повестта – дядо Йордан Герака, баба Марга и дядо Матей Маргалака, носят имена, които внушават почит към старината. Името на Божан в началото на разказа, когато полският труд е неговата стихия, а лицето му има прегорелия цвят на пшениченото зърно, напълно отговаря на характера му. В края на повестта Божан се променя и името му зазвучава с горчива ирония. Павел и Петър носят имената на християнски апостоли, но в тях няма нищо християнско и това задълбочава иронията. Божаница и Петровица поради злия си нрав даже са лишени от лични имена. Елка и Йовка по своему страдат и затова имената им завършват с умалителната наставка "ка". Но най-много символика е вложена в името на Захаринчо. То е в пълен контраст с горчивата му съдба, с пътя му в живота, който се вие из безкрайна снежна пустиня.
Символика можем да открием и на други художествени нива. В началото големият бор е символ на семейното единство, в края, когато семейството се разделя, Петър отсича бора. Дядо Йордан Герака, който губи своята власт и умира приживе, става излишен човек в новото време, стига до физическия си край в една прекрасна пролетна утрин. Писателят внушава, че този човек е вън от течението на живота. Той е представител на друго време, на една старина, чиито морални устои са обезсмислени в новата епоха на "своещината".
В повестта "Гераците" е изобразен животът на три поколения българи в една преходна историческа епоха. Ония процеси, които характеризират българския град в началото на 80-те години, проникват в селото две десетилетия по-късно. Главен проблем на повестта става социалното разслоение и то поражда болезнената тръпка от съпоставката с корозиращия идеал – патриархалното българско село. Представителите на старото поколение са по-бегло щрихирани. Сред тях се откроява дядо Йордан Герака, когото Елин Пелин представя като пъргав, трудолюбив и авторитетен човек, наистина, малко скъперник. Цялото село го обича и почита. Дядо Йордан е представител на старите български чорбаджии, у които няма нищо от гибелната страст на Еньо от повестта "Земя". Неговата голяма и бяла къща се намира на най-видно място в селото като символ на авторитета му. Елин Пелин обича тази характеризираща функция на местоживеенето, затова Боне Крайненеца, последен сиромах, живее в края на селото. Този похват ще срещнем даже у Йовков. Неговият Торашко каменарят, каменният човек с мека душа, живее в дом-крепост и непрекъснато се бори с баира. Семейството на дядо Йордан е също образец и в него по стара българска традиция стожерът е баба Марга. Пак по стара българска традиция трудът и храненето са превърнати в ритуал. Ясният летен ден поражда в душата на Герака веселие и бодрост, а когато семейството започва да се разпада, в знак на протест той отказва да яде.
Баба Марга носи старинно име и се ползва с изключителен авторитет в къщата и в селото. Цели четиридесет години тя се движи между мъже и им внушава респект. Селяните в кръчмата спират мръсните приказки в нейно присъствие, синовете є свеждат глава пред нея. Това е изключително енергична жена, която сякаш остава незасегната от протичането на времето – 60-годишна, тя се смее като мома. Такава жена, с такъв характер може да умре само отведнъж, ненадейно, неизпитала унижението да боледува и да гасне бавно и продължително. Затова писателят въвежда промяната в повестта, свързана със смъртта на баба Марга, с едно характерно "но". "Но напролет баба Марга се помина съвсем ненадейно. Заедно с нея от къщата на Гераците изчезна добрият и строгият дух..." Тези две изречения са се превърнали в българското литературно и културно мислене в устойчива формула за разпадане на патриархалното. "Но напролет баба Марга се помина съвсем ненадейно..." Това е само поводът за отприщване на един процес, който е зреел с години. Смъртта на баба Марга не е причината, от която ще тръгне разпадът на семейството, напротив, старата жена само го е задържала. Оттук нататък всичко тръгва изведнъж. В къщата незнайно откъде пропълзяват като змии сръдни, крамоли и недоразумения и отравят мекия домашен климат. Първата жертва на тази нова вълна е последният стожер на патриархалното – старият Герак. Той изостава от времето и затова не може да проумее новите явления. В това е неговата голяма трагедия. В едно време на ярко социално разслоение дядо Йордан разсъждава с категориите на старата нравственост. Той знае, че доброто и злото се излюпват все от човека, но не може да проумее защо именно злото започва да се въди в неговите синове. Дядо Йордан се съпротивлява отчаяно. Той не желае да раздели имота на синовете си, върви срещу течението. За всичко той обвинява "своещината" и е прав, но онова, което старецът наивно нарича "своещина", са нови, дълбоки социални процеси, които дори писателят отказва да приеме. Трагедията на Герака е в поредицата от заблуди, на които плаща данък. Той наивно мисли, че може да запази предишното единение при новите условия, заблуждава се, че връщането на Павел ще оправи нещата. Герака се превръща в познатия от литературата тип на излишния човек. Отсега нататък той ще върви наопаки, за да се стигне до символичния момент, когато умира в утрото на прекрасен пролетен ден. Кражбата на Божан ще го превърне в мъртвец приживе.
В началото на втората част писателят ретроспективно хвърля поглед върху синовете. Изображението следва формулата на приказното, в която числото три е задължителен елемент. Затова на Павел, най-малкия син, се възлагат най-големи надежди. Писателят го нарича "пресметлив и очоваден човек". Голямата надежда на баща си, Павел има образование, а за селянин като Герака това значи много. Пак в духа на приказната формула Павел се жени за най-хубавото, но инак бедно момиче в селото – Елка. Любовта му е естествена и в този момент той я обича страстно. Следва второто "но" в повестта. Но Павел остава на служба в града и всичко рухва. Верен на своя реалистичен подход, Елин Пелин изследва детайлно причините, довели до промяна в селото и в семейството, и ги открива в две посоки. Първата е лошото влияние на града. Това се вписва в неговия художествен мироглед, според който всичко добро принадлежи на селото, а цялата поквара идва от града. Към влиянието на града се прибавя и влиянието на държавната служба като антипод на добродетелния и честен селски труд. Същия мотив ще срещнем и у Вазов, у когото Стоичко от разказа "От оралото до урата" напуска нивите на баща си и пропада в града.
Втората причина за негативните процеси в селото, отразили се върху съдбата на семейството, са вътрешните натрупвания на капитал и стоково-паричните отношения. Герака е кръчмар, той има скрити жълтици, за които ламти Божан и в крайна сметка ги открадва. Кражбата е истинска трагедия, тя е последната преграда, която рухва, и идиличното патриархално семейство загива безвъзвратно. Тук на Герака е противопоставен карикатурният образ на селския бедняк Ило Търсиопашката. Той злорадства и в миналото критиката търсеше в ехидния му смях социалния протест. Само че логиката на писателя е друга. Герака е богат не защото е експлоататор, а защото е трудолюбив и кадърен. Търсиопашката е беден, защото е мързелив. Двамата са противопоставени не на социална, а на нравствена основа.
Чрез Павел в семейството влиза лошият дух, който отдавна е изпуснат от бутилката. Той излъгва надеждите на баща си, заразява жена си със срамна болест и разбива живота си. Неговото отсъствие от село става формален повод за дележа. Вторият син Петър е слабоволев и безхарактерен. Той е добряк, но мързелив, затова образът му не е натоварен с особено значение, а има по-скоро служебна функция. Петър отсича бора и отвежда Захаринчо в града. Когато в края на повестта семейството е вече разделено, на Петър се пада земя, но той не се радва, защото земята трябва да се работи. Дори в неговото отношение към земята, която не дава непосредствен продукт, се оглежда безсмислието на старите нрави. Хората живеят във време, което издига в култ парите, затова страстта на Еньо от повестта "Земя" е гибелна и анахронична. Петър е такъв – аморфен, лишен от амбиция, безволев добряк – типичен образ, предопределен от мястото му в приказната формула. Той е средата, вторият брат, той не е полюсен, каквито са Павел и Божан.
Божан е героят, който търпи най-драстично развитие. В началото той излъчва жизненост и енергичност, събрал е всички добродетели на патриархалното, полският труд е неговата стихия. Времето слага неотразимия си печат първо и най-силно върху него. Добродетелите му неумолимо се израждат, трудолюбието му се превръща в "своещина", енергията му – в алчност, амбицията му – в злост. Божан подозира, че Павел си е дошъл да иска пари от баща им, и превантивно ги открадва. Той таи в себе си мисълта за дележ и пръв я осъществява. От божи човек най-големият син се превръща в двуличен и притворен човек, който умее да постига целите си. Той изтърпява побоя на братята си, но парите не връща. За него селото знае много повече, отколкото собственият му баща. В негово лице селяните виждат бъдещия господар, алчен и безмилостен, пълен антипод на своя баща – предишния селски първенец. Затова много показателна е репликата, че от сега нататък той ще царува, а другите ще робуват.
Образите на синовете и на техните жени са много важни, защото те вкупом са представители на активното поколение, онова, което е носител на новите социални процеси. Божаница и Петровица се вписват в това поколение не толкова със своите индивидуалности, колкото със своята безличност. Това са типичните снахи от приказката, но в образите им се усеща много силно духът на новото време.
Само Елка е диференцирана и коренно различна от останалите. Тя е жертва на новите отношения, пасивен, болезнен образ, каквато жертва е и Захаринчо. Съдбата на Елка и Захаринчо е крайният резултат на станалото. В тия двама герои е съсредоточена болката на писателя. Елка прави опит да се самоубие, а по-късно умира от болестта. Съдбата на Захаринчо не се нуждае от коментар. В последните страници на повестта всичко рухва и затова финалът е толкова мрачен.
Финалът слага точка със смъртта на главния герой дядо Йордан Герака, констатирана от Маргалака. Отива си последният представител на патриархалното българско село и сякаш Елин Пелин няма какво повече да каже. Онова, което писателят вижда напред, е "безкрайна снежна пустиня". Той ще се върне няколко години по-късно към селото като тема в повестта "Земя", но там болката е по-силна, а предишната жизненост на героите – безвъзвратно изгубена.
Елин Пелин вече не знае "какво става на село". Като реалист той не се опитва да гадае, защото най-важната опора на писателя е да познава живота. Неговите натрупвания и жизненият му опит постепенно се ориентират в друга посока – към философията на човешкия живот, мъдростта и хедонизма. Такава атмосфера характеризира последния му шедьовър, сборника "Под манастирската лоза", излязъл през 1936 година. Още в разказите "Пролетна измама" и "Изкушение" от началото на века писателят набелязва тази тенденция в своето творчество. Той създава образи на свещеници, у които няма нито фанатизъм, нито прехласване пред догмата. Такъв е отец Сисой от сборника "Под манастирската лоза", героят на рамкиращия разказ, който казва за себе си: "Недостоен съм по две причини – по чревоугодието си и по снизхождението към грешните." Една мъдра жизнена философия проповядва Елин Пелин в тези разкази. Най-важен е техният антидогматичен характер, основното – че трябва да се живее според законите на природата. Всеки, който се отклони от тях, от заблуда или от фанатизъм, справедливо бива опроверган и наказан.
Може би най-ярко темата за взаимопроникването и неотделимостта на греха и праведността е разработена в разказа "Чорба от греховете на отец Никодим". Животът не е нито черно, нито бяло зърно, а и двете заедно, внушава писателят. Доброто и злото взаимно се обуславят и осмислят. Според Стефан Елефтеров доброто и злото в този сборник са представени като относителни категории. Същото е валидно за греха и праведността, изкушението и подвига за спасение. Идеята звучи най-силно в думите на непознатия светец от разказа "Светите застъпници": "Не унищожавайте изкушението, защото ще направите подвига за спасение много лесен."
Формално разказите от цикъла имат притчов характер и са построени на принципа теза – антитеза – извод – обобщение. Почти във всеки разказ писателят чрез някой от героите си представя погрешна теза, за да я опровергае. Прозрачната идея, която стои зад всички опровергани тези, е позната от народната мъдрост, че прекаленият светец и Богу не е драг. Героите на разказа "Светите застъпници" са се събрали да мъдруват и искат от Господа "зачатието на човека да става чрез невинен поглед, а не чрез телесно побесняване". Антитезата е поднесена от един непознат светец, през чиито уста говори истината: никой от събралите се не е такъв, за какъвто се представя, и няма смисъл да се издига в култ подобен фалшив идеал за целомъдрие, защото той противоречи на логиката на живота. Обобщението е изведено майсторски чрез един символичен жест метафора: "Както чорбата не се осолва само от погледа на солта, така и зачатието на човека не може да стане само с погледа на мъж."
Вторият разказ – "Очите на свети Спиридон", е аналогичен по внушение, само че сатиричните стрели са отправени в друга посока. Младият светец, който се отличава със забележителна физическа хубост, в името на Бога се е отрекъл от божия си дар. Работейки като обущар, той не желае да погледне женски крак, за да не се поддаде на изкушението. Когато неволно го сторва, избожда моментално и двете си очи. С това той не се приближава до Бога, защото не може да премахне вътрешните си очи, т. е. зова на природата, който е много по-силен от повърхностните сетива. С избодени очи свети Спиридон усеща, че цялата природа е построена върху онова, от което той се е пазел и избягвал. Мъченията му стават ужасни, защото все по-ясно с очите на душата си вижда онова, което не желае. Свети Спиридон моли Господа за знамение и то идва. Господ му връща сините очи, за да живее според законите на природата.
В разказа "Огледалото на свети Христофор" проблемът е малко по-различен. Там героят робува на друга погрешна догма – да се бори прекалено усърдно със злото. Но за философията, която проповядва писателят, злото е неизбежно необходимо, за да осмисли доброто. Фанатизмът е пагубен, защото отклонява от нормалното човешко съществуване. Затова свети Христофор е справедливо наказан от Господа, човешкото му лице е заменено от кучешко и по този начин Бог го лишава от единствената красота на живота му – любовта на жените. За да се избави от злото, свети Христофор става все по-усърден в борбата с него. Той прави грешка след грешка и добива зловещ вид. Сега само намесата на Господа може да го изтръгне от заблудата. А Господ проповядва: "Който ме обича, да въздава добро и на злия." Затова свети Христофор си възвръща човешкия лик едва когато прави добро на най-злия от злите – на самия дявол.
Разказът "Изповед" също разглежда светостта като контрапункт на догмата. Свят е не оня, който спазва стриктно десетте божи заповеди, а оня, който живее по законите на природата. Елин Пелин прави една тънка разлика между духа на християнското учение, което приема, и църковните догми, които отхвърля. И тук, както и в ранните му разкази, тържествува жизнелюбието.
Цялото творчество на Елин Пелин е озарено от жизнелюбие. Разказите и повестите от началото на века и сборникът "Под манастирската лоза" са двете страни, двете лица на писателя, по своему различни и взаимно допълващи се. А истините за българското село, разкрити в неговата художествена проза, далеч надхвърлят рамките на епохата.

   Последна актуализация: 27.05.2005  
Начало : За нас : Вашето мнение : Защита на личните данни : Защита на авторските права : За рекламодатели
Галерии : Атлас : Таблици : Мерни единици : Хроника на човечеството : Статистика
Игра : Най-четено : На днешния ден : Личност на деня
Книгоиздателска къща Труд  Сирма Груп  Сирма Медия   Със съдействието на: Oracle Българска телекомуникационна компания